Стъкленият похлупак

Цареше непрогледен мрак.

Усещах тъмнината и нищо друго, главата ми се надигна и я опипа като червей. Някой някъде стенеше. После огромна, плътна тежест се стовари върху лицето ми като каменна грамада и стенанието престана.

Тишината отново забушува, сетне утихна, както мътната вода успокоява веднага повърхността си, като пуснеш в нея камък.

Облъхна ме хладен вятър. Понесоха ме с чудовищна бързина по някакъв тунел навътре към земните недра. После вятърът спря. Чуха се боботене и тътен, сякаш множество гласове спореха и протестираха в далечината. Постепенно глъчката затихна.

Някакво длето дълбаеше в окото ми, появи се процеп със светлина като отворена рана, но тъмнината го запечата отново. Опитах да се търкулна с гръб към светлината, но нечии ръце притискаха крайниците ми като с окови и не можех да помръдна.

Помислих, че се намирам в някаква подземна камера, озарена от ослепителни светлини, и тази камера е пълна с хора, които, кой знае защо, не искат да ме пуснат.

После длетото задълба отново, светлината скокна в главата ми и през плътната, топла и влакнеста тъма нечий глас извика:

- Мамо!

Въздухът струеше и галеше лицето ми.

Долових контури на стая, голяма стая с разтворени прозорци. Възглавницата се бе вдлъбнала под главата ми, тялото ми плуваше без наслада между тънки чаршафи.

Почувствах топлина, нещо като ръка върху челото си. Трябва да съм лежала на слънце. Ако си отворех очите, щях