Стъкленият похлупак

ката във вестника бяха затворени. Но знаех, че дори очите на мъртвото момиче да бяха широко отворени, те щяха да ме гледат със същия мъртвешки, черен, празен поглед както тези от моменталната снимка.

Напъхах отново снимката си в чантичката.

„Ще остана на слънце на пейката още пет минути по часовника на оная сграда отсреща - казах си аз - и после ще отида някъде и ще го направя.“

Призовах своя малък хор от гласове.

Не изпитваш ли удоволствие от работата си, Естър?

Знаеш ли, Естър, притежаваш абсолютна нагласа на не- врастеничка.

Така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш!

Веднъж, в една гореща лятна вечер, останах цял час да се целувам с един студент по право от „Йейл“, космат, с маймунска мутра, защото изпитвах състрадание към него, той беше толкова грозен, същински орашуган. Когато свършихме, той ми каза;

Аз те разбрах, миличка. И на четирийсет години пак ще се правиш на скромна!

- „Притворно!“ - бе писал учителят ми по творческа композиция отстрани на моя разказ, озаглавен „Големият уикенд“.

Не знаех какво значи точно тази дума, затова я потърсих в речника.

Притворно изкуствено, фалшиво.

Така доникъде няма да стигнеш.

Не бях спала цели двайсет и една нощи.

Мислех си, че най-красивото нещо на света е сянката, милионите и движещи се очертания и дълбини. Сенки имаше в чекмеджетата, в шкафовете, в куфарите, сенки имаше край къщите, дърветата и камъните, сенки има зад човешките очи и усмивки, сенки има - хиляди километри от сенки - и върху тъмната половина на Земята.

Загледах се в двете ивици лейкопласт с телесен цвят, които се кръстосваха върху десния ми прасец.