Стъкленият похлупак

- Пълничкият плешив церемониалмайстор хринтеше в микрофона, закачен на ревера му. - Този банкет е само малък пример за гостоприемството, което отделът „Експериментална кули нария“ на „Лейдис Дей“ демонстрира във ваша чест.

Последва дискретно, изискано изръкопляскване и всички се разположихме край огромната, застлана с ленена покривка маса.

Бяхме единайсет от момичетата в списанието заедно с по- вечето от ръководещите ни редактори, както и целият състав на „Експериментална кулинария“ при „Лейдис Дей“ - в болнично бели облекла, изящни бонета и безупречен грим в един и същ цвят - прасковен.

Бяхме само единайсет, тъй като Дорийн отсъстваше. Мястото й, кой знае защо, бе определено до мен и столът й остана празен. Запазих сувенира, определен за нея - джобно огледалце с надпис „Дорийн“, изрисуван отгоре с грациозни букви, а венче от заскрежени маргаритки обрамчваше сребристия кръг, където би трябвало да се отрази ликът й.

Дорийн бе посветила този ден на Лени Шепърд. С него прекарваше почти цялото си свободно време.

Един час преди обяда в „Лейдис Дей“ - голямото женско списание, поместващо всеки месец богата притурка от две страници с ястия, цветни снимки с различна тематика и място на действие - ни разведоха из необятни блестящи кухни и ние видяхме колко трудно е да се фотографира ябълков пай а 1а mode под яркото осветление, тъй като сладоледът започва да се топи, та трябва да се подкрепя отстрани с клечки за зъби или незабавно да се подменя, ако съвсем се е размекнал.

При вида на всичките тези храни, с които бяха претъпкани кухните, главата ми се замая. Не че вкъщи не сме имали какво да ядем, просто баба ми винаги готвеше икономични ястия и месеше икономични питки с месо. Освен това още в минутата, когато поднасяхме вилица към устата си, тя имаше навика да казва: „Надявам се, че ти харесва, струва четирийсет и един цента фунтът“, което винаги ми внушаваше чувството, че гълтам по-скоро монети, отколкото неделна гозба.

Докато стояхме прави зад столовете и слушахме приветствената реч, аз леко сведох глава и тайничко огледах разположението на купите с хайвер. Една от купите стратегически бе поставена между моето място и това, което щеше да заеме Дорийн, ако бе дошла.

Реших, че момичето отсреща не би могло да я достигне, защото пред него се кипреше препълнена фруктиера със захаросани плодове, а Бетси, от дясната ми страна, би била твърде възпитана да ме помоли да поделим купата, при положение че я държа далеч от обсега й зад чинийката ми за хляб и масло. При това недалеч от момичето, вдясно от Бетси, имаше друга купа и то би могло да си вземе от нея.

Дядо ми и аз си имахме постоянна тема за шеги. Той беше оберкелнер в един провинциален клуб близо до нашето градче и всяка неделя баба ми отиваше с колата да го прибере за понеделника - почивния му ден. Брат ми и аз се редувахме да ходим с нея. Дядо ми винаги сервираше неделна вечеря на баба ми и на нас, сякаш бяхме редовни посетители на клуба. Той обичаше да ми поднася разни лакомства и още деветгодишна аз бях силно пристрастена към студените сосове, хайвера и пастета от аншоа.

Шегувахме се, че на моята сватба дядо ми ще трябва да донесе толкова хайвер, колкото мога да изям. Шегата бе в това, че аз въобще не възнамерявах да се омъжа, но дори и да ми се случеше, дядо ми не би бил в състояние да осигури толкова хайвер, освен, разбира се, ако ограби клуба и домъкне хайвера в куфар.

Под прикритието на звънтящите чаши, сребърни прибори и порцелан аз отрупах чинията си с късчета пилешко. След това плътно покрих пилешкото месо с хайвер, сякаш намазвах филия с масло. После вдигах с пръсти едно по едно късчетата месо, завивах ги така, че хайверът да пусне сока си, и ги изяждах.

След дълги притеснения какви видове лъжици да ползвам бях стигнала до заключението, че ако на масата вършиш нещо нередно, но с известна предизвикателност, сякаш отлично съзнаваш, че го правиш точно както трябва, никой не би те помислил за невъзпитан или недодялан. Дори ще те приемат за оригинален и остроумен.

Научих този трик в деня, когато Джей Сий ме заведе на обяд с прочут поет. Той се появи в ужасно омачкано сако от кафяв туид, сиви панталони и фланелка на сини и червени карета в един особено официален ресторант, целият във фонтани и полилеи, където всички останали мъже бяха с тъмни костюми и безупречни бели ризи.

