Стъкленият похлупак

Разбира се, Константин бе доста нисичък, но по свой начин красив, със светлокестенява коса, тъмносини очи и живо, предизвикателно изражение. Можеше да мине за американец, имаше и загар, и хубави зъби, но още от пръв поглед почувствах, че не е такъв. Константин притежаваше нещо, което не притежаваше никой американец - интуиция.

Константин моментално отгатна, че не съм никакво протеже на мисис Уилард. От време на време повдигах вежди или леко се изсмивах и твърде скоро започнахме открито да одум- ваме мисис Уилард, а аз си помислих: „Този Константин няма да има нищо против, че съм толкова дълга, не знам достатъчно езици, не съм ходила в Европа; той ще прозре каква съм всъщност.“

Константин ме закара до ООН в своя стар зелен автомобил с изтърбушени, но удобни седалки от кафява кожа, подвижният покрив на който бе свален. Каза ми, че е хванал тен от тенис, и както седяхме един до друг и летяхме по улиците под преките слънчеви лъчи, той ми хвана ръката, стисна я и изведнъж се почувствах по-щастлива, отколкото като деветгодишна, когато тичах по горещите бели плажове с баща си през лятото, преди да почине.

Докато седяхме с Константин в една от смълчаните плюшени аудитории на ООН до една млада рускиня без грим, съшо симултанна преводачка като Константин, помислих си колко странно наистина, но досега не ми бе хрумвало, че истински щастлива съм била само до деветгодишна възраст.

След това - въпреки девическото дружество на скаутите, уроците по пиано, по акварел и по танци, лагера по ветроходство, за които майка ми делеше от залъка си, и въпреки живота