Стъкленият похлупак

съпруг, но нищо не излезе. Винаги ми е било безкрайно трудно да си представям двама души в леглото.

Джей Сий искаше да ме научи на нещо - възрастните дами, които бях срещала в живота си, все искаха да ме научат на нещо, но внезапно ме осени, че просто не са имали па какво. Наместих капака върху машината и го затворих.

Дорийн се изхили.

Умно момиче.

Някой почука на вратата.

- Кой е? - Не си направих труда да стана.

- Аз съм, Бетси. Ще идвате ли на забавата?

- Май че да. - Изобщо не отидох до вратата.

Бяха докарали Бетси направо от Канзас с нейната подскачаща руса опашка и неслизаща от лицето усмивка. Спомням си как веднъж ни повикаха двете в кабинета на някакъв бъбрив телевизионен продуцент с костюм на тънки райета, който искаше да провери дали ни бива за използване в предавания, и Бетси започна да разказва за реколтата на царевица в Канзас. Тя толкова се прехласна с тая проклета царевица, че дори продуцентът се просълзи, само че за съжаление, както каза, не мо- жел да ни използва.

По-късно редакторът на страницата за красота убеди Бетси да си отреже косите и я направи фото модел; все още срещам тук-там лицето й, което се усмихва от реклами като „Съпругата на П. К. носи само дрехи с марката на Б. X. Раг“.

Бетси винаги ме канеше да ходя по забави с нея и с другите момичета, сякаш се опитваше някак да ме спаси. Никога обаче не канеше Дорийн. Насаме Дорийн я наричаше Полиана, малката краварка*.

Ще дойдеш ли с нашето такси? - попита Бетси през вратата.

Дорийн ми направи знак с глава.

- Благодаря, Бетси - отвърнах аз. - Ще тръгна с Дорийн.

’ Героиня от американската детска литература, олицетворяваща простодушие и наивност Б. пр.

- Добре.

Чух как Бетси се втурна към дъното на коридора.

- Ще стоим, докато ни писне каза Дорийн, като угаси цигарата си в поставката на нощната ми лампа, - и после ще тръгнем към града. Тия забави, дето ни ги устройват, ми напомнят на училищните танци във физкултурните салони. Защо винаги домъкват момчета от „Йейл“? Те са толкова тъ-ъ-пи.

Бъди Уилард учеше в „Йейл“ и сега се замислих: ако наистина нещо не е в ред с него, то е това, че е тъп. О, той бе успял да изкара и високи бележки, да завърти любов с някаква ужасна сервитьорка от Кейп на име Гладис, но нямаше нито капка интуиция. А Дорийн имаше интуиция. И всичко, което изричаше тя, бе като тайнствен глас, отекващ право от душата ми.

Движението се задръсти, наближаваше часът, в който започваха театрите. Нашето такси заседна зад таксито на Бетси и пред друго едно такси с четири от нашите момичета; нито една кола не помръдваше.

Дорийн беше страхотна. В бяла дантелена рокля без презрамки, прикачена върху стегнат корсет, който подчертаваше талията й, като същевременно открояваше внушителните й прелести над и под кръста, а под бледата пудра кожата й блестеше с бронзов загар. Ухаеше силно, като цял парфюмериен магазин.

Аз си бях сложила свободно отпусната рокля от черен шан- тунг, която ми струваше четирийсет долара. Тя бе спомен от купуваческия разгул, който си позволих с парите от стипендията, щом разбрах, че съм една от щастливките, избрани за Ню Йорк. Тази рокля имаше толкова ексцентрична кройка, че не можех да я нося с никакъв сутиен, но това нямаше значение, тъй като бях кльощава като момче и плоска като дъска, пък и ми бе приятно да се чувствам почти гола в топлите летни нощи.

Все пак градът бе изменил свежия ми тен. Станала бях жълта като китаец. При други обстоятелства бих се притеснявала от роклята и цвета си, но в компанията на Дорийн забравях всичките си тревоги. Чувствах се адски умна и цинична.

Когато мъжът във вехта синя риза, черни памучни панталони и украсени кожени каубойски ботуши се запъти към нас от раирания брезентов навес на бара, откъдето следеше с поглед нашето такси, не си правех никакви илюзии. Отлично знаех, чс идва за Дорийн. Той се промуши между спрелите автомобили и се облакъти закачливо на рамката на отворения ни прозорец.

- Мога ли да попитам какво правят съвсем сами в таксито две хубави момичета като вас в такава приятна вечер⁹

Имаше широка, открита усмивка с бели зъби, наредени като за реклама на паста.

