Стъкленият похлупак

част от неговата анатомия, усмихнат, кланящ сс и увещаващ ония вцепенени, онемели роднини да подпишат, че са съгласни.

После Бъди взе назаем колата на лекуващия го лекар, който също прекарал туберкулоза, проявяваше истинско разбиране, и потеглихме веднага щом звънецът за часа за разходка проехтя по мрачните коридори на санаториума.

Бъди също не бе карал ски, но казваше, че основните правила са твърде прости и тъй като редовно наблюдавал ски инструкторите и техните ученици, ще ми покаже всичко, което е нужно.

Първия половин час аз покорно се изкачвах с „рало“ по един малък наклон, оттласквах се с щеките и спирах право долу. Бъди бе доволен от напредъка ми.

Чудесно, Естър - отбеляза той, когато преодолях наклона за двадесети път. - Хайде сега да опитаме на влека.

Заковах на място, задъхана и зачервена.

- Но, Бъди, още не мога да се спускам слалом. Всички тия хора го владеят.

- Качи се само до средата на пистата. Така няма да набереш много скорост надолу.

Бъди ме придружи до влека, показа ми как да пропускам въжето през ръцете си, после каза да го стисна с пръсти и да тръгвам.

Въобще не ми хрумна да му откажа.

Сграбчих грубото, жулещо, хлъзгаво като змия въже, което бягаше от пръстите ми, и потеглих нагоре.

Но въжето ме влачеше толкова бързо, че като залитах и очаквах всеки миг да падна, не можах да се отделя по средата на пътя. Пред мен имаше скиор, зад мен също и в мига, в който се пуснех, те щяха да ме повалят и прегазят със ски и щеки, пък и не исках да създавам безредие и продължих кротичко нагоре.

На върха обаче поразмислих.

Бъди ме откри сред тълпата, видя ме как се суетя в червеното си яке. Ръцете му запориха въздуха като вятърна мелница

с крила от плат каки. После разбрах, че ми показва да се спусна по един коридор, разкрил се между лъкатушещите скиори. Но както стоях, притеснена, с пресъхнало гърло, гладката бяла пътека между мен и Бъди изведнъж изгуби очертанията си.

Един скиор я пресече отляво, друг - отдясно, а ръцете на Бъди продължаваха едва-едва да потрепват във въздуха като антени отвъд бялото поле, гъмжащо от дребни, микроскопични животинки, забързани в безредие като микроби или като разкривени, ярки удивителни знаци.

Огледах от този кипящ амфитеатър картината, която се откриваше пред мен.

Огромното сиво око на небето ми отвръщаше с поглед, а забуленото в мъгла слънце светеше над белите и безмълвни далечини, които се стелеха в четирите посоки на компаса, хълм след хълм, и ги събираше в краката ми.

Вътрешният глас, скрит от нискораслите борове по склона, който ми крещеше да не ставам глупачка - да си спася кожата, да сваля ските и сляза пеша, - отлетя като неутешим комар. Мисълта, че мога да загина, изникна в съзнанието ми полека като растение.

Прецених на око разстоянието до Бъди.

Той стоеше със скръстени ръце, като част от счупената ограда зад него неподвижен, кафяв и незначителен.

Запътих се към края на възвишението, забих щеките в снега и се оттласнах надолу, като знаех, че не бих могла да спра летежа си с маневра или със закъснял прилив на воля.

Насочих се право надолу.

Остър вятър, който се беше спотайвал досега, ме блъсна право в лицето и развя косите ми. Аз се спусках, но бялото слънце не се издигаше. То стоеше над вълнистата верига хълмове и наблюдаваше безстрастно - център, без който светът не би могъл да съществува.

Някаква мъничка отзивчива точка от собственото ми тяло полетя към него. Почувствах как дробовете ми се издуват и в тях нахлува цялата природа наоколо въздух, планини, дървета, хора. Помислих си: „Ето какво му трябва на човек, за да бъде щастлив.“

Летях стремглаво покрай слаломиращите скиори, покрай начеващи и опитни, прекосих всички години на двойственост, усмивки и компромиси от миналото.

Хора и дървета се оттегляха встрани като тъмни стени на тунел, когато профучавах между тях, устремена към неподвижната светла точка на края, камъчето в дъното на кладенец, бялото бебе, сгушено в утробата на майка си.

Зъбите ми заскърцаха, устата ми се напълни с пясък, в гърлото ми се изсипа ледена вода.

Лицето на Бъди сс надвеси над мен, близко и огромно като отклонила се планета. Зад него се показваха и други лица. А още по-назад гъмжаха черни точици върху равна белота. Малко по малко, сякаш с магическа пръчица, всичко в стария свят започна да заема местата си.

- Чудесно напредваше - познат глас съобщи в ухото ми, докато оня човек не ти пресече пътя.

Хора освободиха кандахарите, прибраха щеките, щръкнали накриво към небето в различни снежни преспи. Оградата на колибката опираше в гърба ми.

Бъди се наведе да ми събуе обувките и няколкото чифта чорапи, които ги запълваха. Закръглената му ръка обхвана лявото стъпало, после бавно се плъзна към глезена ми, застиска и заопипва мястото, сякаш търсеше някакво скрито оръжие.

Безстрастно бяло слънце грееше от небесните висини. Исках да се стопя под неговите лъчи, да се превърна в светица, да стана тънка и необходима като острие на нож.

Ще се кача отново - казах аз. - Пак ще се спусна.

- Не, няма да може.

Странно изражение на задоволство се изписа на лицето на Бъди.

Няма да може - повтори той със заключителна усмивка. - Кракът ти е счупен на две места. Ще лежиш в гипс цели месеци.