Стъкленият похлупак

„РАЗБИРА СЕ, МАЙКА МУ ГО Е УБИЛА.“

Погледнах в устата момчето с което Джоди бе пожелала да ме запознае. Устните му бяха плътни и розови, а под копринената бялоруса коса се гушеше бебешко лице. Казваше се Кал, според мен това бе съкращение на друго, по-дълго име, но не се сещах за нищо освен „Калифорния“.

- Откъде си сигурен, че тя го е убила? - попитах аз.

Кал минаваше за много интелигентен; Джоди ми бе доверила по телефона, че е готин и ще го харесам. Зачудих се дали ще бъда вярна на своето старо „аз“, ако го харесам.

Невъзможно беше да отговоря на въпроса си.

- Ами, първо, тя казва: „Не, не, не“, а после казва „да“.

- Но след това отново казва: „Не, не!“

Лежахме с Кал един до друг върху хавлия на оранжеви и зелени райета на един мръсен плаж отвъд блатата при Лин. Джоди и Марк, момчето, за което се беше лепнала, плуваха. Кал не искаше да плува, приказваше му се и затова спорехме за оная пиеса, в която младежът открива, че страда от мозъчно заболяване, унаследено от скитанията на баща му с пропаднали жени, и накрая мозъкът му, който все повече се изражда, стига до такова състояние, че майка му започва да си мисли дали няма да бъде по-добре, ако го убие.

Имах подозрението, че майка ми се е обадила на Джоди и я е накарала да ме изведе, за да не кисна по цял ден в стаята си със спуснати транспаранти. Отначало не исках да изляза, за- щото си мислех, че Джоди ще забележи промяната в мен и от половин поглед всеки би открил, че аз самата съм останала без мозък в главата си.