Стъкленият похлупак

успехи, които така щастливо бях трупала в колежа, се топят безславно пред гладките мраморни и стъклени фасади на Ма- дисън авеню.

А уж трябваше да изживявам най-славните мигове в живота си.

А уж трябваше да съм обект на завист за хиляди други момичета от колежите на цяла Америка, които не биха искали нищо повече, освен да се разхождат със същите лачени обувки номер седем, като тези, които в една обедна почивка си купих от „Блумингдейл“ заедно с черен лачен колан и черна лачена чантичка. А когато снимката ми се появи в списанието, където ние дванайсетте работехме, с чаша мартини в ръка, с корсаж от имитация на сребърно ламе над огромен бухлат облак от бял тюл, на някаква окъпана в звездна светлина тераса и в компанията на неколцина млади мъже с типична американска осанка, наети или заети за случая - всеки би помислил, че няма начин да не съм се главозамаяла.

Виж ти, какво ли не е възможно в тая страна, биха си казали някои. Едно момиче живее в забутано провинциално градче цели деветнайсет години тъй скромно, че не може да си позволи покупката дори на списание, но пък после получава стипендия за колежа, печели награда след награда и накрая управлява Ню Йорк като собствен автомобил.

Само дето не управлявах нищо, дори и себе си. Просто се лашках от хотела до работата и по забави, от забавите до хотела и пак на работа като прикачен за жиците тролейбус. Струваше ми се, че би трябвало да изпитвам радостна възбуда, каквато биха изпитвали доста момичета на мое място, но бях неспособна за такова вълнение. Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос.

В хотела бяхме дванайсет момичета.

Всички бяхме спечелили конкурса на едно модно списание с есета, разкази, стихове и разни рекламни статии, а като награда ни предложиха едномесечна работа в Ню Йорк, поеха ни всички разноски и ни дадоха какви ли не безплатни добавки като билети за балет, пропуски за модни ревюта на тоалети и прически в прочути, скъпи салони, възможности за срещи и запознанства с изтъкнати личности от сферата ма нашите интереси и стремежи, както и съвети как да поддържаме в идеално състояние лицето си.

Все още пазя получената тогава чантичка с гримове, подходящи за момиче с тъмни очи и кестенява коса: продълговата кутийка кафяв аркансил с мъничка четчица, кръгла синя сянка, голяма колкото да топнеш пръста си, и три червила с нюанси от червено до розово - всичко това поставено в изящна позлатена кутия с огледалце на едната страна. Пазя сви също и бялата пластмасова калъфка за слънчеви очила, облепена с цветни ми- дички, пайети и най-отгоре със зелена морска звезда от същия материал.

Разбирах, че ни отрупват с толкова подаръци, защото са безплатна реклама на съответните фирми, но не исках да ставам цинична. Лудо се радвах на всички тези безплатни блага, които се сипеха върху нас. Дълго време си гги криех, но по- късно, когато отново бях добре, аз пак ги измъкнах и те все още се мяркат тук-там из къщи. От време на време ползвам червилата, а миналата седмица отрязах морската звезда от калъфката, за да си поиграе с нея бебето.

И така, дванайсетте бяхме настанени в този хотел, в едно и също крило, на един и същ етаж, в единични стаи, една до друга, което ми напомняше за общежитието в колежа. Това не беше истински хотел - искам да кажа хотел, където има и мъже, и жени в стаите на един и същ етаж.

Този хотел - „Амазонката“ — беше само за жени и повечето от тях бяха момичета на моя възраст, чиито в богати родители искаха да са сигурни, че дъщерите им ще живеят там, къде- то мъже прелъстители не могат лесно да проникнат. Повечето момичета посещаваха изискани, скъпи училища за секретарки като „Кати Гибс“, където в клас ги задължаваха да носят фини