Стъкленият похлупак

в колежа с разходките в омарата преди закуска, танците със сладкиши и малките фойерверки от идеи, блясващи всеки ден, никога не съм се чувствала истински щастлива.

Пронизвах с поглед младата рускиня в двуреден сив костюм, която с лекота превръщаше разните езици на собствения си, неразбираем за мен език - Константин ми обясни, че преводът на руски бил най-труден, защото те нямали същите изрази като нашите, - и с цялото си сърце пожелах да се промъкна вътре в нея и да прекарам остатъка от живота си, като лая ол един език на друг. Може би това няма да ме направи по- щастлива, но поне щях да знам, че съм една мъничка капчица полезност, прибавена към други такива капчици.

После Константин, младата рускиня и всички присъстващи - черни, бели и жълти, които спореха зад своите обозначени с надпис микрофони, като че се оттеглиха в далечината. Виждах как мърдат устните си, но без звук, сякаш стояха на палубата на отплаващ параход, а мен ме бяха изхвърлили на пуст бряг сред необятна тишина.

Взех да изброявам наум всички неща, които не можех да върша.

Започнах с готвенето.

Баба ми и майка ми бяха толкова добри готвачки, че оставях всичко на тях. Те често се опитваха да ме научат как се готви едно или друго ястие, но аз поглеждах небрежно и казвах: „Да, да, ясно!“, и рецептите им изтичаха от главата ми като вода, а когато се заемех да сготвя нещо, опропастявах го и никой не желаеше да повтарям опита си.

Спомням си Джоди, моята единствена и най-добра приятелка в колежа през първата година, как веднъж направи у тях бъркани яйца за закуска. Те имаха необикновен вкус и когато я попитах дали не е сложила нещо специално, тя отвърна: сирене и кълцан чесън. Запитах кой я е научил и тя каза - никой, сама си го измислила. Но тя си беше оправно момиче и завърши социология.

Не знаех и стенография.

Това означаваше, че след като завърша колежа, няма да си намеря работа. Майка ми често повтаряше, че никой няма да назначи момиче, завършило само литература. Но момиче с диплома по литература, което знае стенография, е нещо друго. Всеки би го назначил. Ще го търсят всички издигащи се млади хора и то ще транскрибира едно от друго по-вълнуващи писма.

Лошото бе там, че ненавиждах мисълта да служа при мъже, каквито и да са. Исках сама да си диктувам своите вълнуващи писма. Освен това тия стенографски символи, които майка ми показваше, ми се струваха не по-малко отвратителни от /. равно на времето, и s, равно на пътя.

Списъкът постепенно нарастваше.

Танцувах ужасно. Не можех да спазвам такта. Нямах чувство за равновесие и когато в часовете по гимнастика трябваше да ходим по тясна греда с разперени ръце и книга на главата, аз винаги падах. Не можех да яздя, не можех да карам ски - две неща, за които много мечтаех, сигурно защото струваха скъпо. Не можех да говоря немски, да чета иврит или да пиша на китайски. Не знаех дори къде се падат на картата повечето от далечните страни, чиито представители в ООН бяха тия хора пред очите ми.

За първи път в живота си, застанала в звукоизолираното сърце в сградата на ООН между Константин, който можеше да играе тенис и да превежда симултанно, и младата рускиня, която знаеше толкова много езици, аз се почувствах страхотно неспособна. Бедата е, че винаги съм си била такава, само че не съм се сещала да го открия.

Единствено ме биваше да печеля стипендии и награди, но и тази ера вече отминаваше.

Чувствах се като състезателен кон в свят, където няма състезателни писти, или като колежански футболен ас, внезапно изправил се на Уолстрийт в спортен костюм, а за дните на славата му единствено напомня малката златна купа върху камината, с гравирана върху нея дата като върху надгробна плоча.

Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа.

От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга - бъдеще на велика поетеса, трета - блестяща преподавателска кариера, четвърта - И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.

Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто зашото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

Ресторантът, в който ме заведе Константин, миришеше на подправки и лимонов крем. Откакто бях в Ню Йорк, нито веднъж не бях стъпвала в такъв ресторант. Все попадах в ония закусвални, където сервират гигантски хамбургери, някаква супа и четири вида кексове върху много чист тезгях, обърнат към правоъгълни искрящи огледала.

