Тази сутрин поставих началото.
Затворих се в банята, напълних ваната с гореща вода и извадих ножче от кутийката „Жилет“.
Веднъж попитали някакъв стар римски или друг такъв философ как иска да умре и той отвърнал, че би разрязал вените си в топла вана. Струваше ми се лесно да си лежа във ваната и да гледам как от китката ми се разпуква алено цвете, струйка след струйка в чистата вода, докато потъна в сън под покривало, ярко като букет от макове.
Но когато пристъпих към действие, китката ми се стори толкова бяла и безпомощна, че не посмях да го извърша. Сякаш това, което исках да убия, не бе под кожата, в тънките сини вени, които пулсираха под палеца ми, а нейде другаде, на по-дълбоко, на по-скришно място, където бе безкрайно трудно да се добера.
Трябваше да извърша две движения. Едната китка, после другата. Или три движения, ако се смята смяната на ножчето от една ръка в друга. После трябваше да стъпя във ваната и да се излегна.
Застанах пред аптечката. Мога да се гледам в огледалото, докато го правя, все едно че наблюдавам някой друг в книга или в пиеса.
Но лицето в огледалото бе парализирано и неспособно да предприеме нищо.
После сметнах, че сигурно трябва да пролея малко кръв за опит, затова седнах на ръба на ваната и прехвърлих левия си глезен над дясното коляно. Вдигнах бръснача в дясната си ръка и го пуснах да падне сам върху прасеца ми като гилотина.
Не усетих нищо. После изпитах някаква дълбока, кратка тръпка и яркочервена жичка се надигна в отворчето на раната. Кръвта се събираше бавно, набъбваше като плод, сетне се изтърколи надолу по глезена ми и закапа в една от черните ми лачени обувки.
Реших да вляза в банята, но осъзнах, че е вече късно, бях изгубила в размотаване голяма част от су тринта, а майка ми скоро щеше да се върне и да ме завари, преди да съм издъхнала.
Затова лепнах лейкопласта върху порязаното, прибрах си ножчетата и хванах автобуса в единайсет и трийсет за Бостън.
- Жалко, маце, но за Затвора на Еленовия остров няма метро, той е на ничия земя.
- Не, не е на остров; бил е някога, но запълниха водата с пръст и сега е свързан със сушата.
- Няма метро.
- Трябва да отида там.
- Хей - дебелият от будката за билети погледна през решетката, - недей да плачеш. Какъв близък имаш там, пиленце, роднина ли?
Хората наоколо се бутаха и блъскаха в осветения мрак, забързани към влаковете, които с грохот пристигаха или потегляха за тесните като черва тунели под Сколи Скуеър. Усещах как сълзите се готвят да бликнат от присвитите ми очи.
- Там е баща ми.
Дебелият погледна към разписанието на стената в будката.
- Слушай сега - обясни той, - взимаш влака ей на оня коловоз и слизаш на Ориент Хайтс, а след това се качваш на автобус с табелка „Стрелката“. - И ми се усмихна. - Той ще те стовари право пред вратите на затвора.
- Ей, ти! - Млад човек със синя униформа ми махна от барачката.
Аз също му махнах и продължих да вървя.
- Ей, ти!
Спрях и се упътих бавно към барачката, която стърчеше като кръгла стаичка върху пустинята от пясъци.
- Хей, по-нататък не можеш да вървиш. Това е владение на затвора, достъпът е забранен.
- Мислех, че човек може да се движи навсякъде по брега - отвърнах аз. - Стига да не отива отвъд ивицата на прилива.
Човекът се позамисли.
- Но не по тоя бряг - отвърна той след малко.
Имаше приятно, ведро лице.
- Много ви е хубаво тук. Като в мъничка къщурка.
Гой извърна глава и огледа стаичката с плетената черга и басмени перденца. Усмихна се.
- Имаме си даже кафениче.
- Аз някога живеех по гия места.
Да не ме будалкаш? Аз самият съм роден и израснал в тоя град.
Погледът ми се плъзна отвъд пясъците към паркинга и решетките на вратата и покрай решетките на вратата към тесния път, ограден от океана, път, които водеше към някогашния остров.
Червените тухлени постройки на затвора ми се сториха дружелюбни, като сгради на крайморски колеж. Вляво, върху издута като гърбица морава, забелязах дребнички бели точици и мъничко по-големи розови точици, които се движеха насам- натам. Попитах пазача какво е това и той отговори:
А, това са прасенцата и пиленцата.
Мислех си, че ако бях проявила разум да продължа да живея в тоя стар град, може би шях да срещна в училище тоя пазач на затвора, да се омъжа за него и да си народя куп малки дечица. Хубаво щеше да бъде - да живеем край брега с много дечурлига, прасенца и пиленца, деца, облечени с дрехи за пране, както се изразяваше баба ми, а аз, с дебели ръце, щях да седя в някоя кухня с ярък линолеум и да се наливам с кафета.
- Как може да се влезе в тоя затвор?
- Само с пропуск.
- Не, как вкарват човек вътре?
Ох пазачът се разсмя, - като откраднеш кола или обереш някой магазин.
- А вътре лежат ли убийци?
Не. Убийците лежат по големите затвори.
- И какви още хора има тук?
