Стъкленият похлупак

Лицето в огледалото напомняше болен индианец.

Пуснах пудриерата в чантичката и се загледах през прозореца на влака. Тресавищата и далечните парцели на Кънектикът профучаваха край мен, разпокъсани фрагменти без всякаква връзка помежду си, като грамадно сметище.

Какъв гювеч е тоя свят!

Огледах непознатата си пола и блуза.

Полата бе зелена, със силен набор и гъмжащи по нея дребнички черни, бели и електриковосини фигурки, тя стърчеше като абажур. Бялата блузка на дупчици имаше по раменте къдрички вместо ръкави, увиснали като крилцата на новоизлюпено ангелче.

Бях забравила да си оставя дрехи за път от тези, които пуснах да летят над Ню Йорк, затова Бетси ми даде своя пола и блуза срещу моята хавлия с метличините.

Изпитото ми отражение, белите крилца, кестенявата конска опашка и всичко останало препускаше като призрак след пейзажа.

- Малката краварка - казах аз на глас.

Жената срещу мен вдигна очи от списанието.

Не пожелах в последния момент да измия двете диагонални резки засъхнала кръв, които браздяха бузите ми. Изглеждаха трогателни, дори драматично вълнуващи и реших да ги оставя като спомен от мъртъв любовник, докато се изличат от само себе си.

Разбира се, ако се усмихнех или раздвижех силно лицето си, кръвта щеше моментално да се излющи, затова не позволявах ни мускул да трепне на лицето ми, и ако се наложеше да проговоря, процеждах думите през зъби, без да помръдвам устни.