Стъкленият похлупак

същото време да внимава да не засегне с нещо не така прочутата дама.

Когато херувимчетата от френския стенен часовник размахаха крилца и вдигнаха към устните си своите малки златни тромпети, за да дадат дванайсет сигнала, Джей Сий ми каза, че за днес съм свършила достатъчно работа, мога да отивам на банкета в „Лейдис Дей“ и на филмовата премиера, а утре сутринта да й се явя бодра.

После облече жакет върху лилавата си блуза, забоде шапка с имитация на люляк на върха й, напудри леко носа си и намести очилата си в дебели рамки. Изглеждаше ужасно, но личеше интелектът й. На излизане от кабинета ме потупа по рамото с ръка, облечена в лилава ръкавица.

Не позволявай този жесток град да те погуби.

Аз останах няколко минути неподвижна на въртящия се стол, като си мислех за Джей Сий. Опитах се да си представя какво би било, ако съм, да кажем, прочутата издателка И. Джий*, в кабинет, пълен с фикуси и африкански теменуги, които секретарката ми ще трябва да полива всяка сутрин. Искаше ми се майка ми да е като Джей Сий. Тогава бих знаела какво да правя.

Майка ми не можеше да ми е в помощ. Тя преподаваше стенография и машинопис, за да ни издържа, след като баща ми почина, и тайно ненавиждаше и работата си, и него, защото си отиде и ни остави без пари, понеже нямаше вяра на застрахователните агенти. Непрекъснато ми натякваше да науча стенография след колежа, така че да имам практическа професия освен колежанска диплома. „Дори апостолите са вдигали шатрите си сами - повтаряше тя - и е трябвало да си изкарват хляба като нас.“

Потопих пръсти в купичката с топла вода, която сервитьорката постави на мястото на моите две празни чинийки от десерта. После старателно попих всеки пръст в ленената салфетка,,

’ Инициалите на името на героинята. - Б р.

до този момент все още съвсем чиста. След това я сгънах, проврях я между устните си и ги притиснах в нея. Като я сложих отново върху масата, точно в средата й се бе отбелязало размазано розово петно като сърчице.

Замислих се за дългия път, изминат досега от мен.

Бях виждала такава купичка и преди - в дома на моята благодетелка. Такъв бил обичаят в колежа, обясни ми дребничката луничава чиновничка от канцеларията на стипендиантите, да пишем до лицето, чиято стипендия сме спечелили, ако е живо, разбира се, и да изкажем своята благодарност.

Аз бях получила стипендията на името на Филомеиа Гини, богата романистка, учила в моя колеж през началото на нашия век; първият й роман бил филмиран още в нямото кино с участието на Бети Дейвис, а нейна поредица по радиото все още се излъчваше; оказа се, че тя е жива и обитава голяма къща недалеч от клуба, в който работеше дядо ми.

И така, написах на Филомена Гини дълго писмо с въглено- черно мастило върху лист сива хартия с емблемата на колежа в червено. Писах й как изглеждат листата през есента, когато се разхождам с велосипеда си към хълмовете, колко прекрасно би било, ако живеех в студентски кампус, а не у дома и да се блъскам до колежа с автобус, как знанията, които придобивам, разтварят очите ми и навярно един ден ще мога да пиша големи книги като нея.

Бях прочела една от книгите на мисис Гини в градската библиотека - кой знае защо, нейните романи липсваха в библиотеката на колежа. От началото до края книгата й бе наблъскана с дълги, лишени от отговор въпроси; „Щеше ли Ивлин да разбере, че Гладис е познавала Роджър? - трескаво размишляваше Хектър“ или „Как би могъл Доналд да се ожени за нея, след като е научил за малката Елси, скрита у мисис Роулмоп в самотния чифлик? - се питаше Гризелда, положила глава върху огряната от лунните лъчи възглавница“. Тези романи бяха донесли на Филомена Гини (която по-късно ми призна, че в колежа е била доста посредствена) милиони и милиони долари.

Мисис Гини отговори на писмото ми и ме покани на обяд у тях. Тъкмо там за първи път видях купичка с вода за изплакване на пръстите.

Във водата плуваха няколко бели листчета черешов цвят, аз реших, че това е някаква бистра японска супа за следястие, и я изсърбах до дъно заедно с малките свежи цветчета. Мисис Гини не каза нищо и много по-късно, когато разказвах на една дебютантка в колежа за този обяд, разбрах какво съм сторила.

