Стъкленият похлупак

Реших да отложа писането на романа, докато посетя Европа и си намеря любовник, и никога да не науча нито една сигла по стенография. Ако въобще не зная стенография, никога няма да стане нужда да я ползвам.

Мислех си лятото да изчета „Бдение над Финеган“ и да започна темата си за колежа.

Така до края на септември, когато започваше учебната година, щях да съм доста напреднала и да се радвам на повече свобода през последния срок, вместо да зубря непрекъснато, без грим и с провесени коси, на диета от кафе и бензедрин, както правят повечето абитуриентки, докато привършат темите си.

После реших, че мога да напусна колежа за една година и постъпя като ученичка при някой грънчар.

Или да се отправя към Германия и да работя там като сервитьорка, докато овладея добре езика.

Разни планове един след друг започваха да се блъскат в главата ми като бесни зайци.

Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани с жици. Преброих един, два, три… деветнайсет телефонни стълба, а после жиците се устремяваха далеч в пространството и колкото и да се напрягах, не можех да видя нито един стълб след деветнайсетия.

Изведнъж стаята плувна в синева и се зачудих къде ли е изчезнала нощта. От забулен в мъглявина пън майка ми се превърна в спяща жена на средна възраст, леко раз творила уста, и от гърлото й се изтръгваше хъркащ звук. Този досаден звук ме дразнеше и дори за миг си помислих, че единственият начин да го спра е да сграбча тази тръба от кожа и мускули, о гкъдето идеше хъркането, и да я стисна в ръцете си, докато затихне…

Преструвах се на заспала, когато майка ми стана и излезе за училище, но дори затворените ми клепачи не спираха светлината. Те изпречваха пред взора ми своята сурова, червена завеса от мънички капилярче га, която приличаше на рана. Промуших се между матрака и тапицираната рамка на леглото и оставих матрака да ме затисне отгоре като надгробна плоча.