Стъкленият похлупак

- О, не, разбира се. Ще живея в Кеймбридж със сестра Ке- неди. Нейната съквартирантка се омъжила и тя търси нова.

- Наздраве! - повдигнах чашата с ябълков сайдер и се пукнахме. Въпреки големите ми задръжки спрямо Джоун аз си мислех, че винаги ще я ценя. Сякаш и двете бяхме насилени от някакви непреодолими обстоятелства, нещо като война или като чумна епидемия, да обитаваме наш собствен свят. - Кога напускаш?

- На първо число.

- Хубаво.

Изведнъж Джоун се натъжи.

- Ти ще идваш да ме виждаш, нали, Естър?

- Разбира се.

Но си помислих: „Едва ли.“

- Боли - казах. - Трябва ли да ме боли?

Ъруин не отговори. После промълви:

- Понякога боли.

Срещнах Ъруин на стълбите на Уайднъровата библиотека. Стоях на най-горното стъпало, гледах червените тухлени сгради, които ограждаха пот ъналия в сняг двор, и тъкмо се готвех да хвана трамвая за клиниката, когато един висок млад мъж, доста грозноват, с очила, но с интелигентно лице, се приближи и запита:

- Бихте ли ми казали колко е часът?

Погледнах часовника си:

- Четири и пет.

Тогава той прехвърли в другата си ръка товара книги, който държеше пред себе си като поднос с храна, и показа кокалестата си китка.

- Но защо, вие имате часовник?

Той погледна печално часовника си. Повдигна го и го разтърси до ухото си.

- Не работи. - И се усмихна подкупващо. - Вие накъде отивате?

Готвех се да му отвърна: „Обратно в лудницата“, но младежът ми се стори приличен, затова промених намерението си и отговорих:

- Вкъщи.

- Искате ли преди това да изпием едно кафе?

Поколебах се. Трябваше да се прибера в клиниката за вечеря и не ми се искаше да закъснявам точно сега, когато бях така близко до изписването си.

- Едно съвсем мъничко кафе?

Реших да изпробвам новата си, нормална личност пред този човек, който в процеса на колебанията ми успя да съобщи, че се казва Ъруин и е доста добре платен преподавател по математика, затова накрая казах:

Съгласна съм - и се постарах да изравня крачката си с неговата надолу по дългите, застлани с ледена коричка стъпала.

Чак след като видях кабинета на Ъруин, реших да го прелъстя.

Ъруин живееше в мрачен, но удобен приземен апартамент на една от затънтените улички извън Кеймбридж и ме откара там - за чаша бира, както каза, след три горчиви кафета в едно студентско кафене. Седяхме в кабинета му на кафяви кожени кресла, заобиколени от камари прашни, неразбираеми книги с огромни формули, красиво изписани по страниците като поеми.

Тъкмо бях вкусила от бирата си - не обичах студена бира посред зима, но приех чашата, за да се хвана за нещо и звънецът иззвъня.

Ъруин като че се смути:

- Боя се, че може би е дама.

Той имаше особения старовремски навик да нарича жените дами.

- Много хубаво, много хубаво - отвърнах с широк жест. - Покани я.

Ъруин поклати глава.

- Ще се смути от теб.

Усмихнах се към кехлибареното кръгче студена бира.

Звънецът екна отново с категоричен звън. Ъруин стана и отиде да отвори. Моментално щом изчезна, аз се вмъкнах в банята и скрита зад мръсните щори в алуминиев цвят, наблюдавах маймунското лице на Ъруин в процепа на вратата.

Едра жена с големи гърди, върху които беше навлякла още по-грамаден пуловер от естествена вълна, с виолетови панталони, черни ботинки на висок ток и е астраганена подплата, със също такава астраганена шапка токче, изпускаше облачета бели, нечути думи в зимния въздух. Гласът на Ъруин долиташе до мен през мразовития коридор.

- Съжалявам, Олга… Работя, Олга… Не, грешиш, Олга.

През всичкото време червените устни на жената се движеха и думите, превърнати в бяла пара, изчезваха сред голите клонки на люляка до входната врата. Накрая се чу:

- Може би, Олга… Довиждане, Олга.

Възхитих се от безпределната, просторна като степ и облечена във вълна гръд на Олга, оттеглила се от тясното ми зрително поле и заслизала по скърцащата дървена стълба с някаква особена горчивина, изписана на устните.

- Предполагам, че тук, в Кеймбридж, имаш безброй любовни приключения - казах весело на Ъруин, като набодох един охлюв в подчертано френския местен ресторант.