Когато излязохме от ярко осветените помещения на „Лей- дис Дей“, улиците навън бяха сиви, лееше се дъжд. Но не оня хубав дъжд, който те пречиства и освежава, а дъжд, какъвто съм си представяла, че вали в Бразилия. Сипеше се вертикално от небето на едри капки, големи колкото кафени чинийки, удряше се в нагорещените тротоари със свистене и облаци от пара кръжаха над лъщящия мокър асфалт.

Тайната ми надежда да прекарам сама следобеда в Сентръл парк умря още в стъклената мелница с въртящи се врати на „Лсйдис Дей“. Намерих се изплюта навън и от топлия дъжд попаднах в мъглявата, тресяща се пещера на едно такси заедно с Бетси, Хилда и Емили-Ан Офенбах, спретнато дребно девойче с червен кок, съпруг и три деца от Тийнек, Ню Джърси.

Филмът бе страшно жалък. В главните роли играеха едно хубаво русокосо момиче, което много приличаше на Джун Алисън, но съвсем не беше тя, една пищна тъмнокоса красавица, която наподобяваше Елизабет Тейлър, без да бъде тя, и двама едри, широкоплещести глупаци на име Рик и Гил.

Филмът представляваше футболен романс, заснет на цветна лента.

Ненавиждам цветното кино. Сякаш всеки герой в подобен филм е задължен да носи крещящ костюм във всеки нов кадър и да стърчи като дървен сушилник за дрехи на фона на яркозе- лени дървета или ярки златистожьлти ниви, или наситеносини морета, които се разстилат на стотици мили по всички посоки.

Действието в по-голямата си част се развиваше или на футболни терени, където двете момичета размахваха ръце и крещяха радостно в елегантни костюми с оранжеви хризантеми колкото зелки, забучени на ревера им, или пък в бални салони, където момичетата се плъзгаха по паркета с кавалерите си, облечени като в „Отнесени от вихъра“, а после крадешком се изнизваха в тоалетните, за да изригнат отвратителни приказки една срещу друга.

Най-накрая стана ясно, че хубавото момиче ще се раздели със своя красавец футболист, а сексапилната нямаше с кого да се раздели, защото онзи Гил винаги я бе търсил само за любовница, а не за съпруга, и сега си стягаше багажа за Европа.

Горе-долу в тоя момент започнах да изпитвам странни усещания. Огледах редовете прехласнати глави с едно и също сребърно сияние отпред и една и съща черна сянка отзад всички гледаха унесено като смахнати.

Обзе ме неописуема паника, че ще повърна. Не ми беше ясно дали стомахът ме свива от отвратителния филм или от всичкия хайвер, който бях погълнала.

Аз си отивам в хотела - прошепнах на Бетси в полумрака.

Бетси бе впила взор в екрана с мъртвешка концентрация.

- Лошо ли ти е? - промълви тя почти без да потрепва устни.

- Адски ми е зле - отвърнах.

- И на мен, ще си тръгнем заедно.

Изтеглихме се от местата си, като повтаряхме „Извинете!“ по целия ред, а хората мърмореха, сумтяха, преместваха чадърите и гумените си ботуши за дъжд, за да ни сторят път; аз изионастъпих колкото крака можах, защото това единствено отклоняваше съзнанието ми от огромното желание да повърна, което се надигаше в гърдите ми толкова бързо, че едва му устоявах.

Когато излязохме навън, небето продължаваше да изцежда топли капки дъжд.

Бетси имаше кошмарен вид. Руменината се бе оттекла отстраните й, обезкръвеното й лице танцуваше пред очите ми зеленикаво и потно. Хвърлихме се в едно от ония таксита с жълти квадратчета, които вечно висят до бордюрите, когато човек се мъчи да реши има или няма нужда от такси, и докато стигнахме хотела, аз бях повърнала веднъж, а Бетси два пъти.

Шофьорът взимаше завоите с такъв замах, че ни подмяташе от единия до другия край на задната седалка. При всеки завой на една от нас й прилошаваше, тя се навеждаше надолу, сякаш е изпуснала нещо, и повръщаше на пода, а другата си тананикаше и се правеше, че зяпа през прозореца.

Все пак на шофьора, изглежда, му беше ясно какво става.

