Стъкленият похлупак

- Толкова се радвам, че ще умрат.

Хилда раззина устни в прозявка, зарови глава върху ръцете си, отпуснати на заседателната маса, и отново заспа. Стръкче отровно зелена слама кацна на челото й като тропическа птица.

Зелено като жлъчка. Препоръчваха тоя цвят за есента, само че Хилда, както обикновено, с половин година изпреварваше времето. Отровно зелено с черно, отровно зелено с бяло, отровно зелено с нилско зелено, неговия роден братовчед.

Модни издателски реклами, сребърни и празни откъм съдържание, тровеха мозъка ми с измамния си блясък. Изведнъж се сринаха с кух пукот.

Толкова се радвам, че ще умрат.

Проклинах късмета си, който ме събра в ресторанта на хотела по едно време с Хилда. След снощното недоспиване аз се чувствах твърде тъпа, за да измисля предлог да се върна в стаята си - за ръкавици, за кърпичка, за чадър, за забравената тетрадка. Наказанието ми трая дълго, една мъчителна разходка от матираните стъклени врати на „Амазонка“ до ягодово розовите мраморни плочи пред входа ни на Мадисън авеню.

През целия път Хилда се движеше като манекен.

- Много приятна шапка, ти ли я прави?

Почти очаквах Хилда да се извърне към мен с думите: „Говориш като болна“, но тя само проточи и прибра отново лебедовата си шия:

-Да.

Предишната вечер бях гледала една пиеса, където в героинята се бе вселил дибук’; когато той говореше чрез нея, гласът ²