- Изглежда - призна Ъруин с лека и свенлива усмивка, - изглежда, се погаждам с дамите.

Повдигнах празната охлювена черупка и отпих билков зеления сок, който я пълнеше. Не знаех дали е хранителен, но след толкова месеци здравословна и еднообразна диета в болницата жадувах за нещо по-пикантно.

Бях се обадила на доктор Нолан от автомата в ресторанта и поисках разрешение да прекарам нощта в Кеймбридж при Джоун. Разбира се, нямах представа дали Ъруин щеше отново да ме покани в апартамента си след вечеря, но си помислих, че щом като се отърва от едрата дама, съпруга на негов колега, перспективите изглеждат обещаващи.

Отпуснах назад глава и си налях чаша „Нюи Сен Жорж“.

Ти наистина обичаш виното - отбеляза Ъруин.

- Само „Нюи Сен Жорж“… Представям си го с ламята…

Ъруин взе ръката ми.

Исках първият мъж, с когото спя, да бъде интелигентен, за да го уважавам. Ъруин бе станал преподавател на двайсет и шест години и имаше бледата, неокосмена кожа на дете гений. Освен това имах нужда от човек с достатъчен опит, за да компенсира моето невежество, а „дамите“ на Ъруин ме убедиха в неговото преимущество. И още нещо - за да бъда в безопасност, исках този мъж да ми бъде непознат от преди и да не продължим връзката си в бъдеще: да е просто някакъв безпристрастен и хладнокръвен шаман, както в описанията на племенните обреди.

Към края на вечерта вече нямах никакви колебания, че Ъруин ще бъде този мой избраник.

От мига, в който схванах покварата на Бъди Уилард, моята девственост ми тежеше като воденичен камък. Дотогава й придавах огромна важност и живеех с навика да я браня с цената на всичко. Браних я цели пет години, но тя вече ми дотягаше.

И чак когато Ъруин ме грабна в ръцете си и ме понесе - опиянена от виното и отпусната - към черната тъма на спалнята, аз прошепнах:

Знаеш ли, Ъруин, май трябва да ти кажа, че съм девствена.

Той се засмя и ме хвърли в леглото.

Само след няколко минути един възклик на почуда ми показа, че Ъруин не ми е повярвал. Помислих си - какъв късмет, че от днес бях почнала да вземам мерки срещу забременяване, защото във винената омая на тази вечер аз едва ли бих си дала труда да извърша деликатната и нужна процедура. Лежах гола и унесена върху грубото одеяло на Ъруин и чаках да настъпи чудодейната промяна.

Но единственото, което почувствах, бе остра, потресаваща, непоносима болка.

Боли! - казах. - Трябва ли да ме боли?

Ъруин не отговори. После промълви:

— Понякога боли.

След малко той стана, отиде в банята, откъдето чух шурте- нето на крана. Не бях сигурна дали Ъруин свърши това, което възнамеряваше, или девствеността ми го бе възпряла по някакъв начин. Щеше ми се да го попитам още ли съм девствена, но не се решавах. Нещо топло и влажно се стичаше между краката ми. Внимателно се протегнах и го докоснах.

Вдигнах ръка и я огледах на светлината, която струеше от банята. Пръстите ми изглеждаха черни.

- Ъруин - викнах нервно, - донеси ми кърпа!

Ъруин се върна, препасан с голям пешкир, а на мен подхвърли друг, по-малък. Пъхнах го между краката си и почти веднага след това го измъкнах. Наполовина бе наквасен с кръв,

- Тече ми кръв! - оповестих и рязко се изправих.

- Нищо, често се случва - успокои ме Ъруин. - Скоро ще ти мине.

Чак тогава разните приказки за напоени в кръв брачни чаршафи и капсули с червено мастило, използвани от вече дефло- рирани булки, изплуваха в паметта ми. Чудех се колко ли време ще кървя и ще лежа, стиснала между бедрата си кърпата. Тогава се сетих, че кръвта е отговор на моите съмнения. Вече не съм девствена. Усмихнах се в мрака. Почувствах се приобщена към една голяма традиция.

Незабелязано допрях сух край от пешкира до раната и ре- ших, че щом кървенето престане, ще взема късния трамвай за клиниката. Исках да се отдам на размишления върху новото си състояние при пълен покой. Но кърпата отново почерня и прогизна.

- Аз… май е по-добре да си вървя - изрекох едва чуто.

- В никакъв случай толкова скоро.

- Не, по-добре да си вървя.

