В служба на злото

6

Is it any wonder that my mind’s on fire?

Blue Öyster Cult, ‘Flaming Telepaths’

Чудно ли е, че пожар гори в ума ми?

Блу Ойстър Кълт, „Огнени телепати“ – Б. пр.

Робин бе необичайно бдителна по време на пътуването си към къщи тази вечер и крадешком сравняваше всеки мъж във вагона със спомена си за високия човек в кожено облекло, връчил й кошмарния пакет. Слаб млад азиатец в евтин костюм й се усмихна обнадеждено, когато тя срещна погледа му за трети път; след което Робин упорито закова очи в телефона си и заразглежда – когато връзката позволяваше – уебсайта на Би Би Си, като се чудеше, също като Страйк, кога кракът ще се превърне в новина.

Четиресет минути след като си тръгна от работа, тя влезе в големия магазин „Уейтроуз“ близо до нейната станция на мет­рото. Хладилникът вкъщи беше почти празен. Матю мразеше да пазарува. Макар той да отрече при предпоследния им скандал, Робин бе сигурна, че той очаква тя да върши неприятните за него задачи, понеже изкарваше по-малко от една трета от общия приход на домакинството.

Сами мъже с костюми пълнеха кошниците и количките си с готови ястия. Около нея забързано минаваха работещи жени и грабваха по пакет паста, която можеха да сготвят за минути и да нахранят цялото семейство. Изтощена на вид млада майка с мъничко бебе, пищящо в количка, се носеше по пътеките между рафтовете като замаяна пеперуда, неспособна да се фокусира, само с пликче моркови в кошницата. Робин се движеше бавно из магазина, обзета от необичайна нервност. Тук нямаше никой, който да напомня мъжа с черни кожени дрехи на мотоциклетист, никой, който да се спотайва и да си фантазира как отрязва краката на Робин... как отрязва моите крака...

– Ако обичате! – обади се сърдита жена на средна възраст, която се опитваше да стигне до кренвиршите. Робин се извини и се отмести встрани, при което с изненада установи, че държи в ръце пакет с пилешки бутчета. Пусна ги в количката си и забърза към другия край на супермаркета, където сред вината и алкохола откри относително затишие. Извади мобилния си телефон и избра номера на Страйк. Той отговори при второто позвъняване.

– Добре ли си?

– Да, разбира се...

– Къде си?

– В „Уейтроуз“.

Нисък оплешивяващ мъж оглеждаше рафта с шери точно зад Робин, очите му бяха на едно ниво с гърдите й. Когато тя мръдна встрани, той я последва. Робин го изгледа гневно, той се изчерви и се махна.

– Е, в „Уейтроуз“ би трябвало да си в безопасност.

– Мм... – рече Робин, загледана в отдалечаващия се гръб на плешивия. – Слушай, може и нищо да не е, но току-що си спомних: получихме няколко странни писма през последните месеци.

– Аха, писмата от откачалки.

– Моля те, не започвай.

Робин винаги беше възразявала срещу такова обобщение. Получаваха все повече ексцентрични послания, откакто Страйк бе разрешил втория си нашумял случай на убийство. Най-смислено формулираните писма съдържаха просто молба за пари, авторите им явно си въобразяваха, че Страйк вече е несметно богат. Имаше и такива, таящи своя чудата лична обида, за която апелираха Страйк да отмъсти; друга група посвещаваха цялото си време да доказват невероятни теории; някои изразяваха така неясно и объркано желанията и потребностите си, че единственото послание, което пращаха, бе за душевно заболяване; и накрая („Ето тези вече са откачалките“, отбелязваше Робин) идваха писма от двата пола, уверяващи Страйк, че го намират много привлекателен.

– Някои, адресирани до теб? – попита Страйк, станал внезапно сериозен.

– Не, до теб.

Тя го чуваше как се движи из апартамента си, докато говорят. Може би щеше да излиза с Елин тази вечер. Той никога не говореше за връзката им. Ако Елин не се бе отбила в офиса един ден, Робин надали щеше да подозира за съществуването й, докато евентуално някой ден той не се появеше на работа с венчална халка.

– Какво пишеше?

– Едното беше от момиче, което имаше намерение да отреже собствения си крак. Искаше съвет.

– Я повтори.

– Възнамеряваше да отреже собствения си крак – артикулира отчетливо Робин и една жена наблизо, която избираше бутилка розе, я изгледа стресната.

– Боже мили – промърмори Страйк. – И не ми е позволено да ги наричам откачалки. Предполагаш, че е успяла и че аз искам да го знам?