Поетът яде салатата си с пръсти, лист по лист, докато ми говореше за антитезата на природата и изкуството. Не можех да откъсна очи от бледите, дебели пръсти, които шареха на- пред-назад от чинията със салата до устата му, стиснали мокри листа маруля. Никой не се изсмя, никой не му направи груба забележка. Поетът показа, че яденето на салата с пръсти е нещо съвсем естествено и разумно.

Никой от редакторите в списанието или представителите на „Лейдис Дей“ не седеше близо до мен, а Бетси се държеше мило и приятелски; тя май въобще не обичаше хайвер, така че ставах все по-самоуверена. Когато изядох първата чиния със студено пилешко и хайвер, напълних я повторно. После подхванах авокадото и майонезата с раци.

Авокадото е любимият ми плод. Всяка неделя дядо ми носеше по едно авокадо, скрито в дъното на чантата под шест измър- сени ризи и неделните комикси. Той ме научи да го ям, като запълня сърцевината му с разтопено гроздово желе и майонеза, смесени в сос с гранатов цвят. Изпитвах носталгия по този сос. В сравнение с него месото на раците изглеждаше блудкаво.

Как беше ревюто на кожи? - запитах Бетси, когато престанах да се безпокоя за съперничество в хайвера. Огребах последните осолени черни зрънца от чинията си със супена лъжица и я облизах, докато лъсна.

- О, великолепно усмихна се Бетси. - Показаха ни как сами можем да си направим наметка от опашки на норка със златна верижка, същият модел верижки могат да се намерят в магазините „Улуърт“ за долар и деветдесет и пет; Хилда моментално отскочи до складовете за търговия на едро с кожи и си купи цяло енопче опашници с голяма отстъпка, после отиде в „Улуърт“ и ги наниза още на връщане в автобуса.

Хвърлих поглед към Хилда, която седеше от другата страна на Бетси. И наистина тя бе наметната със скъп на вид шал от пухкави опашчици, прикрепени на висяща златна верижка.

Изобщо не можех да разбера тази Хилда. Висока над метър и осемдесет, тя имаше големи и издължени зелени очи, плътно стиснати червени устни и по славянски разсеян израз на лицето. Беше шапкарка. Стажуваше при редактора на модната страница и това я отделяше от момичетата с по-литературни наклонности като Дорийн, Бетси или мен, които пишехме статии, макар и някои само в областта на здравето и красотата. Не знам дали Хилда можеше да чете, но затова пък правеше фантастични шапки. Посещаваше специално училище по шапкарство в Ню Йорк и всеки ден идваше на работа с нова шапка, собственоръчно изработена от стръкчета слама или парченца кожа, от панделки или воали в нежни тонове.

- Удивително - казах аз, - удивително! Липсваше ми Дорийн. Тя би измърморила някоя остроумна и унищожителна реплика по адрес на изумителното кожено наметало на Хилда, с която щеше да ме разведри.

Чувствах се страшно потисната. Същата сутрин бях раз- конспирирана от самата Джей Сий и вече знаех, че всички уг- нетителни съмнения, които съм имала по отношение на себе си, се оправдават и вече не мога да крия истината. След деветнайсет години борба за високи бележки, награди и отличия от едно или друго естество аз бях започнала да изоставам, да забавям темпото, да отпадам от състезанието.

- Защо не дойде с нас на ревюто на кожи? - попита ме Бетси. Имах чувството, че се повтаря, че ми е задала същия въпрос преди минута, но не съм я чула. - С Дорийн ли бяхте някъде?

- Не, искаше ми се да дойда на ревюто, но Джей Сий ми позвъни и ме повика в редакцията. - Не беше вярно, че съм искала да отида там, но се мъчех да убедя самата себе си в истинността на казаното от мен, за да се представя за нещастна, задето Джей Сий ме е повикала.

Разказах на Бетси как съм си лежала в леглото цяла сутрин и съм мечтала да отида на ревюто. Скрих обаче, че преди това Дорийн се отби в стаята ми с думите: „Как ще ходиш на това тъпо ревю. Лени и аз ще се разходим до Кони Айлънд, защо не дойдеш с нас? Лени ще ти намери някой готин приятел, денят и бездруго е загубен с тоя обяд и с филмовата премиера след това, така че никой няма да забележи отсъствието ни.“

За миг поканата ме изкуши. Ревюто наистина ми изглеждаше тъпо. Кожите никога не са ме интересували. Но накрая реших, че ще се излежавам, докогато ми се ше, а после ще отида в Сентръл парк, ше се изтегна там в тревата, в най-високата трева, която расте в тая гола пустош, осеяна тук-там с езера за развъждане на патици.