- Отиваме на забава - изломотих аз, тъй като Дорийн изведнъж бе загубила дар-слово и с вид на отегчена опипваше бялата дантелена калъфка на чантичката си.

- Звучи скучно - каза той. - Що не дойдете с мен да изпием по нещо в барчето отсреща? Аз съм с няколко приятели.

И кимна към неколцина небрежно облечени мъже, които лениво пристъпваха под навеса. Те го следяха с очи и когато той погледна към тях, гръмко се разсмяха.

Този смях трябваше да ми послужи като предупреждение. Беше приглушен, самодоволен кикот, но в същия миг автомобилното движение даде признаци на съживяване и аз разбрах, че ако си остана на мястото, след две секунди ще пожелая да бях приела тоя шанс и да бях видяла от Ню Йорк нещо повече от грижливо планираните развлечения, които ни предлагаше списанието.

- Какво ще кажеш, Дорийн? - попитах аз.

- Какво ще кажеш, Дорийн? повтори мъжът и разтегна устни в широка усмивка. И до ден днешен не мога да си спомня как изглеждаше, когато не се усмихва. Струва ми се, че усмивката не слизаше от лицето му. Може би такъв му беше характерът, да се хили непрестанно.

- Добре, хайде! - отвърна Дорийн. Отворих вратата, скок- нахме от таксито точно когато то отново се готвеше да потегли, и се запътихме към бара.

Чу се злокобно изскърцване на спирачки, последвано от глух бумтеж.

- Хей, вие! - Нашият шофьор бе проточил врат през прозореца. - Къде така?

Бе заковал така рязко, че задното такси се бе надянало в него. Видяхме как четирите момичета отзад размахваха ръце и с отчаяни усилия се мъчеха да се надигнат от пода.

Мъжът се разсмя, остави ни на бордюра, върна се, подаде банкнота на шофьора сред истинска какофония от клаксони и викове, а после момичетата от списанието се изнизаха пред погледите ни в цяла кавалкада от таксита, следващи се едно друго като в сватбена процесия, но само с булки.

- Хайде, Франки - обърна се мъжът към един от приятелите си и някакъв нисък, набит човек се отдели от групата и се запъти с нас към бара.

Беше тип, какъвто не мога да понасям. Аз съм към метър и осемдесет без обувки и редом с дребни мъже се гърбя и прегъвам колене, за да изглеждам по-ниска, чувствайки се неловко и мъчително като клоун в евтино панаирджийско зрелище.

За миг ме обзе невероятната надежда, че може да се разделим на двойки по височина и тогава ще се падна с мъжа, който ни заговори и който надхвърляше моя ръст, но той вече вървеше напред с Дорийн и изобщо не ме погледна. Аз си давах вид, че не забелязвам Франки, който кучешки ме следваше, и на масата седнах до Дорийн.

В бара беше толкова тъмно, че освен нея не можех да различа нищо друго. С бялата си коса и с бялата си рокля тя изглеждаше толкова светла, сякаш бе сребърна. Дори ми се струваше, че отразява неоновите светлини от бара. Усещах как се стапям в сенките като негатив на човек, когото виждам за пръв път в живота си.

- Кажете сега какво ще пием? - попита мъжът с широка усмивка.

- Мисля да си взема коктейл „Старомоден“ - обърна се към мен Дорийн.

Когато трябваше да си поръчвам питие, винаги се стрясках. Не различавах уискито от джина и все не успявах да си поръчам нещо, което да ми допадне на вкус. Бъди Уилард и другите момчета от колежа бяха обикновено твърде бедни, за да пият концентрати, или пък изобщо презираха алкохола. Удивително е наистина колко много колежани не пушат и не пият. Познавах все такива. Най-многото, което веднъж Бъди Уилард си позволи, бе да купи бутилка „Дюбопе“, и при това го направи само и само да ми докаже, че може да бъде естет, нищо че е студент по медицина.

- За мен една водка - казах аз.

Мъжът ме изгледа любопитно.

- С какво?

- Чиста - отвърнах. - Винаги я пия чиста.

Боях се да не изляза глупачка, ако кажа, че искам водка с лед, с джин или с нещо друго. Бях видяла веднъж реклама на водка, просто чаша водка на фона на снежна пряспа в синкава светлина, и водката изглеждаше бистра и чиста като вода, затова реших, че чиста водка ще бъде най-добре. Мечтаех някой ден да си поръчам някакво питие и вкусът му да ми се стори очарователен.

