Стъкленият похлупак

Кошмарен сън.

За човек под стъклен похлупак, сляп и задушен като мъртвородено, целият свят е кошмарен сън.

Кошмарен сън.

Спомнях си всичко.

Спомнях си труповете и Дорийн, разказа за смокиновото дърво и диаманта на Марко, моряка и кривогледата сестра на доктор Гордън, счупения термометър и негъра с двете фасулени ястия, десетте килограма, които наддадох, докато бях на инсулин, скалата, която стърчеше между морето и небето като сив череп.

Може би забравата ще ги притъпи и покрие като снежна пряспа.

Но тези спомени бяха част от мен. Те бяха моят пейзаж.

- Един мъж иска да те види!

Усмихната сестра подаде белоснежната си касинка през вратата и в миг на смущение помислих, че съм отново в колежа и тези спретнати бели мебели, тази бяла гледка на дървета и хълмове са подобрение на старата ми стая с очукани столове и бюро и изглед към голия двор. „Един мъж иска да те види!“, казва дежурното момиче по телефона в спалното помещение. -

Какво ни различаваше нас, тук в „Белсайс“, от момичетата, които играят бридж, клкжарстват или зубрят в колежа, където щях да се върна? Ония момичета също бяха под някакъв техен стъклен похлупак.

- Влез! - викнах и Бъди Уилард с кафяво кепе в ръка пристъпи в стаята.

- О, Бъди!

- О, Естър!

Стояхме така, загледани един в друг. Чаках да се появи някакъв душевен трепет, някаква слаба искрица. Нищо. Нищо освен огромна, позната тегота. Фигурата на Бъди в кафеникавото яке изглеждаше малка и чужда като кафявите колове на оградата, до която стоеше в оня ден преди година, в края на ски пистата.

- Как дойде тук? - попитах след мълчание.

- С колата на майка ми.

- В тоя сняг?

- Да - захили се Бъди, - и затънах в една пряспа. Не можах да изкача хълма. Има ли откъде да взема лопата?

- Лопата ще вземем от нашите градинари.

- Добре. - Бъди се обърна да излезе.

- Чакай, ще дойда да ти помогна.

Бъди ме погледна и тогава в очите му долових онзи странен проблясък същата смесица от любопитство и боязън, която бях открила в очите на църковната деятелка, в очите на стария ми учител по английски и на пастора от Унитарианската църква, които идваха на посещение при мен.

- О, Бъди - изсмях се. - Вече нищо ми няма.

- Знам, Естър, знам - бързо смутолеви той.

- Ти си тоя, който не трябва да рие затънали коли, не аз, Бъди.

И Бъди ме остави да свърша почти всичко сама.

Колата се поднесла по заледения хълм към клиниката, тръгнала назад, едното й колело излязло от алеята и тя затънала в дълбока пряспа.

Слънцето се показа иззад парцаливите сиви облаци и огря с летен блясък девствено белите склонове. Спрях да рина, за да огледам тези чисти простори, и изпитах същата дълбока тръпка, както при вида на дървета и ливади, затънали под дълбоки, поройни води - сякаш обичайният ред на света леко се променя и навлиза в нова фаза.

Бях благодарна на затъналата кола и снежната пряспа. Те попречиха на Бъди да ми задава въпроси за неща, които знаех, че го интересуват, и за които накрая попита с тих, нервен глас по време на следобедния чай в „Белсайс“. Диди ни наблюдаваше като завистлива котка иззад ръба на чашката си. Известно време след смъртта на Джоун я преместиха в „Уаймарк“, но сега тя отново бе сред нас.

- Отдавна се чудя… - Бъди хлопна несръчно чашата върху чинийката.

- Какво се чудиш?

- Чудя се… искам да кажа, може би ти ще ми отговориш. - Бъди срещна погледа ми и чак тогава забелязах колко се е променил. Вместо старата, уверена усмивка, която блясваше бързо и често като фотографска светкавица, сега лицето му бе помръкнало, дори нерешително - лице на човек, който невина- ги получава това, което иска.

- Ще ти кажа, ако знам. Бъди.

- Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?