Казах на Дорийн, че не възнамерявам да ходя нито на ревю, нито на обяд, нито на премиера, но че няма да отида на разходката до Кони Айлънд, а ще си остана в леглото. След като Дорийн излезе, аз се замислих защо вече не мога да се отпусна и да върша онова, което трябва да върша. Натъжих се, почувствах се уморена. После се замислих защо не мога да върша всичко, което не трябва, както прави Дорийн, и от тези мисли станах още по-тъжна и уморена.

Нямах представа колко е часът, но чувах раздвижването на момичетата в коридора, техните подвиквания и приготовления за ревюто, после коридорът отново стихна и както лежах по гръб, с поглед, забит в пустия бял таван, тишината взе да става все по-завладяваща и в един миг усетих, че тъпанчетата ми ще се пръснат от нея. Тогава телефонът иззвъня.

Зяпах в него близо минута. Слушалката леко подскачаше върху кокалено бялата вилка, значи нямаше съмнение, че телефонът звъни. Замислих се дали не съм дала някому номера си на забава или на танци и после да съм забравила. Вдигнах слушалката и се обадих с дрезгав, но отзивчив глас:

- Ало?

- Джей Сий е на телефона - отсече тя с брутална рязкост.

Питам се дали случайно нямаш намерение да наминеш към

редакцията?

Потънах отново между чаршафите. Недоумявах зашо Джей Сий смята, че трябва да се отбия в редакцията. Имахме отпечатани на циклостил програми, за да следим всичките мероприятия, но прекарвахме доста сутрини и следобеди вън от нея, като изпълнявахме разни задачи из града. Разбира се, някои от мероприятията бяха по желание.

Последва дълга пауза. Сетне заговорих плахо:

- Мислех да отида на ревюто на кожи. - Разбира се, такова нещо и през ум не ми бе минавало, но нищо друго не можех да съчиня в момента.

Казах й, че мисля да ходя на ревюто - продължих към Бетси. - Но тя ме повика в редакцията, искаше да разговаря с мен и трябваше да свършим някаква работа.

- Оо! отрони Бетси съчувствено. Сигурно бе забелязала сълзите, които се търкулнаха в десертната ми чинийка със сладкиш целувка и сладолед с коняк, защото побутна към мен своя недокоснат десерт и аз разсеяно го започнах, когато привърших своя. Стана ми малко неловко, задето се разплаках, но сълзите ми бяха искрени - Джей Сий ми наговори ужасни неща.

Когато се появих към десет часа в редакцията, бледа и помръкнала, Джей Сий стана, заобиколи бюрото да затвори вратата, аз седнах на въртящия се стол пред моята пишеща машина, с лице към нея, а тя на въртящия се стол до нейното бюро срещу мен. Прозорецът зад гърба й бе скрит от саксии с цветя, лавица до лавица, бухнали като тропическа градина.

- Работата ти не те ли интересува, Естър?

- О, интересува ме - отвърнах, - много ме интересува.

Усещах, че крещя думите, сякаш това ще ги направи по-

убедителни, но се овладях.

Досега си бях повтаряла, че усърдното учене, четене, писане и работата е всичко, което ми е нужно в тоя свят, и сякаш наистина беше така, работех упорито, получавах само отлични оценки и до постъпването си в колежа бях неудържима.

Станах кореспондентка на колежа за градския вестник „Га- зет“, редактор на литературното списание и секретар на почетната комисия, която се занимава с академични и социални нарушения и наказания - популярна длъжност, - една от моите преподавателки бе известна поетеса и тя ме стимулираше да завърша училище с подготовка за най-големите университети на източните щати с обещания за пълни стипендии през цялото време на обучението, а сега стажувах при най-добрата редакторка в едно интелектуално, много изискано списание, но всъщност не вършех нищо, само се спъвах ли, спъвах като непохватен впрегатен кон!

- Всичко ми е много интересно! - Думите ми отекнаха кухо като дървени жетони, хвърлени върху бюрото на Джей Сий.

- Това ме радва отвърна Джей Сий леко язвително. - За тоя месец в списанието можеш много да научиш, стига да си запретнеш ръкавите. Момичето, което стажуваше тук преди теб, не си губеше времето с разни ревюта. И затова оттук отиде направо в „Тайм“.

- Гледай ти! - възкликнах аз със същия гробовен тон. Толкова бързо!

- Разбира се, на теб ти предстои още една година в колежа - някак по-меко продължи Джей Сий. - Какви са ти плановете, след като завършиш?

