Стъкленият похлупак

Един диапозитив си спомням добре - красиво, засмяно момиче с черна бенка на бузата. „Двайсет дни след като се появява тази бенка - обясни лекарят, - момичето умира.“ И за миг всички в залата се смълчаха, после звънецът би, така че въобще не ми стана ясно каква е била бенката и защо е умряло момичето.

Следобед отидохме да гледаме раждане.

Бъди ме заведе до един шкаф за бельо в болничния коридор, откъдето взе за мен бяла маска и някаква марля.

Един висок и дебел студент, грамаден колкото Сидни Грийн- стрийт, се въртеше наоколо и се спря да погледа как Бъди увива марлята около главата ми, докато косата ми се скри напълно и над бялата маска останаха да се подават само очите ми.

Студентът медик се изсмя злобно:

- В тоя вид сигурно само майка ти ще те хареса.

Аз обаче си мислех колко е дебел, колко ли нещастен се чувства един мъж, особено пък млад, като е толкова дебел, коя ли жена би се притиснала в това шкембе, за да го целуне, и затова не осъзнах веднага, че той всъщност ме беше обидил. Докато успея да му отвърна, че вероятно смята себе си за красавец, и да го жегна с думите, че само една майка би обичала такъв дебелак, той изчезна.

Бъди разглеждаше странно дървено табло на стената с цял ред дупки по него, от големината на сребърен долар до размера на кухненска чиния.

- Много хубаво - обърна се той към мен. - Всеки момент някоя жена ще роди.

На вратата на родилната зала стоеше слаб, прегърбен студент, когото Бъди познаваше.

Здрасти, Уил - каза Бъди. - Кой е на работа?

- Аз - мрачно отвърна Уил и забелязах ситни капчици пот, избили като мъниста по високото му бледо чело. Аз, и това ми е първото.

Бъди ми каза, че Уил е третокурсник и трябва да акушира осем бебета, преди да завърши.