Стъкленият похлупак

Бях сигурна, че доктор Гордън веднага ще забележи колко несвързано съм писала, но той само каза:

- Мисля, че бих желал да поговоря с майка ти. Имаш ли нещо против?

- Не. - Но, разбира се, никак не ми се нравеше идеята доктор Гордън да разговаря с майка ми. Боях се да не й каже, че трябва да ме вържат. Събрах всички късчета от писмото до До- рийн, за да не може да ги съедини и открие плана ми за бягство, и напуснах кабинета, без да кажа дума.

Гледах как фигурата на майка ми постепенно се смалява, докато накрая изчезна във входа на доктор Гордън. А като се връщаше към колата, я гледах как постепенно расте.

- Е? - Познах, че беше плакала.

Майка ми не ме погледна. Включи мотора.

После, докато се плъзгахме под хладната, тъмна като морски дълбини сянка на брястовете, тя заговори:

- Доктор Гордън не мисли, че имаш някакво подобрение. Смята, че се нуждаеш от шокова терапия в частната му клиника в Уолтън.

Жегна ме парещо любопитство, сякаш прочетох сензационно заглавие във вестник, отнасящо се за някой друг.

- Има ли предвид да ме остави да живея там?

- Не - отвърна майка ми и брадичката й затрепери. Помислих, че може и да ме лъже.

- Кажи ми истината - запротестирах, - иначе никога няма да ти проговоря.

- Нима не ти казвам винаги истината? - отвърна тя и избухна в сълзи.

САМОУБИЕЦ ОТ КОРНИЗА НА 7-ИЯ ЕТАЖ

СПАСЕН!

След двучасов престой на тесен корниз седем етажа

над бетонен паркинг и над главите на събралите се

любопитни мистър Джордж Полуки бил спасен през близък прозорец от сержант Уил Килмартин, полицай в участъка на Чарлс Стрийт.

Разчупих един фъстък от торбичката за десет цента, която бях купила, за да храня гълъбите, и го изядох. Имаше вкус на нещо сухо, като кората на старо дърво.

Поднесох вестника близо до очите си, за да разгледам по- ясно лицето на Джордж Полуки, грейнало като почти пълна месечина на мрачния фон на тухлите и черното небе. Чувствах, че този човек има да ми каже нещо важно и каквото и да бе, то трябваше да бъде изписано на лицето му.

Но неговите замазани, грубовати черти се стапяха, щом се вторачех в тях, и се превръщаха в обикновена едра канава от тъмни, светли и средносиви точици.

Мастиленочерното вестникарско съобщение не казваше защо мистър Полуки е бил на корниза, нито какво му е направил сержант Килмартин, когато накрая го е вкарал през прозореца.

Лошото в скачането е това, че ако не избереш точно етажа, от който да се хвърлиш, може да не умреш, когато тупнеш на земята. Реших, че седем етажа не могат да бъдат фатална височина.

Сгънах вестника и го напъхах между летвите на пейката. Беше от тези, които майка ми наричаше скандални, пълен с местни убийства и самоубийства, побоища и кражби и почти на всяка страница имаше по една полугола жена с пищен бюст, който се вълнуваше далеч извън очертанията на деколтето, а за краката й бяха избрани пози, които позволяваха да се видят чак горните краища на чорапите.

Не знам защо преди не си бях купувала от тези вестници. Сега те бяха единственото нещо, което можех да чета. Късите текстове между картинките свършваха още преди буквите да започнат да се кривят и завалят. Вкъщи виждах единствено „Крисчън Сайънс Монитър“, който се появяваше на прага в пет часа всеки ден освен неделя, но той описваше самоубийства, сексуални престъпления и самолетни катастрофи така, сякаш въобще не се бяха случвали.

Един голям бял лебед лодка, претъпкан с дечурлига, се приближи към пейката ми, след това свърна към гористо островче, отрупано с патици, и отново загреба назад към тъмния свод на моста. Всичко, върху което спирах погледа си, изглеждаше ярко и безкрайно дребно.