Винаги в главата ми са се въртели планове да получа някаква солидна стипендия за колежа или пък помощ да следвам в Европа, а после реших да стана преподавателка и да пиша стихове - или пък да пиша стихове и да бъда някъде редактор. Тъкмо тези мисли се въртяха сега иа езика ми.

- Не знам точно - чух се да отговарям. Останах като гръмната, когато от устата ми излязоха тия думи, защото в мига, в който ги изрекох, разбрах, че са самата истина.

Звучаха като истина, поччувствах, че са истина, също както някой непознат, който се въфти с години около дома ти, влиза изведнъж и се представя за тгвой баща, прилича на теб и ти знаеш, че това е баща ти, а човеекът, когото цял живот си приемал за баща, се оказва неистинскси.

- Не знам точно.

- Така доникъде няма ща стигнеш. - Джей Сий направи кратка пауза. Какви езици гползваш?

- Чета малко френски, н<о винаги съм искала да знам немски. - Често съм споделяла, те ми се ще за около пет години да науча немски.

По време на своето детство в Америка майка ми говорила немски, заради което през: Първата световна война децата в училище я замеряли с камъши. Моят немскоговорящ баща почина, когато бях на девет годгини; беше родом от някакво маниакално-депресивно селце в дтълбините на Прусия. По-малкият ми брат в момента участвашле в експерименталната международна програма в Берлин и говореше немски като кореняк.

Премълчах обаче, че вселки път, когато поемех в ръце немски речник или немска книга,, само при вида на тия сбити, черни, извити като бодлива тел блукви съзнанието ми се затваряше като мида.

Винаги съм мечтала да се занимавам с издателска работа - направих опит да се залювя за някоя нишка, която би ме върнала към доброто ми старю умение да убеждавам. - Струва ми се, че бих потърсила рабо та в някое издателство.

- Ти си длъжна да знаеш френски и немски - безмилостно отсече Джей Сий, - а може б>и още няколко езика като испански, италиански, още по-добре руски. Всеки юни в Ню Йорк нахълтват стотици момичета,, обзети от желание да станат редакторки. Ти си длъжна да превъзхождаш с нещо момичетата от средна ръка. По-добре научи няколко езика.

Нямах смелост да признай на Джей Сий, че програмата ми за последната година не предвижда нито час за изучаване на чужд език. Бях избрала една отг ония специални програми за обучение, които те учат да мислиш самостоятелно, и освен курса по Толстой и Достоевски и семинар за напреднали по композиция на стихотворение през всичкото останало време щях да развивам някаква мъглява тема върху творчеството на Джеймс Джойс. Още не бях уточнила темата, тъй като все отлагах да прочета „Бдение над Финиган“, но преподавателят ми много ентусиазирано очакваше моята работа и бе обещал да ме насочи при тълкуването на образа на близнаците.

- Ще видя какво мога да направя - казах на Джей Сий. - Вероятно ще се включа в някой от безплатните ускорени курсове по немски, които организират… - Тогава вярвах, че ще мога да го направя. Имах начин да убедя своята класна ръководителка да уча нешо извън програмата. За нея аз представлявах любопитен експеримент.

В колежа трябваше да мина задължителен курс по физика и химия. Вече бях минала курса по ботаника, и то доста добре. През цялата година контролните ми тестове бяха безпогрешни и дори известно време се блазнех от идеята да стана ботаничка и да изучавам дивите треви в Африка или дъждовните гори в Южна Америка, защото за изучаване на такива необичайни и редки неща в странни места можеха да се получат високи стипендии, и то по-лесно, отколкото за изкуство в Италия или за литература в Англия. Конкуренцията там е твърде силна.

Обичах ботаниката, беше ми интересно да режа листа и да ги изследвам под микроскоп, да чертая диаграми за хлебната плесен, да следя странния сърцевиден лист в половия цикъл на папратта, всичко това ми се струваше толкова реално!

Денят, в който стъпих в часа по физика, бе смърт.

Дребничък, мургав човек с писклив, фъфлещ глас, мистър Манци стоеше пред класа в тесен син костюм, с малка дървена топка в ръка. Постави топката на силно наклонен улей и я остави да се изтърколи докрай. После започна да говори за а - равномерното ускорение, и за t - времето, и изведнъж задращи букви, числа и знаци, запълни цялата дъска и съзнанието ми моментално изключи.

Носех учебника по физика в спалното помещение. Това бе тлъст учебник на шуплеста циклостилна хартия - четиристотин страници без рисунки и снимки, само диаграми и формули - с тухленочервени картонени корици. Този учебник бе написан от мистър Манци специално за момичетата от колежа и ако се окажеше сполучлив, той щеше да се опита да го отпечата.