- Хей! - възнегодува той и пресече на червена светлина. - Тия работи ги вършете на улицата, а не в колата ми.

Затраяхме си, а той като че ли разбра, че сме вече до хотела, и не ни позволи да слезем, докато не спря пред централния вход.

Не посмяхме да изчакаме да ни направи сметката. Пъхнахме купчина монети в ръката му, пуснахме няколко книжни салфетки да покрием мръсотията на пода и хукнахме през фоайето към свободния асансьор. За наш късмет в тоя час на деня нямаше хора наоколо. На Бетси отново й прилоша в асансьора и аз й държах главата, докато повърне, после на мен ми стана зле и тя държа моята глава.

Обикновено веднага след хубаво повръщане се чувстваш добре. Прегърнахме се, пожелахме си довиждане и тръгнахме по коридора всяка към своята стая. Нищо друго не може да скрепи едно приятелство така, както съвместното повръщане.

Обаче в минутата, когато затворих вратата, съблякох се и се дотътрих до леглото, се почувствах по-зле от всякога. Трябваше незабавно да отида в тоалетната. Навлякох бързо бялата хавлия със сини метличини и се заклатушках към банята.

Бетси беше вече там. Чувах пъшкането й зад вратата и забързах към банята в съседното крило. Щях да пукна, толкова далеч ми се стори.

Седнах върху чинията и наклоних глава над умивалника, мислех, че ще си избълвам червата заедно с храната. Призля- ваше ми, вълни ме заливаха и отнасяха. След всяка вълна се чувствах скапана като мокър лист и трепереща до кости, после усещах как приижда нова вълна, а лъскавите бели плочки по пода, над мен и от четирите ми страни в тая камера на мъчението ме притискаха и мачкаха на парчета.

Не знам колко дълго продължи това. Оставих студената вода да тече безспирно в умивалника, та ако някой мине наблизо, да си помисли, че пера. Когато ми попремина, изтегнах се на пода и останах така неподвижна.

Сякаш лятото бе отминало. Усещах как зимният мраз сковава костите и разтраква зъбите ми, а голямата бяла хотелска хавлия, която бях довлякла със себе си, лежеше под главата ми като заледена пряспа.

Мисля, че да ти блъскат по вратата на банята така, както блъскаха на мен, е проява на лошо възпитание.

Просто можеха да отидат в другия коридор, да ползват друга баня и да ме оставят на мира. Но някой продължаваше да тряска, да ме моли да отворя и някак смътно ми се стори, че познавам този глас. Сякаш беше на Емили-Ан Офенбах.

- Ей сегичка - отвърнах тогава. Думите ми се проточиха тежко и бавно като меласа.

Събрах сили, надигнах се бавно, пуснах водата в клозета за десети път, изплакнах умивалника, навих хавлията, за да не се забележат петната от повръщаното, отключих вратата и излязох в преддверието.

Знаех си, че ще бъде фатално, ако погледна Емили-Ан или когото да било в очите, затова вперих изцъкления си поглед в един прозорец, който плуваше в другия край на коридора, и пристъпих сковано напред.

Първото, което видях, бе нечия обувка.

Масивна обувка от напукана черна кожа, доста стара, с малки дупчици за проветрение, изрязани като фестон около палеца, отдавна нелъскана и насочена към мен. Май бе поставена върху твъ,рда зелена пювърхност, която ме убиваше точно по дясната бууза.

Стоях; неподвижна!, очаквах нещо да ми подскаже какво да правя по-шататък. Малко наляво от обувката видях неясна купчина сини [ метличини тзърху бяла земя и от това ми се доплака. Погледът 1ми бе спрял върху ръкава на собствената ми хавлия, от чийто 1край се подаваше ръката ми, бледа като корема на риба.

- Вечсе дойде на себе си.

Гласътг идеше от някакъв извор на хлад и разум високо над главата мш. В първия момент в това не открих нищо странно, но после юзе да ми се струва необикновено. Гласът бе мъжки, а мъже не: се допускаха в нашия хотел по никое време на деня или нощта.

Още колко момичета има? - продължи гласът.

Заслу шах се с интерес. Подът ми се струваше удивително стабилен. Успокоявах се от мисълта, че съм паднала и с падането вече се е свършило.

- Единайсет като че ли - отвърна един женски глас. Реших, че този глас принадлежи на черната обувка. - Мисля, че са единайсет, но една липсва, значи са десет.