– Помислих си, че такова писмо може да има отношение – настоя уверено Робин. – Някои хора наистина режат части от себе си, това е познато явление, наричат ги... Не „откачалки“ – побърза тя да изпревари репликата му и той се зас­мя. – Имаше и друго писмо, подписано с инициали. Надълго и нашироко се говореше за крака ти и как авторът искал да ти даде реванш.

– Ако целта е била реванш към мен, не мислиш ли, че поне биха изпратили мъжки крак. Ще изглеждам много глупаво с...

– Спри дотук – отсече тя. – Не разбирам как можеш да се шегуваш.

– Аз пък не разбирам как ти не можеш – рече той, но добродушно.

Тя чу много познато скърцане, последвано от звучно издрънчаване.

– Отвори чекмеджето за откачалките!

– Мисля, че не е редно да го наричаш „чекмеджето на откачалките“, Робин. Малко е неуважително към нашите душевноболни...

– Ще се видим утре – пресече го тя, усмихната против волята си, и затвори, докато насреща звучеше смехът му.

Отново усети да я обзема умората, с която се беше борила цял ден, когато възобнови обиколката си из супермаркета. Усилието беше да измисли какво да ядат, не би се затруднила да пазарува по списък, направен от друг. Също като работещите майки, които се ориентираха към бързо ястие, Робин се предаде и награби много паста. На опашката пред касата се озова зад младата жена, чието бебе най-сетне се бе изтощило от рев и сега спеше със стиснати юмручета и плътно затворени очи.

– Сладурче – подхвърли Робин, почувствала, че момичето има нужда от подкрепа.

– Само когато е заспал – отвърна майката с немощна усмивка.

Робин вече изпитваше пълно изтощение, когато влезе у дома. За нейна изненада Матю я чакаше в тясното антре.

– Аз бях напазарувал! – каза той, като видя четирите издути пазарски плика в ръцете й, и тя долови в гласа му разочарованието, че благородният му жест е бил саботиран. – Пратих ти есемес, че отивам в „Уейтроуз“.

– Трябва да съм го пропуснала – отвърна Робин. – Съжалявам.

Вероятно беше дошъл по време на разговора й със Страйк. Нищо чудно да се бяха намирали в супермаркета по едно и също време, само че тя, разбира се, прекара половината от посещението си там сгушена сред вината и алкохола.

Матю пристъпи напред с разперени ръце и я придърпа в прегръдка, която бе толкова демонстративно великодушна, че тя се вбеси. При все това трябваше да признае, че той както винаги изглеждаше забележително хубав в тъмния си костюм и отметната назад гъста тъмноруса коса.

– Сигурно е било много страшна гледка – промърмори той и облъхна косата й с топлия си дъх.

– Да, много – потвърди тя и обви ръце около кръста му.

Ядоха паста в мир, без нито един път да споменат Сара Шадлок, Страйк или Жак Бъргър. Бясната й амбиция от сутринта да накара Матю да признае, че Сара, а не тя, се е прехласвала по къдрава коса, се бе уталожила. Робин се почувства възнаградена за зрялото си поведение, когато Матю съобщи с нотка на оправдание:

– Ще ми се наложи да поработя малко след вечеря.

– Няма проблем – каза му Робин. – Така или иначе, мислех да си легна рано.

Отнесе в спалнята чаша нискокалорично горещо какао и пос­ледния брой на „Грация“, но не можеше да се съсредоточи върху списанието. Десет минути по-късно стана да вземе лаптопа си, върна се с него в леглото и потърси в Гугъл Джеф Уитъкър.

Беше чела преди бележката в Уикипедия при едно от гузните си ровения в миналото на Страйк, но сега отдели по-голямо внимание.

Започваше с обичайните презастраховки:

Статията съдържа много неизяснени въпроси.

Статията е непълна и не всички факти са потвърдени.

Статията е плод на самостоятелно изследване.

Робин прочете страницата два пъти. Тази вечер й бе трудно да се съсредоточи. Информацията сякаш се плъзгаше по повърхността на съзнанието й, без да бъде поета от него. Части от биографията на Уитъкър се открояваха със своята фрапантност. Защо човек би искал да укрива труп цял месец? Дали Уитъкър се бе опасявал, че отново ще бъде обвинен в убийство, или имаше друга причина? Трупове, крайници, парчета мъртва плът...Тя отпи от какаото и направи гримаса. Имаше вкус на ароматизиран прах; понеже се чувстваше задължена да бъде слаба в сватбената си рокля, вече от месец се бе отказала от шоколад в истинския му вид.

