Стъкленият похлупак

му звучеше глухо и дълбоко, сякаш идеше от бездънна пещера, и не можеше да се отгатне дали е глас на мъж или жена. Сега гласът на Хилда ми прозвуча като този на дибука.

Заглеждаше отражението си в лъскавите витрини на магазините, сякаш всеки момент искаше да се убеждава, че съществува. Мълчанието помежду ни бе толкова дълбоко, че си помислих да не е отчасти и по моя вина. Затова казах:

- Нали е ужасно това с Розенберг?

Двамата съпрузи щяха да бъдат екзекутирани късно тази нощ.

- Да! - отвърна Хилда и почувствах, че най-накрая досег- нах човешка струна в сложната плетеница на сърцето й. Бяхме сами и докато чакахме останалите в гробовната мрачина на заседателната зала, Хилда допълни смисъла на своето „да“:

- Ужасно е, че такива хора изобщо могат да живеят.

После се прозина като котка и зад бледооранжевите й устни зейна дълбока тъмнина. Взирах се като хипнотизирана в безкрайната бездна на устата й, докато двете устни отново се събраха, после се раздвижиха и гласът на дибука заговори от своето свърталище:

- Толкова се радвам, че ше умрат.

- Хайде, усмихни се.

Седях на розовото кадифено канапе за двама в кабинета на Джей Сий с книжна роза в ръка, обърната към редакционния фотограф. Снимаха ме последна от дванайсетте. Опитах се да се скрия в тоалетната, но нищо не излезе. Бетси бе подушила следите ми.

Не исках да ме снимат, защото щях да се разплача. Не знаех защо ще се разплача, знаех само, че ако някой се вгледа внимателно в мен, сълзите веднага ще рукнат от очите ми, риданията ще ме задушат и ще плача цяла седмица. Усещах как сълзите напират и клокочат в мен като вода в препълнена, клатушкаща се чаша.

Това бе последната серия снимки, преди списанието да отиде за печат, след което щяхме да се върнем в Тълса Билокси или Тийнек, или Кус Бей - всяка там, откъдето бе дошла, - затова искаха да поместят снимките ни с някаква „сламка“, подсказваща коя от нас каква иска да стане.

Бетси държеше житен клас, което значеше, че иска да стане жена на фермер, Хилда държеше гола и безлика глава на менекен, с което подсказваше, че иска да прави шапки, Дорийн държеше везано със сърма сари, за да наведе читателя на мисълта, че иска да се посвети на социална дейност в Индия (което всъщност не било вярно, призна ми тя, просто искала да се докосне до сари).

Когато ме попитаха каква искам да стана, отговорих, че не знам.

- О, разбира се, че знаеш - каза фотографът.

- Тя иска да бъде всичко - остроумно се намеси Джей Сий.

Тогава казах, че искам да стана поетеса.

И всички затърсиха нещо, което да подсказва желанието ми.

Джей Сий предложи стихосбирка, но фотографът възрази, било твърде очебийно. Трябвало нещо, което да загатва какво ме вдъхновява за поезия. Накрая Джей Сий свали книжната роза от най-новата си шапка.

Фотографът дълго се мота с горещите си бели светлини.

- Покажи ни колко си щастлива, като пишеш стихове.

Аз зяпах към синьото небе през плетеницата от фикусови листа на прозореца на кабинета. Няколко пухкави бели облака плуваха от дясно на ляво. Забодох поглед в най-големия с надежда, че когато се изгуби от очите ми, и аз ще имам щастието да отплувам с него.

Знаех, че е много важно да сдържа устните си равни, да не треперят.

- Усмихни се.

Накрая покорно като устата на човек, който говори през стомаха, и моите устни изобразиха кисела усмивка.

Хей - кипна фотографът, обзет от внезапно предчувствие, - ти май-май всеки миг ще се разплачеш.

Вече не можех да се спра.

Зарових лице в розовото кадифе на канапето и с огромно облекчение отприщих солените сълзи и жалостните ридания, които цяла сутрин напираха в гърдите ми.

