Стъкленият похлупак

Наистина не разбирах защо хората трябваше да зяпат в

мен.

Толкова други хора имат далеч по-странен вид.

По багажника над главата ми препускаше сивият ми куфар, празен с изключение на „Тридесетте най-добри разказа за годината“, бяла калъфка за слънчеви очила и двайсетина броя авокадо, подарък от Дорийн на раздяла.

Авокадото не беше още узряло и можеше добре да се запази, но щом повдигнех, свалях или понасях куфара си, то се втурваше от единия край към другия със специфичен кух тътен.

- Спирка сто дваесе и осъм! - изгърмя кондукторът.

Облагородения! пущинак от борови, кленови и дъбови

дървета се поклати още веднъж, спря и се заби в рамката на прозореца като лоша картина. Куфарът ми громолеше и се блъскаше, докато се изнизвах по тесния коридор.

Излязох от купето с климатична инсталация, стъпих на га- ровия перон и усетих как ме облъхна родният дъх на градските покрайнини. Той носеше уханието на пръскачки за ливади и многоместни автомобили фургони, на ракети за тенис, на кучета и бебета.

Летният покой обгръщаше с ласкавата си ръка всичко като смърт.

Майка ми чакаше до бледосивия „Шевролет“.

- Ау, миличка, какво е станало с лицето ти?

- Порязах се - отговорих лаконично и се вмъкнах на задната седалка след куфара си. Не ми се искаше мама да ме зяпа изпитателно по целия път до вкъщи.

Тапицерията ми се стори плъзгава и чиста.

Майка ми седна зад волана, хвърли няколко писма в скута ми и ми обърна гръб.

Моторът изръмжа и заработи.

- Най-добре е да ти съобщя направо - заговори тя и в напрегнато скованата й шия прочетох лошата вест, - не си приета в оня писателски курс.

Гърдите ми останаха без въздух.

През целия юни този писателски курс се мяркаше пред погледа ми като ясен, спасителен мост над еднообразния поток на лятото. Изведнъж видях как този мост се разклаща и сгромолясва и как някаква фигура в бяла блузка и зелена поличка полита стремглаво към бездната под краката й.

Устните ми се изкривиха в кисела гримаса.

Очаквах го.

Смъкнах се ниско надолу, носът ми се изравни с рамката на прозореца и зазяпах къщите на бостънските предградия, които се плъзгаха край нас. Когато взеха да стават по-познати, хлътнах още по-ниско.

За мен бе много важно никой да не ме познае.

Сивият тапициран покрив над главата ми бе същински покрив на затворническа кола, а еднаквите, бели, бляскави, облицовани с дъски къщи и малките дворчета помежду им с добре поддържана зеленина се нижеха пред очите ми като пречка след пречка на просторен, но изключващ всякаква възможност за бягство кафез.

Никога преди не бях прекарвала лятото в града.

Остро, сопраново изскърцване на колела се вряза в слуха ми. Слънцето, което се прокрадваше през транспарантите, изпълваше спалнята с бледожълта светлина. Нямах представа колко време съм спала, но усещах силна тръпка на изтощение.

Леглото до мен беше празно и неоправено.

Бях чула как майка ми стана в седем, облече се набързо и се измъкна на пръсти от стаята. После бръмченето на сокоиз- стисквачката за портокали долетя от долния етаж и ароматът на кафе и бекон проникна изпод вратата. Сетне шурна водата в умивалника и зазвънтяха чинии, докато майка ми ги изсушаваше и нареждаше в бюфета.

След това входната врата се отвори и затвори. Подир нея вратата на колата се отвори и затвори, моторът забоботи, чу се и хрущене по настилката от чакъл и после всичко заглъхна в далечината.

Майка ми преподаваше стенография и машинопис на много момичета от градския колеж и щеше да се прибере чак късно следобед.

Колелата отново изскърцаха. Сякаш някой разхождаше бебе в количка точно под моите прозорци.

Изхлузих се от леглото, стъпих върху килимчето и тихичко, на четири крака, запълзях да видя кой беше.

Нашата къща бе малка, облицована с бели дъски и разположена сред неголяма зелена .морава, точно на ъгъла на две тихи и спокойни крайни улички, и въпреки младите кленови дървета, засадени като ограда около дома ни, всеки, който минаваше по тротоара, можеше да надникне в прозорците на втория етаж и да види какво става вътре.

