Стъкленият похлупак

Илейн седеше, надянала старата жълта нощница на майка си, и очакваше нещо да се случи. Беше жарко■ юлско утро и капчици пот пъплеха една след друга по гърба й като буболечки.

Отпуснах гръб на стола и прочетох написаното.

Стори ми се доста живо и се почувствах особено горда от сравнението „капчици пот като буболечки“ въпреки мъглявото чувство, че съм го чела някъде преди много, много време.

Останах така почти час, мъчейки се да измисля какво да пиша по-нататък, а в съзнанието ми босоногата кукла в старата жълта нощница на майка си седеше и също зяпаше в пространството.

- Хей, миличка, няма ли да се облечеш?

Майка ми никога не ме караше насила да свърша нещо. Обикновено нежно ме увещаваше, както един интелигентен зрял човек съветва друг.

- Вече е почти три следобед.

- Пиша роман - отвърнах аз. - Нямам време да се преобличам.

Легнах на пейката навън и притворих очи. Чух как майка ми премести машината и хартията от масата и постави сребърните прибори за вечеря, но не помръднах.

Леността се просмукваше като меласа в крайниците на Илейн. Сигурно така се чувства човек, когато е болен от малария, мислеше си тя.

Все пак ще съм щастлива, ако мога да пиша по една страница на ден.

И тогава проумях къде е бедата ми.

Липсваше ми опит.

Как бих могла да пиша за живота, когато досега не бях имала нито любовна връзка, нито бебе, нито пък бях виждала