Помолих го да ми заеме хавлиената кърпа и я опасах между бедрата като превръзка. После навлякох запотените си дрехи. Ъруин предложи да ме откара до вкъщи, но недоумявах как ще го накарам да спре пред лудницата, затова зарових из чантичката си за адреса на Джоун. Ъруин знаеше улицата и отиде да запали колата. Бях твърде изплашена, за да призная, че все още ми тече кръв. Надявах се всеки момент да спре.

Но когато Ъруин подкара по пустите, навени от снежни преспи улици, усетих, че топлото струене пробива през хавлията и полата и се стича по седалката.

Като забавихме ход, обикаляйки къща по къща, помислих си: „Какво щастие, че не съм се разделила с девствеността си, докато живеех в колежа или вкъщи; подобно прикритие там би било невъзможно.“

Джоун отвори вратата с радостна изненада. Ъруин ми целуна ръка и каза на Джоун добре да се грижи за мен.

Затворих вратата и се облегнах на нея, усещайки как кръвта се изсмука от лицето ми с един внезапен, страхотен тласък.

- Естър, какво ти е, по дяволите?

Запитах се кога ли Джоун ще забележи как кръвта тече надолу по краката ми и капе, лепкава и гъста, в черните ми лачени обувки. Помислих си, че даже да умирах от куршум, Джоун пак щеше да ме зяпа така с празния си поглед, в очакване да й поискам чаша кафе и сандвич.

- Тук ли е сестрата?

- Не, тя е на нощно дежурство в „Каплан“.

- Добре. - Ухилих се горчиво, когато нов приток на кръв се отдели от прогизналата превръзка и пое своя път надолу към обувките ми. Всъщност… исках да кажа, зле.

Държиш се особено.

По-добре извикай лекар.

- Защо?

- Бързо.

- Ама…

Тя все още не забелязваше нищо.

Наведох се, изохках и събух едната си черна обувка от „Блумингдейл”, напукана от студа. Поднесох я пред разширените, прозрачни очи на Джоун, наклоних я и загледах как кръвта се събра над тока и започна да се стича към бежовото килимче на пода.

- Господи боже! Какво е това!

- Имам кръвоизлив.

Джоун ме поведе или по-скоро повлече към дивана и ме постави да легна. После подпря някакви възглавници под опле- сканите ми с кръв нозе. Изправи се и попита строго:

- Кой беше тоя мъж?

В една лудешка минута си помислих, че тя ще откаже да повика лекар, докато не й призная всичко за вечерта ми с Ъруин, и че дори след признанието ще продължи да упорства, ей така, за наказание. Но разбрах, че чистосърдечно повярва в обяснението ми и моята любовна нощ с Ъруин остана непонятна за приятелката ми, а появата на Ъруин - само трънче в радостта й от моето гостуване.

- О, аз също почти не го познавам - и махнах нехайно с ръка. Нахлу нов прилив на кръв и стегнах мускулите на корема си в тревога:

- Дай ми кърпа!

Джоун излезе и светкавично се върна с цяла камара хавлиени кърпи и чаршафи. Като сръчна сестра тя смъкна наквасе- ните ми дрехи, ахна, като стигна до първата аленочервена хавлиена кърпа, и ми постави нова превръзка. Лежах и се опитвах да успокоя бумтящото си сърце, тъй като при всеки удар то отприщваше нов приток кръв.

Спомних си за досадния курс по викторианска литература, в чиито романи измираха толкова жени - мъчително и благородно, облени в кърви при трудни раждания. Сигурно Ъруин ме бе повредил по някакъв страхотен, неизвестен начин и както си лежах върху дивана на Джоун, аз всъщност полекичка умирах.

Джоун примъкна една индианска възглавничка, коленичи връз нея и започна да звъни наред по безконечен списък на лекари в Кеймбридж. Първият номер не отговори. На втория, който се отзова, Джоун почна да обяснява случая ми, но после рязко спря, каза едно „ясно“ и затвори.

- Какво ти каза?

- Че би отишъл само при регистрирани пациенти или при спешни случаи. Днес било неделя.

Помъчих се да вдигна ръка и погледна часовника си, но ръката ми тежеше като ската и не искаше да се помръдне. Неделя - лекарският рай! Доктори по извънградски клубове, доктори по крайбрежието, доктори с любовници, доктори със съпруги, доктори по църкви, доктори в яхти, доктори навсякъде, доказвайки категорично, че и те са хора, не само лекари.

- За бога, кажи им, че моят случай е спешен!

Гретият номер не отговори, четвъртият затвори, щом Джо- ун спомена, че става дума за менструационен цикъл. Джоун се разплака.

- Слушай - заговорих аз внимателно, - позвъни на местната болница, кажи им, че съм спешна. Ще трябва да ме вземат.

