Стъкленият похлупак

Загледах се по-изгштателно, мъчейки се да изкопна някакъв отговор от техните застинали пози. Различих мъже и жени, момчета и момичета, които трябва да бяха на моя възраст, но лицата на всички имаха еднакъв израз, сякаш дълго са лежали на слънце, а върху им се е сипел белезникав ситен прах.

После открих, че някои от хората се движат, но деликатно, като птици, та затова не го бях забелязала в самото начало.

Човек със сивкаво лице броеше картите в колода - една, две, три, четири… Струваше ми се, че би трябвало тутакси да разбере дали колодата е пълна, а той, щом свърши да брои, започна отново. До него една пълна жена си играеше с наниз дървени мъниста. Изтегляше ги всички в единия край на връвчицата и после - чук, чук, чук - ги пускаше да се плъзгат едно след друго.

На пианото младо момиче прелистваше ноти, но когато усети, че го гледам, сърдито наведе глава и разкъса на две нотните листове.

Майка ми ме докосна по ръката и аз я последвах навътре в стаята.

Седнахме, без да проговорим, на един изтърбушен диван, който скърцаше при всяко помръдване.

Тогава погледът ми се плъзна над хората към сиянието от зеленина отвъд прозрачните завеси и аз се почувствах пред витрината на грамаден универсален магазин. Фигурите около мен не бяха живи, а манекени, боядисани с цвят на кожа, за да наподобяват хора, и подпрени в пози, имитиращи живота.

Следвах нагоре по стълбите гърба на доктор Гордън, облечен в тъмен костюм.

Долу в хола направих опит да го попитам какво представлява шоковата терапия, но когато отворих уста, не можах да изрека ни дума, само очите ми се разшириха и вторачиха в ус- михнатото, познато лице, което плуваше пред мен като купа, пълна с обещания.

В края на стълбището гранатено червеният килим свършваше. Вместо него се виждаше обикновен, прикован за пода кафяв линолеум, който продължаваше по цял един коридор, от двете страни със затворени бели врати. Докато следвах доктор Гордън, някаква врата в далечината се отвори и чух женски викове.

В същия миг иззад ъгъла пред нас изскокна една сестра, която водеше жена в сива хавлия с разчорлена, дълга до кръста коса. Доктор Гордън отстъпи встрани, а аз се залепих до стената.

Докато я влачеха, жената размахваше ръце, мъчеше се да се откопчи от сестрата и крещеше: „Ще скоча през прозореца, ще скоча през прозореца, ще скоча през прозореца!“

Тантуреста и мускулеста, с омърляна отпред престилка, кривогледата сестра носеше толкова дебели очила, че сякаш два чифта очи се устремиха към мен иззад еднаквите кръгли стъкла. Помъчих се да отгатна кои очи са истински и кои отразени, кое око е кривогледо и кое не, но тя доближи лице до моето и с широка съзаклятническа усмивка просъска, може би за да ме окуражи:

- Мисли си, че ще скочи през прозореца, но не може, за- щото има решетки!

И докато доктор Гордън ме водеше към една гола стая в дъното на клиниката, видях, че прозорците в тази част са наистина с решетки и че на вратите на стаите, на шкафа, на чекмеджетата и бюрото, с една дума на всичко, което можеше да се отваря и затваря, бяха монтирани ключалки, та да се заключват.

Проснах се на леглото.

Кривогледата сестра се завърна. Разкопча часовника ми и го пусна в джоба си. После започна да изтегля фибите от косата ми.

Доктор Гордън отключваше килера. Измъкна масичка на колелца с някаква машина върху нея и я изтъркаля до леглото зад главата ми. Сестрата намокри слепоочията ми с миризлива мазна течност.

Като се надвеси да достигне тая страна от главата ми, която бе до стената, гърдите й запушиха устата ми, сякаш бяха облак или мека възглавница. Лека, неприятна миризма на лекарства се излъчваше от тялото й.

- Не се бой - ухили се сестрата. - Първия път всички умират от страх.

Опитах да се усмихна, но кожата ми се беше вкоравила като пергамент.

Доктор Гордън нагласи две метални пластинки от двете страни на главата ми. Съедини ги с ремък, който се впиваше в челото ми, и ми подаде да лапна някаква жица.

Затворих очи.

Последва кратка пауза, колкото да си поемеш дъх.

След това нещо се надвеси, сграбчи ме и ме разтърси, сякаш настъпваше краят на света. Фиууу, пищеше то, въздухът се раздираше от сини светкавици и след всяка нова мълния настъпваше страхотно раздрусване - струваше ми се, че костите ми се трошат и соковете ми изтичат като на прекършено цвете.