- Ами в първия ден от зимата прибираме старите скитници около Бостън. Хвърлят някоя тухла в някой прозорец и ги прибираме да прекарат зимата на топло, вътре има телевизори, храна и в края на всяка седмица играят баскетбол.
- Това е хубаво.
- Хубаво е, ако ти харесва - отвърна пазачът.
Сбогувах се и понечих да си тръгна, като само веднъж се
извърнах и погледнах през рамо. Пазачът все още стоеше на вратата на своята наблюдателница и когато се обърнах, той ми махна с ръка за сбогом.
Дънерът, на който седях, тежеше като олово и смърдеше на катран. Пясъчният насип се виеше към морето около високия хълм, където стърчеше сивият цилиндър на водната кула. При големи приливи насипът напълно изчезваше под водата.
Добре си спомнях този насип. В извивките си от вътрешната страна той даваше подслон на такива раковини, каквито не можеха да се намерят по цялото крайбрежие.
Раковините бяха плътни, гладки, дебели колкого палец и обикновено бели, макар понякога да се срещаха розово- или прасковеножълти. Приличаха всъщност на най-обикновени черупки.
- Мамо, онова момиче още седи там.
Погледнах небрежно и видях малко червенокосо дете; теглеше го настрана от брега кльощава жена с остър, птичи поглед, червени шорти и престилка на бели и червени точки.
Не очаквах, че брегът ще бъде обсаден от летовници. За десетте години на моето отсъствие върху равните пясъци на „Стрелката“ като реколта безвкусни гъби бяха изникнали небесносини, розови и бледозелени барачки, а сребристите аеро- плани и продълговатите като пури дирижабли бяха отстъпили място на реактивни самолети, които разтърсваха покривите със своите гръмотевични полети над залива.
Бях единственото момиче на плажа с пола и високи токчета и изведнъж реших, че не трябва да се предавам. Бях си свалила лачените обувки, защото мъчително затъваха в пясъка. Доставяше ми наслада да си мисля, че след като умра, те ще останат тук, окачени на сребристия дънер, с носове, обърнати към морето като някакъв своеобразен компас на душата.
Опипах кутийката с ножчетата в джоба си.
И тогава се сетих, че съм адски глупава. Ножчетата бяха у мен, но нямах топла вана.
Намислих да си взема стая под наем. Сигурно има някъде пансиони из тия летни курорти. Но не носех багаж. Ще събудя подозрения. Освен това в пансионите разни хора непрекъснато искат да ползват банята. Едва ще имам време да го сторя и да стъпя във ваната, когато някой ще почне да хлопа на вратата.
Чайките крачеха вдървено на своите кокили по самия ръб на пясъчната ивица и мяукаха като котета. После запляскваха с криле и една по една се извисяваха в своите пепелявосиви одежди, кръжаха над главата ми и плачеха.
Чуйте, леличко, по-добре се дръпнете оттука, приливът наближава.
Момченцето клекна на няколко крачки от мен. Вдигна заоблен, виолетов камък и го метна във водата. Морето го погълна със звучен плясък. После взе да рови наоколо си и чувах как сухите камъчета звънтят едно в друго като монети.
Намери някакво плоско камъче, плъзна го по неподвижната зелена повърхност и то подскокна цели седем пъти, преди да се изгуби от погледа.
Защо не си вървиш вкъщи? - попитах го.
Момченцето запрати друго, по-тежко камъче. То потъна след втория подскок.
- Не искам.
- Майка ти ще те търси.
- Няма. - Стори ми се, че долових в гласчето му тревога.
- Ако си отидеш вкъщи, ще ти дам бонбончета.
Момченцето се примъкна по-близо.
- Какви бонбончета?
Знаех и без да поглеждам в чантичката си, че вътре има само черупки от фъстъци.
- Ще ти дам парички да си купиш бонбони.
- Артър!
Наистина някаква жена идеше откъм пясъчната дига, хлъзгаше се и явно проклинаше нещо, защото устните й мърдаха безшумно между звънките и властни викове:
- Ар-тър\
Тя заслони с ръка очите си, сякаш това би й помогнало да ни съзре в сгъстяващата се крайморска здрачина.
Забелязах, че любопитството у момченцето взе да охладня- ва, колкото по-осезателно се чувстваше присъствието на майка му. Започна да се преструва, че не ме познава. Изрита няколко камъчета, сякаш търсеше нещо, и се разкара.
Аз потреперах.
Камъните лежаха бодливи и студени под босите ми крака. Сетих се с умиление за черните си обувки на плажа. Една вълна се отдръпна като човешка ръка, после се протегна отново и докосна стъпалото ми.
Водната стихия сякаш се надигаше от самите недра на океана, където слепи бели риби идеха от големия полярен студ, водени от собствената си светлина. Виждах зъби от акула и кости от кит, безредно разпилени по дъното като надгробни плочи.
Чаках, сякаш морето щеше да реши вместо мен.
Втора вълна връхлетя върху краката ми, лизна ме е бяла пяна и студът се вкопчи в глезените ми с нетърпима болка.
Тръпки ме полазиха от ужас пред такава смърт.
Вдигнах чантичката си и закрачих обратно по студените камъни към мястото, където обувките ми бдяха на своя пост във виолетовия здрач.