Не можах да се сдържа и се разсмях - може би заради сериозността на изражението му и баналното значение на думата „полудяват“ в това изречение.

- Искам да кажа - продължи Бъди, - че излизах с Джоун, после с теб и първо ти… откачи… после Джоун…

Бутнах с пръст трохичка от кейка в една прозрачна капчица от чая.

- Разбира се, че не ти си причината! - отсече преди време доктор Нолан. Бях отишла при нея във връзка с Джоун и това бе единственият път, когато я чух да заговори гневно: - Никой не е виновен. Тя си е виновна. И доктор Нолан поясни, че дори най-добрите психиатри имат сред пациентите си самоубийци и ако някой трябва да се държи отговорен за смъртта им, това са лекарите. Но и самите те не винят себе си.

- Ти нямаш нищо общо с това, Бъди.

- Сигурна ли си?

- Напълно.

- Добре. - Бъди си пое дъх. - Радвам се.

И изпи чая наведнъж, сякаш бе тонизиращо лекарство.

- Чувам, че ни напускаш.

Закрачих до Валери в една малобройна, наблюдавана от сестри групичка.

- Само ако лекарите кажат „да“! Утре ме викат на разговор с тях.

Отъпканият сняг скърцаше под краката и отвсякъде чувах мелодичния звън на капчуци, тъй като обедното слънце топеше ледените висулки и ледените корички, които привечер щяха отново да замръзнат.

Сенките на скупчените черни борове изглеждаха виолетови на ярката светлина и ние с Валери се разхождахме известно време по добре познатия ни лабиринт от изринати пътеки на двора. Лекари, сестри и болни се движеха сякаш на колелца по съседните алеи, невидими от кръста надолу поради купчините сняг.

- Разговори - изхриптя Валери. - Глупости! Ако са решили да те пуснат, ще те пуснат.

- И аз така мисля.

Пред входа на „Каплан“ се сбогувах със спокойното, снежно моминско лице на Валери, което криеше толкова малко - добри и лоши тайни, и продължих сама, а дъхът ми се виеше на къдрави бели спирали дори на тази къпеща се в слънце светлина. Последният, весел вик на Валери бе:

- Сбогом! Ще се видим!

„Няма, доколкото ми е известно“, си помислих.

Но не бях сигурна. Съвсем не бях сигурна. Как можех да знам дали някой ден - в колежа, в Европа, където и да е - аз няма отново да се озова под стъкления похлупак, през който светът изглежда тъй смущаващо разкривен?

А нима Бъди не бе казал, сякаш за отмъщение, че аз му изрових колата, докато той трябваше да зяпа отстрани:

- Чудя се за кого ли би се омъжила сега, Естър?

- Какво? - попитах, трупайки снега на могилка, и замижах срещу бодливия снежен прах, който се вдигаше от нея.

- Питам се кой ще се ожени сега за теб, Естър. След като - и Бъди простря ръка към хълма, боровете и строгите в своята простота постройки, огънали се под снега, които разчупваха пейзажа, - след като си била тук.

И естествено не знаех кой би се престрашил. Съвсем не знаех.

- Получих една сметка, Ъруин.

Говорех тихо в слушалката на телефона от големия хол на административната сграда. Отначало подозирах, че телефонистката ще подслушва, но виждах, че тя включва и изключва своите щепселчета, без изобщо да ми обръща внимание.

- Да? - зачака Ъруин.

- Разписка за двайсет долара за спешна медицинска помощ, оказана на еди-кой си ден от месец декември, и за преглед, извършен седмица по-късно.

- Да - изрече пак Ъруин.

- От болницата ме уведомиха, че ми я изпращат на мен, за- щото сметката, която са ти пратили, останала неплатена.

- Добре, добре, сега ще напиша чек. Ще им изпратя празен чек, та да нанесат сумата. - Гласът на Ъруии леко се промени. - Кога ще мога да те видя?

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Много.

- Никога! - казах и решително тряснах слушазката.

Не бях сигурна дали след този разговор Ъруин ще изпрати чека в болницата, но си помислих: „Разбира се, че ще го изпрати, той е преподавател по математика и няма да се излага.“

Усетих как коленете ми отмаляха и изпитах безкрайно облекчение.