Питах се какво чудовищно зло съм извършила.

Седях в един от плетените столове и държах матка коктейл- на чаша е доматен сок. Часовникът бе отново на китката ми, но ми изглеждаше странен. Чак после осъзнах, че е закопчан наопаки. Усетих необичайното положение на фибите в косата си.

- Как се чувстваш?

В съзнанието ми изплува стар метален лампион, една от малкото реликви от бащиния ми кабинет. В горната му част се намираше медна камбана, която държеше крушката, оръфан жълто-червен шнур се спускаше по металната стойка и стигаше до контакта в стената.

Един ден реших да преместя лампиона от леглото на майка ми и да го поставя до бюрото си в другия край на стаята. Шнурът беше достатъчно дълъг, затова не го изключих. Обхванах с две ръце стойката заедно с мъхестия шнур и ги стиснах здраво.

Изведнъж нешо изскокна от лампата със син пламък и ме разтърси така, че зъбите ми затракаха, опитах се да откопча ръце, но те бяха така залепени, аз се разкрещях или по-точно крясък се изтръгна от гърлото ми, защото не разбрах, че е мой, само го чух да се извисява и да трепти във въздуха като отчайващо безплътен дух.

После ръцете ми отскокнаха свободни встрани и аз се стоварих назад върху леглото на майка ми. Мъничка дупчица, сякаш начернена с върха на молив, бе издълбана сред дясната ми длан.

- Как се чувстваш?

- Добре.

Но не беше вярно. Чувствах се ужасно.

- Кой колеж каза, че си посещавала?

Отговорих.

- Аха! - Лицето на доктор Гордън се озари от бавна, почти тропическа усмивка. - Там по време на войната имаше ЖАК, нали?

Кокалчетата по ръцете на майка ми бяха станали восъч- нобели през този час на чакане, сякаш кожата по тях се бе износила. Погледът й се отмести от мен към доктор Гордън и той навярно бе кимнал или се бе усмихнал, защото лицето й се успокои.

- Още няколко шокови сеанса, мисис Грийнуд - чух го да казва, - и вярвам, че ще констатирате чудесно подобрение.

Момичето все още седеше на столчето до пианото и разкъсаните нотни листове се бяха проснали в краката му като мъртви птици. То ме погледна, погледнах го и аз. Очите му се свиха. То ми се изплези.

Майка ми тръгна с доктор Гордън към изхода. Аз се позабавих отзад и когато бяха с гръб към мен, извърнах се към момичето, подпрях уши с палци и направих гримаса. То прибра езика си и лицето му се вкамени като на мумия.

Излязох навън на слънцето.

Петниста като пантера от шарената сянка на дърветата, черната многоместна кола фургон на Додо Конуей чакаше отпред.

Колата била първоначално поръчана от някаква богата дама с обществени ангажименти, цялата черна, без нито точи- ца хром, с черна кожена тапицерия, но когато пристигнала, на дамата й се сторила потискаща. Пълно копие на катафалка, казала тя, и всички били на същото мнение, никой не искал да я купи; така семейство Конуей се сдобило с колата на намалена цена и спестило някой и друг долар.

Седнала отпред между Додо и майка ми, аз се чувствах скована и изтерзана. Колкото пъти се опитах да се съсредоточа, съзнанието ми се изплъзваше като кънкьор в безкрайно празно пространство и правеше там унесено своите пируети.

Край вече с този доктор Гордън - казах, след като оставихме Додо и черната кола зад боровете. - Можеш да му се обадиш и да му кажеш, че няма да стъпя следващата седмица.

Майка ми се усмихна:

- Знаех, че момиченцето ми не е такова.

Аз я изгледах.

- Какво разбираш под „такова“?

- Като онези ужасни хора. Ужасните мъртъвци в тази болница. - Тя замълча. - Знам, че си готова да се излекуваш.

КИНОЗВЕЗДА НЕ ИЗДЪРЖА

СЛЕД 68-ЧАСОВА КОМА

Рових из чантичката си сред листчетата хартия, козметичния комплект, черупките от фъстъци, дребните монети и синята кутийка с деветнайсет ножчета за бръснене „Жилет“, докато измъкнах снимката, която си бях направила същия следобед в брезентовата палатка на оранжеви и бели ивици.

Поставих я до мътната снимка на умрялото момиче. Приличахме си и в устата, и в носовете. Единствената разлика бе в очите. Очите на моменталната снимка гледаха, очите на сним