Остави чашата върху нощното шкафче, пръстите й се върнаха върху клавиатурата и затърсиха снимки от „процеса на Джеф Уитъкър“.

Редове с фотографии запълниха екрана и показаха двама различни Уитъкър, снимани през период от осем години, влизащи и излизащи от съответните съдилища.

Младият Уитъкър, обвинен в убийството на жена си, беше с расти, прибрани на конска опашка. Имаше нещо притегателно у него, макар и долнопробно – беше в черен костюм и вратовръзка, достатъчно висок, че да стърчи над повечето фотографи, скупчени около него. Скулите му бяха издадени, кожата – жълтеникаво бледа, а големите му очи – силно раздалечени: очи, които биха могли да принадлежат на луднал от опиум поет или на еретичен свещеник.

Уитъкър, който бе обвинен във възпрепятстване на погреб­ването на друга жена, бе изгубил своеобразната си хубост. Беше натежал, много късо подстриган и с брада. Само раздалечените очи бяха непроменени, както и аурата на дръзка арогантност.

Робин бавно придвижи надолу снимките. Скоро образите на „Уитъкър на Страйк“ се смениха с тези на други Уитъкър, участвали в съдебни процеси. Кръглолик афроамериканец на име Джеф Уитъкър бе подал иск срещу съседа си, задето редовно оставял кучето си да мърси моравата му.

Защо Страйк мислеше, че бившият му пастрок (странно й бе да го приеме за такъв, при положение че беше само пет години по-възрастен от Страйк) би могъл да му е изпратил крака? Чудеше се кога ли Страйк бе виждал последно мъжа, за когото мислеше, че е убил майка му. Толкова много неща не знаеше за своя шеф. Той не обичаше да говори за миналото си.

Пръстите на Робин отново пробягаха по клавишите и тя написа „Ерик Блум“.

Първото, което й хрумна, докато се взираше в снимките на облечения в кожени дрехи рокаджия от седемдесетте, бе, че имаше досущ същата коса като на Страйк: гъста, тъмна и къдрава. Това пък й припомни Жак Бъргър и Сара Шадлок, което никак не подобри настроението й. Насочи вниманието си към другите двама, споменати от Страйк като евентуални заподозрени, но не можа да си припомни имената им. Доналд някой си? Странна фамилия, започваща с Б... Обикновено паметта й беше отлична. Страйк често й правеше комплименти за нея. Защо не можеше да си спомни?

От друга страна, и да можеше, би ли имало значение? Трудно бе да се открият чрез лаптоп двама мъже, които можеха да са навсякъде. Робин достатъчно дълго бе работила в детективска агенция, за да е наясно, че онези, които използваха псевдоними, не поддържаха постоянен адрес, самонастаняваха се в изоставени жилища, живееха под наем и не включваха имената си в избирателните списъци, лесно можеха да минат през широките дупки на мрежата на справки.

След като поседя замислена няколко минути и с чувството, че подвежда шефа си, Робин написа в търсачката „Леда Страйк“, след което с още по-големи угризения добави „гола“.

Снимката беше черно-бяла. Младата Леда позираше с вдигнати над главата ръце, а облак от дълга тъмна коса се стелеше над гърдите й. Дори на малката снимка Робин успя да различи надписа във форма на дъга над триъгълника на срамното окосмяване. Като примигна леко, сякаш като размазваше образа смаляваше вината си, Робин извади снимката в пълен размер. Не искаше да дава увеличение, а не беше и нужно. Думите ‘Mistress of’ бяха съвсем отчетливи.

В съседната баня се включи вентилаторът. Стресната и с чувство за вина Робин затвори страницата, която бе разглеждала. Напоследък Матю бе развил навик да взема назаем лаптопа й и няколко седмици по-рано го бе хванала да чете имейлите й до Страйк. Предвид това тя отново отвори уебстраницата, изчисти историята на браузъра, въведе настройките си и след миг размишление промени паролата си на ‘Don’tFearTheReaper’. Това щеше да го срази.

Когато стана от леглото, за да иде да изхвърли в кухненската мивка какаото, хрумна й, че не си бе дала труда да потърси сведения за Терънс Мали Багера. Разбира се, полицията имаше далеч по-добри шансове от нея и Страйк да открие лондонски гангстер.

„Така или иначе, е без значение – помисли си сънливо, докато се връщаше в спалнята. – Не е Мали.“