Това бях успяла да разбера от нашата съседка, една злобар- ка на име мисис Окъндън.

Мисис Окъндън, пенсионирана медицинска сестра, омъжила се за своя трети съпруг - първите двама се бяха споминали при странни обстоятелства, - прекарваше неизброими часове в надничане иззад колосаните бели пердета на къщата си.

Два пъти се беше обадила на майка ми - веднъж да докладва, че съм стояла с часове пред къщи точно под лампата и съм се целувала с някакво момче в син „Плимут“, а втория път да ни посъветва да спускаме транспарантите в стаята, тъй като, разхождайки шотландския си териер, случайно ме била видяла разголена, като се готвя да си лягам.

С грамадно любопитство повдигнах глава до нивото на перваза.

Една жена - надали имаше метър и петдесет - с гротескно издут корем буташе стара черна бебешка количка. Две-три дечурлига на различна възраст, всички бледички, с омърляни личица и голи мръсни коленца, се въртяха около полите й.

Ведра, почти набожна усмивка озаряваше лицето на жената. Отметнала блажено глава - която приличаше на врабчово яйце. закрепено върху яйце на патица, - тя се усмихваше към слънцето.

Добре познавах тази жена.

Това бе Додо Конуей.

Додо Конуей беше католичка, завърши колежа „Барнард“ и после се омъжи ва архитект, който беше ходил в Колумбия и също бе католик. Имаха голяма, разпиляна къща нагоре от нас по улицата, скрита зад плътна стена от високи борове и заобиколена от скутери, велосипеди на три колела, количка за кукли, пожарни автомобилчета, бейзболни бухалки, мрежи за бадмин- тон, вратички за крикет, клетки за полски гризачи и малки ко- кер шпаньоли - всички възможни джунджурии, съпътстващи едно детство в предградията.

Додо ме интересуваше неудържимо.

Къщата й не приличаше на никоя друга в квартала по размери (беше много по-голяма) и по цвят (вторият етаж бе облицован с тъмнокафяви дъски, а първият - със сивкава мазилка, украсена със сиви и лилави камъни, големи колкото топки за голф), а грамадните борове напълно я скриваха от поглед; това се приемаше за саможивост в нашия квартал, където повечето от дворните морави бяха общи със съседа и с него ни отделяха приветливи, високи само метър плетове.

Додо беше отгледала шестте си деца (и несъмнено щеше да отгледа и седмото) с оризови бисквити, сандвичи с фъстъчено масло, ванилов сладолед и огромно количество мляко. Получаваше го с известно намаление от местния млекар.

Всички обичаха Додо, макар че набъбващото й семейство бе предмет на приказки в махалата. По-възрастните хора като майка ми имаха по две, по-младите и по-заможните семейства - по четири, а единствена Додо чакаше седмо чедо. Дори шест деца се смятаха за прекомерно много, но, разбира се, всеки отчиташе, че Додо е католичка.

Наблюдавах как Додо бута най-малкото Конуейче нагоре- надолу по улицата. Сякаш го вършеше заради мен.

Децата ме отвращаваха.

Една дъска на пода изскърца и аз се смъкнах надолу точно в мига, когато лицето на Додо Конуей, водено от инстинкт или от някаква свръхестествена слухова дарба, се извърна върху късата ос на своя врат.

Усетих как погледът й прониза белите дъсчени стени и тапетите на рози и ме откри, клекнала зад сребристите ребра на радиатора.

Мушнах се обратно в леглото и издърпах чаршафа над лицето си. Но дори това не ми помогна да избягам от светлината, затова зарових глава под мрачината на възглавницата и си представих, че е нощ. Не виждах смисъла да ставам.

Бях изгубила надежда.

След малко чух, че звъни телефонът в коридора на долния етаж. Запуших ушите си с възглавницата и останах така пет минути. После изрових главата си от дупката, в която се бях скрила. Звънът бе престанал.

И почти в същия миг се чу отново.

Проклинайки било приятеля, било роднината или непознатия, надушил завръщането ми вкъщи, зашляпах боса по стълбите за долния етаж. Черният апарат на масичката в коридора разпръскваше неуморимо истеричните си нотки като гневна птица.

Вдигнах слушалката.

- Ало? - попитах с приглушен, преправен глас.

- Здравей, Естър, какво става с теб, да нямаш ларингит?