Лицето на Джоун просветна и тя набра номера. От „Бърза помощ“ й обещаха, че ще ме види техен лекар, но ако пристигна в отделението. Джоун звънна за такси.

Тя настоя да дойде с мен. Пристегнах новата опаковка от хавлиени кърпи с истинско отчаяние, а шофьорът, респектирай от адреса, който му продиктува Джоун, остро режеше завоите в бледнеещите от зората улици и закова със страхотно изскър- цване точно пред входа на „Бърза помощ“.

Оставих Джоун да му плати и забързах към празния, ослепително осветен хол. Някаква сестра изникна иззад бял параван. С няколко светкавични думи успях да й разкажа истината за положението си, преди Джоун да се появи на вратата, примигваща и опулена като сляп бухал.

После довтаса докторът от отделението за спешни случаи и с помощта на сес трата аз се качих на стола за прегледи. Сестрата зашепна нещо на лекаря, той кимна и взе да развива кървавите ми хавлии. Усетих как пръстите му започнаха да ме опипват, а Джоун стоеше, изпъната като войник, и стискаше ръката ми - за мой кураж или за неин.

- Ооох! - Потръпнах, нещо адски силно ме прободе.

Докторът подсвирна.

- Ти си една на милион.

- Какво значи това?

- Че на една от милион се случва подобно нещо.

Той заговори на сестрата с тих, отсечен глас, тя се завтече към страничната масичка за някакви свитъци марля и сребърни инструменти.

- Виждам - надвеси се докторът - точно откъде иде белята!

- Не можете ли да ме оправите?

Той се разсмя.

- О, ще ви оправя, и то чудесно.

Леко потропване на вратата ме разбуди. Минаваше полунощ и клиниката за душевноболни се бе смълчала като смъртта. Кой ли чука по такова късно време?

- Влез! - И запалих нощната лампа.

Вратата щракна, открехна се и в отвора се появи енергичната тъмнокоса глава на доктор Куин. Изгледах я с изумление, защото, макар да я познавах и често да й кимах за поздрав из коридорите на клиниката, никога не бях разговаряла с нея.

- Мис Грийнуд, мога ли да вляза за миг?

Аз кимнах.

Доктор Куин пристъпи и тихо затвори вратата след себе си. Беше в един от морскосините си безупречни костюми със семпла снежнобяла блузка и остроъгълно деколте.

- Съжалявам, че ви безпокоя, особено в този час на нощта, но, струва ми се, вие бихте могли да ни помогнете за Джоун.

Очаквах доктор Куин да ме упрекне за завръщането на Джоун в клиниката. Аз все още не бях сигурна дали Джоун е разбрала истината за посещението ни в „Бърза помощ“, но само след няколко дни тя се върна да живее в „Белсайс“, като запази правото си да се движи свободно.

- Готова съм да направя каквото мога - казах на доктор Куин.

Тя приседна на крайчеца на леглото ми опечалена.

- Искаме да я открием. Смятаме, че бихте ни подсказали къде би могла да бъде.

Изведнъж ми се дощя да нямам нищо общо с Джоун.

- Не знам - отговорих хладно. - Няма ли я в стаята й?

Вечерният час в „Белсайс“ отдавна бе отминал.

- Не, Джоун имаше разрешение за кино тази вечер, но все още не се е върнала.

- С кого отиде?

- Беше сама. - Доктор Куин замълча. - Имате ли представа къде би могла да прекара нощта?

- О, тя непременно ще се върне. Нещо я е задържало. - Но не проумявах какво може да задържи Джоун в скучния нощен Бостън.

Доктор Куин поклати глава.

- Последният трамвай мина преди час.

Може да се върне и с такси.

Доктор Куин въздъхна.

- Обадихте ли се на онова момиче, Кенеди? - продължих аз. - Където Джоун живееше преди.

Доктор Куин кимна.

- А на родителите й?

- О, тя никога не се отбива там… но все пак позвънихме и на тях.

Доктор Куин отново замълча, сякаш се мъчеше да надуши някаква улика в стаената стая. После каза:

- Добре, ще направим каквото можем! - И излезе.

Изгасих лампата и се опитах да заспя, но лицето на Джоун изплува пред очите ми, безплътно, грейнало в блажена усмивка. Струваше ми се дори, че чувам как гласът й шумоли и глъхне в тъмата, но после разбрах, че това е нощният вятър сред клоните на дърветата…

Друго почукване ме събуди в заскреженото сиво утро.

Този път отворих сама.

Беше пак доктор Куин. Стоеше мирно като войник на строево учение, но целият й силует изглеждаше някак размазан.