Стъкленият похлупак

Бях изумена. Очаквах мистър Уилард да пренощува и на другия ден да ме върне.

- А аз да дойда ли?

- Не, не - мистър Уилард измъкна няколко банкноти от портфейла си и ги подаде на Бъди. - Погрижи се Естър да се настани удобно във влака. Тя може би ще поостане ден-два.

Бъди изпрати баща си до вратата.

Мистър Уилард ме изостави. Реших, че през целия път е обмислял точно така да постъпи, но Бъди отрече, каза, че баща му просто не можел да понася болести, особено пък болестта на собствения му син, защото смятал, че всяка болест е болест на волята. Мистър Уилард никога в живота си не бил боледувал.

Седнах върху леглото на Бъди. Просто нямаше къде другаде да седна.

Бъди зарови из книжата си с делови вид. После ми подаде тъничко сивкаво списание.

- Отвори на единайсета страница.

Списанието, издадено някъде в щата Мсйн, бе пълно с шаблонни стихотворенийца и описателни пасажи, отделени със звездички. На единадесета страница имаше стихотворение, озаглавено „Зора във Флорида“. Погледът ми скачаше от образ на образ - яркочервени светлини като сърцевина на диня, костенурковозелени палми и вити раковини като останки от гръцка архитектура.

- Не е лошо. - Но според мен то бе отвратително.

Кой го е писал? - запита Бъди с необяснима, измамна усмивка.

Погледът ми падна в долния десен ъгъл на страницата. Б. С. Уилард.

- Не знам. - И после добавих: - Знам, разбира се. Ти, Бъди.

Бъди пристъпи към мен.

Аз отстъпих. Не знам почти нищо за туберкулозата, но ми се струва страшно злокобно заболяване, особено както неза