Сякаш надничайки през ключалката на врата, която не мога да отворя, виждах себе си и по-малкия си брат, в ръст до коляното на възрастен, хванали връвчиците на балончета със заешки уши, да се качваме на борда на лодка лебед, боричкайки се за място от външната страна, откъм осеяната с фъстъкови черупки вода. В устата си усещах вкус на мента и чистота. Ко- гато се държахме послушно при зъболекаря, мама винаги ни възнаграждаваше с разходка в лодка лебед.

Обиколих градската градина - по моста, под синьо-зелените паметници, край цветните лехи, оформени като американското знаме, до входа, където за двайсет и пет цента всеки може да се фотографира в брезентова палатка на бели и оранжеви ивици и навсякъде четях имената на дърветата.

Любимото ми дърво се наричаше „плачещият учен“. Май че бе пренесено от Япония. В Япония, изглежда, разбират състоянието на духа.

Те например си изтърбушват вътрешностите, когато нещо не върви както трябва.

Опитах се да си представя как го правят. Нужен е, изглежда, страшно остър нож. Или по-скоро два такива ножа. Сигурно сядат с кръстосани крака и с нож във всяка ръка. После кръстосват ръцете си и насочват ножовете към двете страни на корема. Трябва да са голи, иначе ножът би се оплел в дрехите им.

Тогава с един бърз замах, преди да успеят да се опомнят, забиват ножовете и се разпорват единият нож описва дъга нагоре, другият - надолу, за да направят пълен кръг. Сетне кожата на корема им се отделя като тепсия, вътрешностите им се изсипват и те умират.

Сигурно се иска много смелост, за да умреш по тоя начин.

Бедата при мен бе, че не понасям кръв.

Помислих си, че мога да остана в парка цялата нощ.

На следната сутрин Додо Конуей шеше да ни откара с майка ми в Уолтън, така че, ако трябваше да бягам, сега беше моментът. Надзърнах в чантичката си, намерих там еднодоларова банкнота и преброих седемдесет и девет цента в разни дребни монети.

Нямах представа колко щеше да ми струва пътят до Чикаго, а не се осмелявах да ида в банката и да изтегля всичките си пари, защото вярвах, че доктор Гордън е предупредил банковите чиновници да ме възпрат, ако предприема такъв очебиен ход.

Хрумна ми да тръгна на автостоп, но нямах представа кой от многото пътища води до Чикаго. Страшно лесно е да се ориентираш по карта, но за ориентация сред самата местност хич ме нямаше. Винаги когато съм се опитвала да определя кое е изток и кое запад, се е оказвано или пладне, или облачно, което напълно те забърква, или нощно време, а освен Голямата мечка и Коларя в разпознаването на звездите бях безнадеждна - недостатък, който винаги бе докарвал Бъди Уилард до отчаяние.

Реших да отида до автогарата и да запитам каква е цената на билет до Чикаго. После можех да отида до банката и да изтегля само необходимата сума, което не би предизвикало особено подозрение.

Бях току-шо пристъпила през остъклените врати на автогарата и запрелиствах купчината цветни туристически проспекти и разписания, когато се сетих, че банката в моя град е затворена - следобедът вече преваляше - и ще мога да изтегля пари чак утре.

А в Уолтън трябваше да бъда в десет часа.

Изведнъж отекна високоговорителят и започна да изрежда спирките на автобуса, който се готвеше да отпътува от перона си. Гласът във високоговорителя запращя, така че не можах ни дума да разбера, но въпреки шума долових едно близко име, ясно и отчетливо като ла на пиано сред оркестър, който настройва инструментите си.

Това бе името на спирката на две пресечки от моя дом.

Хукнах в горещия, прашен юлски следобед, запотена и с пресъхнало гърло, сякаш закъснявах за трудно интервю, и се метнах на червения автобус, който вече бръмчеше.

Подадох парите на шофьора и вратата, уплътнена с гума, безшумно се затвори зад гърба ми.