- Добре, отнесете тази в леглото й, аз ще се погрижа за останалите.

До дясното ми ухо се разнесе глухо бумтене, което постепенно взе да заглъхва. После в далечината се разтвори врата, чуха се гласове и охкалия и вратата отново се затвори.

Две ръце се промушиха под мишниците ми и женският глас рече: „Хайде, моето момиче, да тръгваме.“ Усетих, че ме повдигат от земята, после край мен бавно почнаха да се нижат врати, докато накрая стигнахме до една отворена и влязохме.

Леглото ми бе застлано и жената ми помогна да легна, зави ме до брадата и седна за миг на фотьойла до мен, като си вееше с пълната си розова ръка. Носеше очила с позлатени рамки и бяла касинка на сестра.

- Коя сте вие? - запитах с изнемощял глас.

- Сестрата на хотела.

- Какво ми е?

- Натровила си се - отвърна тя кротко. - Всички сте се натровили. Такова нещо не съм виждала. Тук повърнато, там повърнато; не разбирам, млади дами, с какво сте се натъпкали.

- И останалите ли повръщат? - запитах с надежда.

- Всичките - потвърди сестрата с охота. - Повръщате си червата и пищите за майките си.

Стаята кръжеше плавно наоколо ми, сякаш столовете, масите и стените прикриваха тежестта си от съчувствие към моята внезапна крехкост.

- Докторът ти удари една инжекция - съобщи сестрата от вратата. - Сега ше заспиш.

Вратата зае нейното място като лист бяла хартия, а после друг лист хартия, още по-голям, застана на мястото на вратата, аз се понесох към него и с усмивка потънах в сън.

До възглавницата ми стоеше някой с бяла чаша в ръка.

- Изпий това - казаха ми.

Аз поклатих глава. Възглавницата сухо изшумоля, сякаш бе пълна със слама.

- Изпий това и ще ти поолекне.

Дебелата бяла порцеланова чаша се сведе под носа ми. В дрезгавата светлина - беше или вечер, или утро - огледах бистрата кехлибарена течност. Маслени петънца плуваха по повърхността и слаба миризма на пилешко се издигаше към ноздрите ми.

Очите ми се отместиха нерешително към полата зад чашата.

- Бетси - казах аз.

- Бетси друг път. Това съм аз.

Тогава повдигнах очи и видях силуета на Дорийн, очертан върху бледнеещия прозорец, русата й коса искреше по краищата като златен ореол. Лицето й бе в сянка, така че не можех да разбера изражението й, но почувствах някаква нежност и сръчност в докосването на пръстите й. Това можеше да бъде Бетеи, майка ми или ухаеща на папрат медицинска сестра.

Наклоних глава и сръбнах глътка от бульона. Устата ми сякаш бе пълна с пясък. После сръбнах още веднъж и още веднъж, докато изпразних чашата.

Почувствах се пречистена, благочестива и готова за нов живот.

Дорийн постави чашата върху перваза на прозореца и се отпусна във фотьойла. Направи ми впечатление, че не посегна за цигара, а тъй като ги палеше една от друга, това ме озадачи.

- Ти едва не предаде богу дух - каза тя накрая.

- Сигурно е бил хайверът.

- Ами, хайверът! Раците. Взеха проби и се оказаха пълни с птомаин¹.

Пред очите ми изпъкнаха божествено белите кухни на „Лей- дис Дей“, които се простираха до безкрая. Виждах половинките авокадо, наредени една до друга, напълнени с майонеза и раци и фотографирани на ярко осветление. Виждах крехкото, изпъстрено с розови жилчици месо от щипците на рака как съблазнително се подава от своето майонезено покривало, виждах ясно жълтата чашка на авокадото, обточена с пръстен от атигаторско зелено, виждах всичко, от което тръгна цялата тая бъркотия.

Отрова.

- Кой направи пробите? - Представих си, че докторът е изпомпал нечий стомах и е анализират съдържанието му в хотелската лаборатория.

- Ония тъпунгери от „Лейдис Дей“. Веднага щом се изпо- натръшкахте всичките като кегли, някой се обадил в редакцията, оттам звъннали на „Лейдис Дей“ и те направили проби на всички останки от големия обяд. Ха!

- Ха! - кухо отекнах аз. Хубаво, че Дорийн беше до мен.