Стъкленият похлупак

В седем на следващата сутрин телефонът иззвъня.

Бавно изплувах от недрата на тежък сън. Вече бях получила телеграма от Джей Сий, затъкната в огледалото ми, в която ме съветваше да не се тревожа да бързам за работа, а да си почина един ден, за да се възстановя напълно, и изразяваше съжаление за случилото се, така че нямах представа кой може да ми звъни.

Протегнах се и закрепих слушалката между челюстта и рамото си.

- Ало?

Мъжки глас запита:

- Естър Грийнуд ли е? - Стори ми се, че долових лек чуждестранен акцент.

- Да, естествено - отвърнах аз.

Тук е Константин Незнамсикойси.

Не разбрах фамилното име, но бе пълно със „с“-та и „к“-та. Не познавах никакъв Константин, но нямах кураж да го призная.

Чак тогава си спомних за мисис Уилард и нейния симулта- нен преводач.

- Ах, да, вие ли сте! - викнах аз, седнах и хванах слушалката с две ръце. С нищо не бях заслужила пред мисис Уилард да ме представя на мъж с име Константин.

Колекционирах мъже с интересни имена. Вече познавах един Сократ. Беше висок, грозен, интелектуалец и син на някакъв крупен гръцки продуцент в Холивуд, но беше католик, което опропасти нещата помежду ни. Освен този Сократ познавах един руснак белогвардеец на име Атила, който учеше в Бостънския институт по организация на управлението.