И така, зубрех тия формули, влизах в час, наблюдавах как топките се плъзгат по улея, слушах звъна на звънците и в края на семестъра повечето ученички пропаднаха на изпита, а аз изкарах с пълно отличие. Чух мистър Манци да казва пред група момичета, които се оплакваха, че предметът е адски труден: „Нищо подобно, не е толкова труден, щом една от вас можа да отговори отлично!“ „Коя е тя? Кажете!“, питаха момичетата, но той поклати глава, замълча и ме погледна с блага съзаклят- ническа усмивка.

След този случай се роди идеята следващия семестър да избягам от химията. Вярно е, че изкарах блестящо по физика, но бях в панически ужас. Докато учех физиката, непрекъснато ми се повдигаше. Не можех да понасям всичко да се свежда и наблъсква в цифри и формули. Вместо рисунки на листа с разнообразни форми и увеличени схеми на порите, с които дишат листата, вместо такива очарователни думи като каротин или ксантофил върху дъската в час по физика се мъдреха тия противни, сгърчени, прилични на скорпиони формули, изписани със специалния червен тебешир на мистър Манци.

Знаех си, че химията ще бъде още по-ужасна, тъй като бях видяла огромна таблица на деветдесет и няколкото елемента, окачена в кабинета по химия, където всички красиви слова като злато, сребро, кобалт и алуминий бяха изобразени с грозни съкращения, последвани от трудни цифри. Ако трябваше да си напрягам мозъка с още такива глупости, щях да се побъркам. Щях да пропадна отведнъж. И само благодарение на страхотни усилия на волята успях да изкарам първата половина от годината.

И тогава отидох при класната си ръководителка с ясен план.

Планът ми се основаваше на това, че се нуждая от време да премина пълен курс по Шекспир, тъй като в крайна сметка основният ми предмет бе литература. Тя отлично знаеше, както знаех и аз, че ще изкарам пълно отличие по химия, затова имаше ли смисъл да се явявам на изпитите? Защо да не мога само да посещавам часовете, да гледам и запаметявам и да не мисля за оценки и грамоти?

Това бе въпрос на доверие между взаимно почитащи се хора. за които съдържанието значи много повече от формата, а нали бележките са нещо твърде глупаво, особено когато знаеш, че ще изкараш 6 от всяко положение? Планът ми се подкрепяше и от това, че в програмата на моя колеж предстоеше да отпаднат задължителните научни предмети през втората година и моят випуск бе последният, който страдаше от старите разпоредби.

Мистър Манци напълно поддържаше плана ми. Той като че се ласкаеше от факта, че ми харесват часовете му и че ше ги посещавам не от някакви подбуди като грамоти или високи оценки, а заради чистата красота на предмета химия. Намирам, че бе доста изобретателно от моя страна да продължа да посещавам часовете по химия, дори след като бях се прехвърлила в курса по Шекспир. Жестът съвсем не беше необходим, но създаде впечатлението, че просто сърце не ми дава да се разделя с химията.

Естествено, планът ми никога не би успял, ако не бях изкарала онзи отличен още в началото. А ако моята ютена ръководителка знаеше колко съм изплашена и стресната и колко сериозно замислях разни отчаяни мерки, като например да си извадя медицинско свидетелство, че съм негодна да изучавам химия, че от формулите ми се завива свят и какво ли не още, тя положително не би ме изслушала, а щеше да ме застави да си изкарам целия курс независимо от всичко.

Но стана така, че учителският съвет подписа молбата ми и по-късно класната каза, че неколцина от преподавателите били трогнати от нея. Приели я като истинска проява на интелектуална зрелост.

Напушваше ме смях, когато си помислех за остатъка от тая учебна година. Посещавах пет пъти седмично часовете по химия, без да пропусна нито час. Застанат на паянтовия амфи- театрален подиум, мистър Манци преливаше съдържанието на една епруветка в друга и произвеждаше сини пламъци, червени искри и облаци жълт прах, а аз изключвах от съзнанието си гласа му, като си представях, че чувам само някакъв комар в далечината, облягах се назад, радвах се на ярките блясъци и цветните пламъци и пишех страница след страница виланели и сонети.

От време на време мистър Манци поглеждаше към мен, виждаше, че пиша, и ме възнаграждаваше с тънка, одобрителна усмивка. Сигурно си е мислел, че записвам всичките тия формули не за да ги зубря за изпита, както другите момичета, а просто защото неговото преподаване е толкова интересно, че не мога да му устоя.