В служба на злото

26

Desolate landscape, Storybook bliss . . .

Blue Öyster Cult, ‘Death Valley Nights’

Околност запустяла, / блаженство като в книга с приказки...

Блу Ойстър Кълт, „Нощи в Долината на смъртта“ – Б. пр.

– От загубата за психологията спечели детективската професия – отбеляза Страйк. – Дяволски добре си се справила, Робин.

Той вдигна кутийката си с бира „Макюън“ в тост към нея. Седяха в паркирания ландроувър и похапваха риба и пържени картофи недалеч от закусвалня „Олимпик“ с храна за къщи. Осветените й прозорци подчертаваха заобикалящия мрак. Силуети минаваха начесто пред ярките правоъгълници и се трансформираха в триизмерни човешки същества, когато влизаха в оживената закусвалня, а после отново се превръщаха в сенки навън.

– Значи, жена му го е напуснала.

– Да.

– И според Холи оттогава не е виждал децата?

– Точно така.

Страйк отпи замислен от бирата си. Искаше му се да вярва, че Брокбанк наистина е загубил контакт с Британи, но злият негодник като нищо можеше някак да я е открил.

– Ала все така не знаем къде е той – въздъхна Робин.

– Знаем, че не е тук и че не е идвал от близо година – посочи Страйк. – Знаем, че още ме обвинява за всичките си беди, че все така блудства с малки момичета и че е далеч по-вменяем, отколкото са го мислили в болницата.

– Защо реши така?

– Явно си е мълчал за обвинението в сексуален тормоз над дете. Хваща се на работа, при положение че може да си седи у дома и да претендира за помощи на основание инвалидност. Вероятно работейки, получава повече шансове да среща момичета.

– Недей – спря го Робин, тъй като споменът за признанията на Холи беше изместен от този за замразената глава, която изглеждаше толкова млада, с пухкави бузи, с изненадано изражение.

– И тъй, и Брокбанк, и Лейн са на свобода някъде из страната, и двамата ме мразят до смърт.

Докато дъвчеше картофки, Страйк взе да рови в жабката и извади оттам пътен атлас. Известно време мълчаливо разгръщаше страниците му. Робин зави останалото от рибата и картофите си във вестника и каза:

– Трябва да се обадя на майка ми. Ще се върна след мъничко.

Облегната на улична лампа на известно разстояние, тя наб­ра номера на родителите си.

– Добре ли си, Робин?

– Да, мамо.

– Какво става между теб и Матю?

Робин отправи поглед към рехаво осеяното със звезди небе.

– Мисля, че се разделихме.

– Мислиш? – Не звучеше нито шокирана, нито натъжена, просто заинтересувана от пълните факти.

Робин се страхуваше, че ще се разплаче, когато й се наложи да го изрече на глас, ала никакви сълзи не запариха в очите й, нито й се наложи да се насилва, така че гласът й да звучи спокойно. Може би закоравяваше. Отчайващата житейска история на Холи Брокбанк, жестокият край на непознатото момиче в Шепърдс Буш определено променяха нещата.

– Случи се в понеделник вечер.

– Заради Корморан ли е всичко?

– Не – отговори Робин. – Заради Сара Шадлок. Оказа се, че Мат спял с нея по времето, когато бях... у дома. Когато... сещаш се кога. След като напуснах университета.

Двама младежи излязоха с криволичене от „Олимпик“, очевидно пияни, и взеха да си крещят ругатни един на друг. Единият забеляза Робин и сръчка другия с лакът. Тръгнаха към нея.

– Добре ли си, миличка?

Страйк излезе от колата и тръшна вратата. Надвишаваше с цяла глава и двамата. Младежите се отдалечиха, без да гъкнат. Той запали цигара и се облегна на колата, а лицето му беше в сянка.

– Мамо, там ли си още?

– И той ти каза това в понеделник вечерта? – попита Линда.

– Да – каза Робин.

– Защо?