Сервитьорът се приближи и мъжът поръча напитки за четиримата. В този изискан бар той се чувстваше като у дома си въпреки своя фермерски вид и това ме накара да допусна, че е някаква известна личност.

Дорийн не продумваше, а само си играеше с корковата поставка за чашата и от време на време запалваше цигара, но на мъжа това не му правеше впечатление. Той продължаваше да я зяпа, също както хората зяпат големия бял ара в зоологическата градина, очаквайки, че птицата ще проговори досущ като човек.

Напитките пристигнаха и моята водка бе бистра и чиста, съвсем като онази от рекламата.

- Какво правите? - обърнах се към мъжа, за да наруша мълчанието, което лепнеше от всички страни, гъсто като растителност в джунгла. - Искам да кажа, с какво се занимавате тук, в Ню Йорк?

Бавно и с огромно усилие мъжът откъсна очи от рамото на Дорийн.

- Ат съм дисководещ - каза той. - Сигурно сте чували за мен. Казвам се Лени Шепърд.

- Знам ви! - внезапно проговори Дорийн.

- Това ме радва, пиленце - отговори мъжът и високо се разсмя. - Идва тъкмо навреме. Аз съм адски известен.

После Лени Шепърд изгледа продължително Франки.

- Кажете, а вие откъде сте? - попита Франки и рязко изправи гръб на стола. - Как се казвате?

- Това тук е Дорийн. - Лени плъзна пръстите си нагоре но голата й ръка и я притисна към себе си.

Дорийн се направи, че не забелязва постъпката му, което истински ме изуми. Тя продължи да седи спокойно, мургава в мрака като пепеляворуса негърка е бяла рокля, и изящно отпиваше от питието си.

- Казвам се Ели Хигинботъм - отвърнах аз. - От Чикаго съм. - След тези думи се почувствах по-сигурна. Не желаех това, което говоря или върша тази вечер, да се свързва с истинското ми име или с Бостън, града, където живеех.

- Ели, не искаш ли да потанцуваме?

Мисълта за танц с тоя завързак, чиито оранжеви велурени обувки имаха дебела подложка отвътре, за да го правят по- висок, облечен в евтина памучна фланелка и смачкано синьо яке, ме накара да се изсмея. Ако презирам нещо, това е мъж със сини дрехи. Може черни, може сиви или кафяви. Но синьото ме разсмива.

Нямам настроение - отвърнах студено, обърнах му гръб и примъкнах стола си по-близо до Дорийн и Лени.

А те двамата вече се държаха така, сякаш се познаваха от години. Дорийн обираше парченцата плод от дъното на чашата си с дълга сребърна лъжичка и щом доближеше лъжичката до устните си, Лени започваше да скимти, да се зъби и да се прави на куче, което иска да измъкне плода. Дорийн се изсмиваше и продължаваше да загребва късчетата.

Започнах да си мисля, че водката ще бъде моето питие, открих го най-после. Нямаше вкус на нищо, но се хлъзгаше на- право в стомаха ми като сабята на ножогълтач и ме караше да се чувствам властна и могъща като богиня.

- Аз ще си тръгвам - каза Франки и се изправи.

Не можех ясно да го разгледам, в бара бе доста тъмно, но чак сега ми направи впечатление какъв писклив и нелеп глас има. Никой не му обърна внимание.

—Хей, Лени, ти ми дължиш нещо. Спомни си. Лени, дължиш ми нещо! Нали, Лени?

Стори ми се странно, че Франки напомня на Лени, че му дължи нещо, и то пред нас, съвсем непознатите. Но Франки не млъкна, докато Лени най-накрая бръкна в джоба си, измъкна солидна пачка зелени банкноти, издърпа една и му я подаде. Май бяха десет долара.

- Затваряй си ченето и се измитай!

В първия миг си помислих, че Лени има предвид и мен, но чух Дорийн да казва:

Аз няма да дойда, ако не дойде и Ели.

Трябваше да й призная съобразителността да използва измисленото ми име.

О, Ели, ще дойдеш, нали? - попита Лени и ми намигна.

Разбира се - отвърнах аз. Франки се беше стопил в нощта и аз можех да се лепна за Дорийн. Исках да изживея колкото може повече.

Обичах да наблюдавам хора в критични ситуации. Ако ми се случеше да видя пътно произшествие, улично сбиване или ембрион под стъклен похлупак, аз спирах и така упорито се вторачвах, че да не ги забравя за цял живот.

Наистина по този начин се натъквах на неща, за които иначе никога не бих узнала, и дори когато се слисвах или отвращавах от тях, пак не се издавах, а се преструвах, че всичко ми е познато и известно, откак се помня.