Стъкленият похлупак

ната сянка на съня. Единствено за мен дългата перспектива от сенки, разграничаваща отделните кутии, внезапно се пречупваше и виждах дните един след друг да блестят като бял, широк, безкрайно пуст булевард.

Струваше ми се глупаво да се мия непременно в даден ден, когато ще трябва да свърша същото и на другия ден.

Просто самата мисъл за това ме уморяваше.

Исках да свърша едно нещо, каквото и да е то, веднъж завинаги и повече да не се връщам към него.

Доктор Гордън въртеше в ръце сребърен молив.

- Майка ви ми каза, че нещо сте разстроена.

Свих се в хлътналия като хралупа кожен стол и загледах доктора, седнал зад широкото, полирано до блясък бюро.

Доктор Гордън изчакваше. Той потупваше с молива си туп, туп, туп - върху бистро зелената повърхност на своя дневник.

Ресниците му бяха така гъсти и дълги, че приличаха на изкуствени. Черни пластмасови папури, обрамчили два зелени, кристални вира.

Чертите на доктор Гордън бяха така съвършени, че го правеха почти красив.

Намразих го в мига, в който прекрачих прага му.

Бях си представяла любезен, грозноват мъж, но с интуиция, който щеше да вдигне очи и да възкликне „А!“ окуражително, сякаш открива нещо, което аз не мога да съзра, и постепенно щях да намеря думи да му разкажа колко изплашена се чувствах, сякаш бях натъпкана дълбоко, дълбоко в черен чувал без капчица въздух и без никаква надежда да се измъкна.

А после той шеше да се облегне на стола си, да събере пръстите на двете си ръце в колибка и да ми обясни защо не мога да спя, защо не мога да чета, защо не мога да ям, защо всичко, което вършат хората, ми изглежда страшно тъпо, щом накрая всички ще умрат.

И после, мислех си аз, той ше ми помогне, стъпка по стъпка, отново да стана каквато бях.

Но доктор Гордън съвсем не беше такъв. Той бе млад и красив и както забелязах от пръв поглед, надут и високомерен.

На бюрото му стоеше снимка в сребърна рамка, наполовина обърната към него, наполовина към моето кожено кресло. Това бе семейна снимка, на която се виждаше красива тъмнокоса жена; тя би могла да бъде и негова сестра, усмихпата над главичките на две русокоси дечица.

Мисля, че едното дете беше момче, а другото - момиче, но може и двете да са били момчета или и двете момичета, трудно е да се определи, когато децата са толкова малки. Май че имаше и куче на снимката, някъде в дъното - нещо като ердел териер или жълт сетер, а може и да е било някоя шарка от полите на жената.

Не знам каква бе причината, но снимката направо ме вбеси.

Просто не разбирах защо трябваше да бъде полуизвърната към мен, ако доктор Гордън не се стараеше да ми покаже още в самото начало, че е женен за някаква възхитителна жена и да не си правя глупави илюзии.

После се замислих как въобще би могъл да ми помогне този доктор Гордън, с тая красива жена, красиви деца и красиво куче, заобиколили го като ореол от ангели на коледна картичка.

- Хайде, помъчете се да ми разкажете какво според вас не е в ред.

Подозрително запрехвърлях думите в съзнанието си, сякаш бяха заоблени, изгладени от морето камъчета, иззад които внезапно можеше да се покаже нокът на някой звяр или пък да се превърнат в нещо съвършено друго.

Какво според мен не било в ред?

Това прозвуча, сякаш в действителност всичко си беше наред, а само според мен нещо куца.

Със сух и равен глас - за да покажа, че не съм се подлъгала от неговата красива външност и семейна фотография - аз му разказах за своето безсъние, липса на апетит и неспособност

да чета. Не му доверих обаче за неспособността си да пиша, която ме смущаваше повече от всичко.

Същата сутрин се бях опитала да напиша писмо на Дорийн в Западна Вирджиния, да я запитам не мога ли да отида да поживея при нея, като си намеря евентуално някаква работа в нейния колеж - сервитьорка или какво да е.

Но щом хванах писалката, ръката ми започна да изписва едри, ъгловати букви като на дете, а редовете взеха да се свличат от ляво на дясно по страницата почти в диагонал, сякаш бяха примки от конци, легнали върху хартията, и някой ги бе духнал косо.

Естествено, не можех да изпратя такова писмо, затова го накъсах па ситни парченца и ги изсипах в чантичката си до комплекта козметични принадлежности, в случай че психиатърът би пожелал да ги види.

Но, разбира се, доктор Гордън не поиска да ги види, понеже въобще не споменах за тях, и дори започнах да се лаская от своята прозорливост. Смятах, че трябва да му кажа само това, което аз пожелая, и че мога да контролирам впечатлението, което си изгражда за мен, като скривам едни неща, а разкривам други, пък нека той се мисли за страшно умен.

Докато говорех, доктор Гордън стоеше с наведена глава, сякаш се молеше, и освен моя сух и равен глас в стаята отекваше и равномерното почукване на молива му на едно и също място върху зеления дневник, като потропване на някакъв бастун.

Щом млъкнах, доктор Гордън повдигна глава.

- Кой колеж казахте, че сте посещавали?

Смутена, отговорих. Не разбирах какво общо има тук колежът.

- Аха! - Доктор Гордън отново се облегна назад и усмих- нато зарея поглед в пространството зад раменте ми, потънал в спомени.