Когато вдигнах очи, фотографа го нямаше. Джей Сий също я нямаше. Почувствах се безсилна и предадена, сякаш бях кожата, от която се е отърсило някакво страхотно животно. Бе ми олекнало, освободена от животното, но то сякаш бе отнесло със себе си и духа ми, и всичко, до което бе допряло нокти.

Разрових се в чантичката си за златната кутийка с комплекта пудра, сенките за очи, трите червила и огледалцето. Лицето, което ме погледна от огледалото, бе лице на човек, който наднича през решетка на затворническа килия след дълъг, изтощителен побой. Лице в рани и подпухнало, с неестествени цветове. Лице, което се нуждае от вода, сапун и християнско търпение.

Започнах без желание да го рисувам.

След прилично отсъствие Джей Сий връхлетя в стаята с куп ръкописи.

Вземи, ще те разсеят. Да се начетеш.

Всяка сутрин нова бяла лавина от ръкописи се изсипваше и трупаше на сивеещи от прах камари в кабинета на редактора по белетристика. Тайно в кабинета, по тавани и класни стаи из цяла Америка хората пишеха. Може да се каже, че почти всяка минута се завършва по един ръкопис; за пет минути това означава пет ръкописа, стоварени върху бюрото на редактора по белетристика. За един час - шейсет; и така се трупат един след друг по пода. А за година…

Усмихнах се, виждайки как плува из въздуха спретнат, въображаем ръкопис с името Естър Грийнуд върху десния горен ъгъл. Кандидатствах да ме допуснат след месечния стаж в списанието на един летен курс, ръководен от известен писател, където участниците изпращат разказ в ръкопис, той го прочита и казва дали имаш данни да посещаваш неговия клас.

Естествено, класът бе твърде малък, аз бях изпратила своя разказ доста отдавна, все още нямах отговор от този писател, но бях уверена, че ще заваря утвърдително писмо на масичката в къщи.

Реших да изненадам Джей Сий и да изпратя под псевдоним няколко от разказите, които щях да напиша в този курс. Тогава някой ден редакторът от „Белетристика“ щеше лично да дойде при Джей Сий, да хвърли разказите на бюрото й с думите: „Ето нещо малко над обикновеното“, Джей Сий ще потвърди, ще ги приеме за печат и ще покани авторката на обяд, а тази поканена ще бъда аз.

- Честна дума - каза Дорийн, - този ще бъде различен.

- Разкажи ми нещо за него - каменно промълвих аз.

- Той е от Перу.

- Те са тантурести - възразих. - И са грозни като аптеките.

- Не, не, не, миличка, аз вече го видях.

Седяхме на леглото ми сред разхвърляни мръсни памучни рокли, чорапи с бримки и посивяло бельо и в продължение на десет минути Дорийн се мъчеше да ме убеди да отидем на танци в извънградски клуб с приятел на някакъв познат на Лени, съвсем различен, както настояваше тя, от останалите му приятели, но тъй като на следващата сутрин пътувах с влака в осем часа, трябваше да направя опит да си стегна багажа.

Аз самата хранех някаква мъглява идея, че ако се разхождам сама цяла нощ из улиците на Ню Йорк, нещо от мистерията и величието на този град ще се закачи най-накрая и за мен.

Но се отказах.

В тия последни дни все по-трудно решавах да свърша нещо. И когато случайно вземех решение да свърша нещо, като например да си стегна куфара, само измъквах всичките си мърляви, скъпи дрехи от чекмеджетата и гардероба, разхвърлях ги по столовете, по леглото и на пода, а после сядах и ги зяпах съвсем объркана. Сякаш всяка дреха притежаваше своя упорита индивидуалност, която отказваше да бъде изпрана, сгъната и прибрана.

- Ами тия дрехи - казах на Дорийн, - като се върна, няма да мога да ги подредя.

- Лесна работа!

