Стъкленият похлупак

Частната клиника на доктор Гордън бе кацнала на върха на затревено хълмче, в края на дълга, уединена автомобилна алея, постлана с черупки на морски охлювчета. Жълтите облицовани дъски на обширната сграда и опасващата я веранда блестяха на слънцето, но никакви хора не се разхождаха по зеления купол на моравата.

Когато аз и майка ми се приближихме, лятната жега връхлетя върху нас, а зад гърба ни, от сърцевината на червенолист бук, като косачка запя жътвар. Песента му подсили угнетяващата тишина.

Една сестра ни посрещна на входа.

- Бихте ли почакали в дневната, ако обичате. Доктор Гордън ще дойде след миг.

Смущаваше ме това, че всичко в къщата изглежда нормално, макар да знаех, че е претъпкана с луди. Не видях решетки на прозорците, не чух свирепи и тревожни викове. Слънчевите лъчи образуваха продълговати фигури върху износените, но меки червени килими и ароматът на прясно окосена трева сладнеше във въздуха.

На вратата на всекидневната се спрях.

За миг тя ми се стори пълно копие на салона в един хотел на малко островче по крайбрежието на щата Мейн. където веднъж бях отседнала. Стъклените врати отразяваха блясъка на бяла светлина, огромно пиано изпълваше далечния ъгъл на стаята и хора в летни дрехи седяха край масичките за карти в разкривени плетени шезлонги, каквито често се срещат в западналите хотелчета край морето.

Чак тогава осъзнах, че никой от хората не помръдва.