– Отново се разправяхме на тема Корморан – промърмори Робин, осъзнавайки присъствието на Страйк само на мет­ри от нея. – Казах му, че нашето е само платонична връзка като неговата със Сара. Тогава видях лицето му... и той си призна.

Майка й издаде продължителна и дълбока въздишка. Робин изчака за мъдри или утешителни думи.

– Мили боже – промълви Линда. Последва ново дълго мълчание. – Но как си ти наистина, Робин?

– Добре съм, мамо, честно. Работя. Това ми помага.

– От къде на къде се озова тъкмо в Бароу?

– Опитваме се да открием един от мъжете, които Страйк подозира, че са изпратили крака.

– Къде сте отседнали?

– Мислим да отидем в „Травълодж“ – отговори Робин. – В отделни стаи, естествено – побърза да добави.

– Говорила ли си с Матю, откакто замина?

– Не престава да ми праща съобщения, че ме обичал.

Като го каза, се сети, че така и не беше прочела последното.

– Съжалявам – каза Робин на майка си. – За роклята, за приема, за всичко... Страшно много съжалявам, мамо.

– Тези неща са ми последна грижа – каза Линда и попита отново: – Ти добре ли си, Робин?

– Да, добре съм, гарантирам ти. – Поколеба се и после добави едва ли не предизвикателно: – Корморан се държа прек­расно.

– И все пак ще трябва да разговаряш с Матю – каза Линда. – След всичкото това време заедно... не може да не говориш с него.

Самообладанието на Робин се пропука; гласът й затрепери от гняв, а ръцете й се разтресоха, когато думите се изляха от нея.

– Бяхме на ръгби мач със Сара и Том само преди две седмици. Все се навърта около него, дори след като завършиха университета. Спали са, докато аз бях... докато аз... Така и не я изключи от живота си, тя вечно го прегръщаше, флиртуваше с него, предизвикваше караници между двама ни. На ръгби мача подхвана темата за Страйк: „О, той е толкова привлекателен. И сте само двамата в офиса, така ли?“. А аз през цялото това време смятах, че интересът е само от нейна страна. Знаех, че се е опитала да го вкара в леглото в университета, но никога не съм... Година и половина са продължавали да спят заедно и знаеш ли какво ми каза той? Тя го утешавала... Трябваше да се примиря и да приема, че тя ще присъства на сватбата, след като бях поканила Страйк, без да съобщя на Мат, и това щеше да е наказанието ми, защото не я исках там. Мат постоянно обядва с нея, когато се случи близо до работата й.

– Ще дойда в Лондон да те видя – отсече Линда.

– Не, мамо...

– Само за един ден. Ще те заведа на обяд.

Робин се засмя леко.

– Мамо, аз нямам обедна почивка. Службата ми не е такава.

– Ще дойда в Лондон, Робин.

Станеше ли гласът на майка й твърд като сега, нямаше никакъв смисъл да се спори с нея.

– Нямам представа кога ще се върна.

– Е, ще ме уведомиш и аз ще взема влака.

– Аз... о, добре – каза Робин.

След като си казаха довиждане, тя осъзна, че най-сетне в очите й са бликнали сълзи. Колкото и да се противеше външно, мисълта, че ще види Линда, й донесе голяма утеха.

Погледна към ландроувъра. Страйк все така беше облегнат на него и също водеше разговор по телефона. А дали не се преструваше? Беше говорила високо. Той умееше да бъде тактичен, когато реши.

Погледна телефона в ръцете си и отвори съобщението на Матю.

Майка ти се обади. Казах й, че си заминала по работа. Уведоми ме, ако искаш да предупредя татко, че няма да присъстваш на тържеството за рождения му ден. Обичам те, Робин. Мххххх

Ето го, пак запя старата песен: не вярваше, че отношенията им са приключили. Уведоми ме, ако искаш да предупредя татко... Сякаш беше буря в чаша вода, сякаш тя не би стигнала чак до там, че да не присъства на тържеството на баща му... Дори не харесвам проклетия ти баща...

Ядосана, написа и изпрати отговор.

