Стъкленият похлупак

вярна на Бетси и нейните невинни приятелки. Защото по характер приличах повече на Бетси.

Тихо се вмъкнах в стаята си и затворих вратата. Поразмис- лих и реших да не заключвам. Нямах сили да го направя.

Когато се събудих в потискащия зной на облачното утро, аз се облякох, наплисках очите си със студена вода, начервих устните си и леко открехнах вратата. Уверена бях, че ще видя тялото на Дорийн, проснато сред повърнатата локва като грозно, конкретно доказателство за собствената ми омърсена душа.

В коридора нямаше никой. Килимът лежеше изпънат от край до край, чист и яснозелен с изключение на едно нищожно, неправилно тъмно петно пред вратата ми, сякаш някой случайно бе разсипал чаша вода, но грижливо я бе попил и изсушил.