Беше старата ми приятелка Джоди, звънеше от Кеймбридж.

През това лято Джоди работеше в „Кооп“ и през обедните

почивки караше курсове по социология. Тя и още две момичета от моя колеж наели от четирима студенти прависти от Хар- вардския университет голям апартамент и аз възнамерявах да се прехвърля при тях, когато започнеше моят писателски курс.

Джоди искаше да разбере кога да ме чакат.

- Няма да идвам - отвърнах. - Не съм приета.

Последва кратка пауза.

- Оня е глупак - каза Джоди. - Не може да оцени едно добро съчинение,като го прочете.

И аз така мисля. - Гласът ми звучеше някак чужд и кух в собствените ми уши.

- Ела въпреки всичко. Запиши някой друг курс.

През главата ми се стрелна мисълта да започна да изучавам немски или психопатология. В края на краищата бях си спестила почти цялата заплата от Ню Йорк и можех да си го позволя.

Но кухият глас рече:

- По-добре ме смятайте отписана.

Добре - подхвана Джоди, - има едно момиче, което искаше да дойде при нас, ако някоя отпадне…

- Чудесно. Поканете я!

В мига, в който затворих телефона, съжалих, задето не бях казала, че ще отида. Една сутрин само да слушам скърцането на количката на Додо Конуей и ще се побъркам. Затова реших никога да не оставам в къщата на майка ми повече от седмица.

Дощя ми се да вдигна слушалката.

Ръката ми се изпъна няколко сантиметра, после се отдръпна и отпусна като саката. Направих повторно усилие, но тя отново отказа, сякаш докосваше стъклена преграда.

Замъкнах се в трапезарията.

Видях подпрени върху масата едно дълго делово писмо от летния семинар и едно тъничко синьо писмо върху бланка на Йейлския университет, адресирано до мен с ясния почерк на Бъди Уилард.

Разпорих с ножа писмото от летния семинар.

В него се казваше, че след като не съм приета в писателския курс, мога да избера някакъв друг курс, само че трябва да се обадя в канцеларията още тази сутрин, иначе ще бъде късно да се запиша, курсовете са почти запълнени.

Набрах номера и чух как мъртвешкият глас ги уведоми, че мис Естър Грийнуд се отказва от всички възможности да посещава летния семинар.

Чак тогава разтворих писмото на Бъди Уилард.

Бъди пишеше, че вероятно се е влюбил в някаква медицинска сестра, също болна от туберкулоза, но майка му наела виличка в Адирондакските планини за целия юли и ако евентуално го посетя заедно с нея, той ще може да провери дали чувството му към сестрата не е обикновено увлечение.

Грабнах молив и зачеркнах писмото му. После обърнах листа от другата страна и написах, че съм сгодена за един си- мултанен преводач, че не искам никога повече да видя Бъди Уилард, защото иначе децата ми ще имат баща лицемер.

Напъхах отново писмото в плика, залепих го със скоч и го адресирах на обратния адрес до Бъди, без да поставям нова марка. Мислех, че посланието струваше цели три цента.

Тогава реших, че ще оползотворя лятото си, като започна да пиша роман.

Така щях да подредя доста хора.

Влязох в кухнята, чукнах едно сурово яйце в чаена чаша със сурова кайма, разбърках сместа и я изядох. После седнах на масичката за карти на заслонената проветрива пътека между къщата и гаража.

Огромен, увиснал до земята декоративен портокалов храст скриваше улицата от очите ми, стените на къщата и на гаража ме засланяха отстрани, а брезичките и чимшировият плет ме бранеха от мисис Окъндън откъм гърба.

Измъкнах триста и петдесет листа хартия от едно топче, скрито под купчина стари филцови шапки, четки за дрехи и вълнени шалове сред запасите на майка ми в шкафа в коридора.

Върнах се на масичката, поставих първия девствен лист в старата си портативна пишеща машина и завъртях валяка да го поеме.

С някакво друго, далечно съзнание се наблюдавах как седя на завет, обградена от две бели дъсчени стени, декоративен портокалов храст, няколко брезички и чимширен плет, миниатюрна като кукличка в кукленската си къща.

Сърцето ми се изпълни е нежност. Моята героиня шях да бъда самата аз, обаче предрешена. Ще я нарека Илейн. Да, Илейн. Преброих на пръсти буквите. Те бяха пет, както и в Естър. Това ми се стори щастливо предзнаменование.