И със своя чаровен, нетърпящ възражения маниер Дорийн започна да събира гащички, чорапи, натруфения сутиен без презрамки, подпълнен целия със стоманени пружинки - безплатен подарък от „Примроуз Корсет Къмпани“, който не събрах кураж веднъж поне да сложа, - и накрая една по една тъжната поредица от ексцентрични модели рокли за по чети- рийсет долара…

- Хей, остави тази отвън. Ще я сложа.

Тя измъкна един черен парцал от вързопа и го пусна в скута ми. После нахвърля останалите дрехи в мека, объркана купчина и ги напъха под леглото да не се виждат.

Дорийн почука със златната топка по зелената врата.

Отвътре се дочу тътрене на крака и мъжки смях внезапно секна. После стройно момче по риза и светла, късо подстригана коса отвори леко вратата и надникна навън.

- Бейби! - изрева той.

Дорийн изчезна в обятията му. Реших, че това е познатият на Лени.

Стоях смирено на входа в черна одежда и черен шал с ресни, прежълтяла повече от всякога, но и не очаквах нещо повече. „Аз тук съм само наблюдател“, си казах, като гледах как момчето прехвърли Дорийн в прегръдките на друг мъж, съшо висок, но мургав и с по-дълга коса. Той бе облечен в изряден бял костюм, бледосиня риза и жълта атлазена връзка с блестяща карфица.

Не можех да откъсна очи от тази карфица.

Тя сякаш пръскаше ослепителна бяла светлина, която озаряваше цялата стая. После светлината се оттегли в себе си и остана да блести като капчица роса върху златно поле.

Пристъпих неловко напред.

- Това е диамант каза някой и много от присъстващите се засмяха.

Нокътят ми докосна огледалния камък.

- Първият й диамант.

- Дай й го, Марко.

Марко се поклони и постави карфицата върху дланта ми.

Тя сияеше ослепително и танцуваше в блясък като божествен леден кристал. Аз я пуснах веднага във вечерната си чантичка от фалшиви черни кехлибарени мъниста и се огледах наоколо. Лицата на всички бяха празни като тепсии и сякаш никой не дишаше.

- За щастие - една суха, твърда ръка ме обгърна над лакътя - аз ще кавалерствам на дамата цяла вечер. Може би*- блясъкът в очите на Марко угасна и те потъмняха - ще мога да ви бъда полезен с някоя дребна услуга…

Някой се изкиска.

- …на цената на диаманта.

Ръката му се впи в моята.

- Оох!

Марко ме пусна. Погледнах ръката си. Там тъмнееше моравият отпечатък от палеца му. Марко зорко ме наблюдаваше. После посочи към вътрешната страна на ръката ми.

- Виж тук.

Погледнах и видях четири по-бледи синини.

- Ето на, не се шегувам.

Беглата усмивка, преминала по устните му, ми напомни за една змия, която бях дразнила в зоологическата в Бронкс. Ко- гато почуках с пръст по масивната стъклена клетка, змията раз- зина кръглата си уста и се опита да се усмихне. После заудря, заудря, заудря по прозрачното стъкло, докато се отместих.

Не бях виждала досега женомразец.

Сигурна бях, че Марко е женомразец, защото въпреки всички манекенки и телевизионни звезди из стаята той обръщаше внимание само на мен. Не от любезност, пито дори от любопитство, а просто защото му се паднах като при раздаване на карти.

Един мъж застана пред микрофона в клуба и започна да тресе онези бобени грухалки - изпълнение, познато като южноамериканска музика.

Марко хвана ръката ми, но аз не се отделях от четвъртото си дайкири и останах неподвижна. Досега никога не бях опитвала дайкири. Пиех го, защото Марко ми го поръча, и му бях благодарна, че не ме попита какво питие предпочитам; така, без дума да продумам, пиех едно дайкири след друго.

Марко ме погледна.

- Не - казах аз.

- Какво искаш да кажеш с това „не“?

- Не мога да танцувам на тая музика.

- Не ставай глупава.

