Стъкленият похлупак

- Ти днес си истинска щастливка.

Младата сестра вдигна подноса от закуската и ме остави, загърната в бялото одеяло като пътник, който седи на корабната палуба, за да подиша морски въздух.

- Защо да съм щастливка?

- Ами не знам дали трябва да ти кажа, но днес ще те местят в „Белсайс“. - Сестрата ме загледа с очакване.

- „Белсайс“? Не мога да отида там.

- Защо?

- Не съм готова. Не съм достатъчно здрава.

- Напротив, съвсем си здрава. Щяха ли да те местят, ако не беше здрава?

След като тя излезе, аз се опитах да разгадая този нов ход на доктор Нолан. Какво се стараеше да докаже? Аз не се бях променила. Нищо не се бе променило. А „Белсайс“ бе отделението за най-възстановените. От него хората се връщаха на- право на работа, в училище или по домовете си.

Джоун беше за „Белсайс“. Джоун с нейните книги по физика, с нейните голф клубове, ракети за бадминтон и задъхан глас. Джоун, която представляваше разделителната пропаст между мен и почти оздравелите. Откак тя напусна „Каплан“, аз последвах възхода й по стълбицата на заведенията за душевноболни.

Джоун имаше право на разходки, Джоун имаше право да ходи на покупки, Джоун имаше право да излиза из града. Тези вести за Джоун се трупаха на малка горчива буца в сърцето ми, макар да ги посрещах с привидна радост. Джоун бе сияйният двойник на моето предишно аз, нарочно създаден, за да ме преследва и измъчва.