Гласът на Ъруин не бе събудил нищо в мен.

Бях разговаряла с него за пръв път от нашата единствена среща и почти изпитвах увереност, че разговарям за последен път. Ъруин нямаше никакъв начин да влезе във връзка с мен, освен да иде в квартирата на сестра Кенеди, но след смъртта на Джоун тя се бе преместила другаде, без да остави адрес.

Бях напълно свободна.

Родителите на Джоун ме поканиха на погребението.

Била съм, каза мисис Гилинг, една от най-добрите й приятелки.

- Знаеш, че не бива да ходиш - каза ми доктор Нолан. - Можеш да пишеш, че аз не ти го препоръчвам.

- Ще ида - казах и наистина отидох, а докато трая простичката погребална церемония, аз се питах какво според мен погребвам.

Ковчегът, поставен пред олтара, изпъкваше със снежната бледост на цветята - злокобна отсянка на нещо, което си е отишло. Лицата по троновете наоколо бяха восъчни от блясъка на свещите, а боровите клонки, останали от Коледа, изпълваха студения въздух с гробовен тамянов аромат.

Бузите на Джоди до мен лъщяха като румени ябълки, тук- там в тълпата разпознавах други момичета от колежа и от родния ми град, които познаваха Джоун. Диди и сестра Кенеди хлипаха в кърпички на първата редица.

После зад ковчега, зад лицето на пастора, зад лицата на присъстващите изплува вълнистият терен на градското ни гробище, затънало в преспи, от които надгробните камъни стърчаха като бездимни комини.

Сега в коравата земя щяха да изкопаят черна двуметрова яма. Една сянка щеше да се слее с друга и характерната за нашия край жълтеникава почва щеше да запечата раната, нанесена на белотата, и следващият снеговалеж ще заличи очертанията на пресния гроб.

Поех дълбоко въздух и се заслушах в екливата хвалба на сърцето ми.

Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам.

Лекарите провеждаха седмичния си съвет - стари въпроси, нови въпроси, приемане на болни, изписване на болни и беседване с тях. Прелиствах нехайно един разръфан брой на „Нешънъл Джиографик“ в библиотеката на клиниката и чаках своя ред.

Пациенти, придружени от сестри, обикаляха претъпканите лавици и разговаряха тихо е библиотекарката, питомка на същото заведение. Погледнах я - късогледа, безлична, с вид на стара мома, - чудех се дали въобще знае, че е дипломирана и за разлика от своите клиенти - все още оцеляла.

- Не се плаши беше ми казала доктор Нолан. - Аз ще бъда там с другите лекари, които познаваш, а ще има и някои външни лица; доктор Вининг, главният лекар, ще ти зададе няколко въпроса и после си отиваш.

Но въпреки уверенията на доктор Нолан аз се страхувах до смърт.

Бях се надявала, че при своето излизане от клиниката ще се чувствам уверена и ще съм наясно по всички въпроси, пред които съм изправена - нали в края на краищата ме „анализираха“. А вместо това навсякъде край себе си виждах само въпросителни.

Непрестанно стрелках нетърпеливи погледи към затворената врата на заседателната зала. Ръбовете на чорапите ми бяха изопнати, черните ми обувки - напукани, но лъснати, а червеният ми вълнен костюм бе ярък като плановете ми. Някои нови, някои стари…

Обаче нямаше да се омъжа. Мислех си, че трябва да има ритуал за тези, които се раждат втори път - закърпени, подновени, одобрени за попрището на живота.

Тъкмо се мъчех да измисля подробности, подходящи за такъв ритуал, ето че доктор Нолан изникна отнякъде и ме докосна по рамото.

- Хайде, Естър.

Станах и я последвах към отворената врата.

Поспрях на прага, за да си поема дъх, и видях среброкосия доктор, който в първия ден ми бе говорил за реките и за пилигримите, видях сипаничавото зловещо лице на мис Хюи, видях очи, които, струва ми се, разпознавах зад белите маски.

Очите и лицата се устремиха към мен и теглена от тях като от магическа нишка, аз пристъпих в залата.