- Искам да седна и да си довърша питието.

Марко се надвеси над мен с кисела усмивка и с един замах чашата ми излетя и се намери в саксията на една палма. После ме сграбчи за ръката по такъв начин, че трябваше да избирам или да го последвам на дансинга, или да се простя с ръката си.

Това е танго. - Марко ме придвижи между танцуващите двойки. - Обожавам тангото.

- Но аз не мога да танцувам.

- Няма нужда да танцуваш. Аз ще върша тая работа.

Обгърна ме през кръста и ме притисна към ослепително

белия си костюм. После каза:

- Представи си, че потъваш.

Аз притворих очи, а музиката се синеше върху ми като пороен дъжд. Кракът на Марко се опря в моя и се плъзна напред, моят се плъзна назад, струваше ми се, че съм прикована за него крак о крак, движех се с неговите движения, без воля или усет от моя страна, след миг дори си помислих: „За танц двама души не са нужни“, и се оставих да се извивам и накланям като дърво при бурен вятър.

- Какво ти казах? - Дъхът на Марко опари ухото ми. - Ти си напълно достоен партньор в танца.

Започнах да проумявам защо женомразците превръщат партньорките си в такива глупачки. Женомразците са като богове: неуязвими и преливащи от сили. Те слизат от своите небесни висини и после изчезват. Никога не можеш да ги хванеш.

След южноамериканската музика настъпи пауза.

Марко ме изведе през широките врати към градината. От прозорците на танцувалния салон се лееха гласове и светлини, но само на няколко метра мракът издигаше своите прегради и не ги допускаше отвъд. В мъждукащия звезден светлик дървета и цветя разпръскваха своето хладно ухание. Нощта бе безлунна.

Чимшировите храсти се затвориха зад гърба ни. Едно изоставено игрище за голф се простираше към гористия склон и изведнъж почувствах всичката самотна близост на този пейзаж - извънградския клуб, танците и ливадата с един-единствен щурец.

Не знаех къде се намирам, но трябва да бе някъде из богаташките предградия на Ню Йорк.

Марко извади елегантна пура и сребърна запалка с формата на куршум. Нагласи пурата между устните си и приближи тънкото пламъче. Лицето му в контраста от черни сенки и полета светлина изглеждаше чуждо и изстрадало като на беглец.

Загледах го.

Ти в кого си влюбен? - попитах.

Цяла минута той не отговори, само разтвори устни и изпусна кръгче синкав дим.

Чудесно! разсмя се той.

Кръгчето се разшири и изгуби очертанията си, призрачно бледо в тъмната нощ.

- Влюбен съм в братовчедка си - чак тогава отвърна.

Не се изненадах.

Защо не се ожениш за нея?

- Невъзможно.

- Защо?

Марко сви рамен:

- Първа братовчедка ми е. Ще стане монахиня.

- Хубава ли е?

- Никой няма да я докосне.

- Тя знае ли, че я обичаш?

- Разбира се.

Млъкнах. Препятствието ми се струваше измислено.

Макар да я обичаш - продължих, - някой ден ще се влюбиш в друга.

Марко хвърли пурата в краката си и я загаси.

Изведнъж земята политна нагоре и ме повали с лек тласък. Кал жвакна през пръстите ми. Марко изчака да се надигна. После ме улови с две ръце за раменте и ме повали отново.

Роклята ми…

Роклята ти! - Тинята се просмука и полепи по рамепте ми. - Роклята ти! - Лицето па Марко се свъси като облак над мен. Слюнки опръскаха устата ми. - Роклята ти е черна, калта също е черна!

После се хвърли отгоре ми така стремително, сякаш се готвеше да вдълбае тялото си през моето в калта.

„Ще стане - помислих си, - ще стане. Ако лежа така и не оказвам съпротива, то ще се случи.“

Марко захапа презрамката на рамото ми и разкъса роклята до талията. Голотата ми блесна като блед саван, разделящ два кръвожадни противника.