Помислих си, че ей сега ще определи диагнозата, вероятно го бях оценила твърде прибързано и твърде неприязнено. Но той само промълви:

- Добре си спомням вашия колеж. И аз бях там - през войната. Те имаха ЖАК*, нали? Или пък беше нещо друго?

Отвърнах, че не зная.

Да, ЖАК, сега си спомням. Бях лекар там, преди да ме прехвърлят отвъд океана. Божичко, какви хубави момичета имаше!

Доктор Гордън се засмя.

После с плавно движение се изправи, заобиколи бюрото и се упъти към мен. Нямах представа какво се готви да прави, затова също станах.

Доктор Гордън се протегна към ръката, която висеше от дясната ми страна, разтърси я и каза:

- Ще се видим отново следващата седмица.

Пищните клонести брястове образуваха сенчест гунел пред жълтите и червените тухлени фасади по Комънуелт авеню, а трамваят, на път за Бостън, се плъзгаше по своите тънки сребърни релси. Изчаках го да отмине, после пресякох към сивия „Шевролет“, спрял до отсрещния бордюр.

Виждах лицето на майка ми, разтревожено и посърначо като парченце изстискан лимон, вторачено в мен зад прозореца на колата.

- Е, какво каза докторът?

Хлопнах вратата зад себе си. Не се затвори. Отворих я и я придърпах отново с глух трясък.

- Каза да дойда отново другата седмица.

Майка ми въздъхна.

Доктор Гордън струваше двайсет и пет долара на час.

- Хей ти, как се казваш?

- Ели Хигинботъм.

Морякът влезе в крак с мен и аз се усмихнах.

Струваше ми се, че в това предградие има толкова моряци, колкото и гълъби. Те сякаш се изсипваха от далечната, мрачна

‘ Женски армейски корпус. - Б. пр.

и сивкава сграда за набиране на новобранци, където синьо-бели плакати „Запишете се във флота“ облепяха всички вътрешни стени и висяха по дъските за обяви наоколо.

- Откъде си. Ели?

- От Чикаго.

Никога не бях ходила в Чикаго, но познавах едно-две момчета, които следваха в Чикагския университет, и това ми се струваше градът с най-шарен свят, откъдето можеха да се появят всякакви необикновени хора.

- Наистина си доста далеч от дома.

Морякът обви с ръка кръста ми и дълго се разхождахме така по зелената мера на предградието, морякът галеше бедрото ми през зелената пола, а аз се усмихвах тайнствено и се стараех да не изтърся нещо, което да ме издаде, че съм от Бостън, и да не се натъкна в някой миг на мисис Уилард или на някоя от приятелките на майка ми, като се връщат от чай в Бийкън Хил или от пазаруване в подземния магазин на „Файлийн“.

Реших, че ако въобще ми се удаде случай да отида в Чикаго, завинаги ще променя името си на Ели Хигинботъм. Така никой няма да знае, че съм се отказала от стипендия в голям девически колеж в източните щати, че съм се шляла цял месец из Ню Йорк, че съм отхвърлила за съпруг един напълно благонадежден студент по медицина, който някой ден ще стане член на Националната медицинска академия и ще изкарва купища пари.

В Чикаго хората щяха да ме приемат за това, което съм.

Щях да бъда просто Ели Хигинботъм сирачето. Хората щяха да ме обичат заради моята блага и кротка натура. Нямаше да ме дебнат дали чета или пиша дълги студии върху близнаците в творчеството на Джеймс Джойс. А един ден просто ще се омъжа за някой як, но нежен автомобилен монтьор и ще си имам голямо, породисто семейство като това на Додо Конуей.

Дали щях някога истински да пожелая това?

- Какво мислиш да направиш, като напуснеш флота? - неочаквано попитах моряка.

Това бе най-дългото ми изречение и той като чели се стресна. Килна на една страна бялата си, дънеста барета и се почеса по главата.

- Ами, не знам, Ели - отговори той. - Може да постъпя в колеж със стипендия на армията.

Замълчах. После запитах подвеждащо:

- А мислил ли си някога да отваряш гараж?

- Не - отвърна морякът. - Никога.

Стрелнах го с крайчеца на окото си. Не ми изглеждаше нито с ден повече от шестнайсет.

- Знаеш ли на колко съм години? - попитах с укор.

Морякът се ухили насреща ми:

Не знам. Но ми е все едно.

Изведнъж реших, че този моряк е изумително красив. Беше скандинавски тип и изглеждаше девствен. Внуших си, че от- както пе съм в ред с главата, привличам чисти и хубави хора.

- Аз съм на трийсет - подхвърлих и зачаках.

- Айде бе, Ели, не ти личи. - И морякът ми стисна бедрото.

После бързо се огледа от ляво на дясно.

- Слушай, Ели, ако заобиколим до ония стъпала, ей там, под паметника, мога да те целуна.

В тоя миг забелязах кафява фигура с големи плоски кафяви обувки, която крачеше през мерата точно към нас. Отдалече не можех да различа чертите на дребничкото личице, но бях сигурна, че това е мисис Уилард.

- Ще ми кажете ли, моля ви, пътя до метрото? - обърнах се към моряка на висок глас.

-Ъ?

Метрото, което върви до затвора на Еленовия остров?

Когато мисис Уилард приближи, щях да се престоря, че питам моряка да ме упъти и въобще не го познавам.

Свали си ръцете от мен - процедих пре-з зъби.

- Ели, какво ти става?

Жената приближи и отмина, без да погледне и без да кимне, и естествено съвсем не беше мисис Уилард. Мисис Уилард се намираше в своята вила в Адирондакските планини.