За този ресторант се слизаше по седем мъгляво осветени стъпала в нещо като изба.

Пътнически реклами покриваха тъмните опушени стени като множество цветни прозорци, откриващи гледки към швейцарски езера, към японски планини и африкански степи, а дебелите, прашни свещи, които сякаш векове наред са ронели сълзи от своя цветен восък сплитайки червено, зелено и синьо в изящни дантелени плетеници, хвърляха кръг от светлина на всяка маса, където лицата на хората плуваха, грейнали и зачервени като в огън.

Не знам какво ядох, но се почувствах неизмеримо по-добре след първата хапка. Изведнъж ми хрумна, че моите видения за смокиновото дърво и всички едри смокини, които увяхват и падат в краката ми, са породени от абсолютно празния ми, гладен стомах.

Константин пълнеше чашите ни с ароматно гръцко вино, което лъхаше на борова кора, и изведнъж се усетих как му разказвам, че ше науча немски и ще замина за Европа да стана военна кореспондентка като Мати Хигинс.

Чувствах се така приятно отпусната, докато дойде време за киселото мляко и ягодовото желе, че реших да позволя на Константин да ме прелъсти.

Откакто Бъди Уилард ми разказа за неговата келнерка, непрекъснато си мислех, че трябва и аз да преспя с някого. Не ставаше дума да легна с Бъди, разбира се, защото той винаги щеше да е с един човек пред мен, затова трябваше да избера някой друг.

Единственото момче, с което всъщност разисквах въпроса за леглото, бе един намусен южняк от „Йейл“ с ястребов нос, който дойде веднъж в нашия колеж при приятелката си, но откри, че тя е забягнала предния ден с един таксиметров шофьор. Тъй като с момичето живеехме в един дом и аз бях останала единствената там точно оная вечер, на мен се падна задачата да го разтуша.

В местното кафене, прегърбени в изолирано сепаре на столчета с високи облегала, където стотици имена бяха издълбани върху дървото, ние пиехме чаша след чаша черно кафе и откровено разговаряхме за секса.

Това момче - казваше се Ерик - говореше, че се отвращава от начина, по който всички момичета от моя колеж стоят преди един часа - вечерния час - под светлините на верандите или в храстите на открито и лудо се целуват така, че всеки, който минава, да може да ги види. Един милион години еволюция, казваше Ерик, и какво сме всъщност? Животни.

После Ерик ми разказа как бе спал с първото си момиче.

Посещавал училище в южните щати, което всестранно подготвяло момчета, кандидати за университета, и където съществувало неписаното правило: преди да завършиш, да познаеш жената. В библейския смисъл, поясни Ерик.

И така, една събота Ерик и неколцина негови съученици взели автобуса до близкия град и посетили прословут публичен дом. Проститутката на Ерик дори не се разсъблякла. Била дебела, на средна възраст, с боядисани червени коси, подозрително дебели устни, сивкава като на плъх кожа и отказала да угаси светлината, така че той я обладал под нацвъканата от мухи двайсет и пет ватова крушка. Цялата работа съвсем не била такава, както я описвали. Било толкова досадно, все едно че отиваш до тоалетната.

Възразих, че ако обичаш една жена, вероятно няма да е толкова досадно, но Ерик каза, че всичко се проваля от мисълта, че и тая жена е животно като останалите, затова, ако той обича някоя жена, никога не би легнал с нея. Би отишъл при курва, ако има нужда, но би държал любимата жена далеч от тая мръсна работа.

Мина ми през ума, че Ерик е подходящо момче за леглото, защото вече беше спал с момиче и за разлика от останалите момчета не беше циник или глупак, когато се говореше за секса. Но Ерик ми написа писмо, в което признаваше, че би могъл наистина да се влюби в мен, че макар да съм твърде интелигентна и цинична, имам все пак миловидно лице и удивително напомням по-голямата му сестра. Така разбрах, че всичко е безсмислено - бях типът жена, с която той никога нямаше да легне, и му писах, че за съжаление ще се омъжа за свое гадже от детинство.

Колкото повече мислех, толкова повече ме пленяваше идеята да бъда съблазнена от симултанен преводач в Ню Йорк Сити. Константин изглеждаше зрял и разумен във всяко отношение. Нямахме общи познати, пред които би се похвалил, както момчетата от колежа се фукаха пред съученици или съотборници