- Мръсница!

Думите изсвистяха в ухото ми.

- Мръсница!

Прахта се разнесе и можах ясно да видя битката.

Започнах да се гърча и да хапя.

Марко ме притискаше с тежестта си в калта.

- Мръсница!

Забих острото токче на обувката си в крака му. Той се извърна, затърси нараненото.

Тогава свих юмрук и го запратих в носа му. Сякаш улучих стоманената броня на линеен кораб. Марко седна. Аз се разплаках.

Той измъкна бяла кърпичка и започна да бърше носа си. Чернилка, тъмна като мастило, напои бледата тъкан.

Засмуках солените кокалчета на пръстите си.

- Искам Дорийн.

Марко гледаше вторачено към игрището за голф.

- Искам да намеря Дорийн и да си вървя.

- Мръсници, само мръсници. - Говореше на себе си. - Да или не, все е същото.

Побутнах го по рамото.

Къде е Дорийн?

Марко изръмжа:

- Върви на паркинга и огледай задните седалки на колите.

После се извърна към мен:

- Диаманта ми.

Станах и изтръгнах шала си от мрака. Тръгнах. Марко скокна и препречи пътя ми. После нарочно отри пръст в кървя- щия си нос и нацапа страните ми.

- С тази кръв съм спечелил диаманта си. Дай ми го.

- Не знам къде е.

Сега вече си спомних точно, че диамантът бе в чантичката ми и когато Марко ме стовари на земята, чантичката отлетя като нощна птица във всепоглъщащата тъма. Реших, че трябва да се отърва от него, а после да се върна и сама да я потърся.

Нямах представа каква е стойността на диамант с такава големина, но знаех, че струва скъпо.

Марко сграбчи раменте ми с две ръце.

- Казвай! - Той нарочно натъртваше на всяка дума. - Казвай или ще ти строша врата!

Изведнъж ми стана безразлично.

- В моята вечерна чантичка от фалшиви кехлибарени мъниста - отвърнах аз. - А тя е някъде в калта.

Оставих Марко на колене да търси нипнешком в тъмата друга, по-малка тъмнина, която криеше от гневния му взор сиянието на неговия диамант.

Не намерих Дорийн нито в залата, нито на паркинга.

Движех се в прикритието на сенките, за да не забележи някой напластената трева по роклята ми и по обувките, а с шала загръщах раменте и голите си гърди.

За мой късмет танците привършваха и хората на групички излизаха и тръгваха към паркираните коли. Започнах да питам от кола на кола, докато най-накрая се намери свободно място и обещаха да ме оставят в центъра на Манхатън.

В тоя смътен час между мрака и първите зари терасата на покрива на „Амазонка“ беше пуста.

Тихо като крадец, облечена в хавлията на сини метличини, пропълзях до ръба на парапета. Той стигаше почти до раменте ми, затова домъкнах един сгъваем стол от купчината до стената, разтворих го и стъпих върху несигурната му седалка.

Остър ветрец пилееше косите ми. В нозете ми огромният град бе приспал светлините си в нощен сън, сградите му тъмнееха, мрачни като за погребение.

Това бе моята последна нощ.

Хванах вързопа, който носех, и го закачих върху перилата. Един ластичен комбинезон без презрамки, който от носене бе изгубил своята еластичност, попадна в ръката ми. Размахах го като знаме на примирието веднъж, дваж… Вятърът го подхвана и понесе.

Бялата снежинка полетя в нощта и започна бавно да пада. На коя ли улица, на чий ли покрив щеше да се спре?

Отново мушнах ръка във вързопа.

Вятърът се помъчи да подеме товара, но не успя и една черна сянка като прилеп хлътна към градината на терасовидния етаж отсреща.

Парче по парче раздавах на нощния вятър целия си гардероб, не без трепет, сякаш пръсках праха на любим човек, а сивите парцали се понасяха надолу, за да накацат тук или там - къде точно, нямаше никога да узная - сред тъмните простори на Ню Йорк.