Разбира се, че няма да дойда.

Качи се обратно в колата. Страйк като че наистина разговаряше по телефона. Пътният атлас лежеше разтворен на пътническата седалка. Беше разглеждал град в Лестършър – Маркет Харбъро.

– Да, и на теб – чу Страйк да казва. – Да. Ще се видим, като се върна.

„Елин“, каза си тя.

Той влезе в колата.

– Уордъл ли беше? – попита тя невинно.

– Елин – отвърна той.

„Знае ли тя, че си заминал с мен? Че сме сами двамата?“

Робин усети как се изчервява. Не знаеше откъде се бе взела тази мисъл. Та нали въобще не бяха...

– Искаш да идем в Маркет Харбъро ли? – попита тя, взела в ръце картата.

– Бихме могли – отвърна Страйк, като отпи от бирата си. – Това е последното място, където Брокбанк е работил. Там може да открием следа. Глупаво би било да не проверим. А ако ще минем оттам...

Той взе атласа от ръцете й и разлисти няколко страници.

– Само на двайсет километра е от Корби. Може да проверим дали Лейн, живял там при жена през 2008 година, е нашият Лейн. Тя още е там, казва се Лорейн Макнотън.

Робин вече беше свикнала с невероятната памет на Страйк за имена и подробности.

– Добре – каза тя, доволна, че сутринта щеше да донесе още разследване, а не просто едно дълго шофиране обратно към Лондон. Може би, ако откриеха нещо интересно, щяха и втори път да пренощуват далеч от къщи и нямаше да й се налага да вижда Матю още дванайсет часа. Ала тогава си припомни, че бившият й годеник, така или иначе, щеше да пътува на север за рождения ден на баща си и нямаше да го има следващата нощ. Апартаментът щеше да е на нейно разположение.

– Възможно ли е да я е проследил? – зачуди се Страйк на глас след известно мълчание.

– Извинявай... какво? Кой?

– Възможно ли е Брокбанк да е открил Британи и да я е убил след всичкото това време? Или аз съм изцяло на погрешна следа поради ужасната вина, която изпитвам?

Той леко блъсна с юмрук вратата на ландроувъра.

– Но пък да вземем крака – продължи Страйк в спор със себе си. – Има същите белези като нейния. Това е било важна тема помежду им: „Като беше малка, бях започнал да ти режа крака, но влезе майка ти“. Проклет зъл мръсник. Кой друг би ми изпратил крак с белези?

– Ами – проговори бавно Робин, – мога да се сетя за причина да бъде избран крак и тя да няма нищо общо с Британи Брокбанк.

Страйк се обърна да я погледне.

– Продължавай.

– Убиецът на момичето, който и да е той, би могъл да ти изпрати коя да е част от нея и да постигне същия резултат – каза Робин. – Ръка или... или гърда... – Тя полагаше всички усилия да поддържа тона си равен. – За полицията и репортерите, които са ни налетели, не би имало разлика. Бизнесът ни все така щеше да е компрометиран и ние щяхме да сме потресени. Само че той е избрал да изпрати десен крак, отрязан на същото място, където е ампутиран твоят.

– Предполагам, че се връзва с проклетата песен. Само че... – Страйк се отказа от мисълта си. – Не, говоря глупости. Ръка би свършила същата работа в това отношение. Или шия.

– Определено създава асоциация с твоята травма – каза Робин. – Какво означава за него твоят липсващ крак?

– Един бог знае – отвърна Страйк, изучаващ профила й, докато тя говореше.

– Героизъм – заяви Робин.

Страйк изсумтя.

– Няма нищо героично в това да се озовеш на погрешното място в погрешното време.

– Ти си награден ветеран.

– Не ме наградиха, задето станах жертва на взрив. Случи се преди това.

– Никога не си ми го казвал.

Тя се обърна с лице към него, но той не се остави да бъде отвлечен от темата.

– Продължавай. Защо крак?

– Нараняването ти е получено по време на война. Олицет­ворява храброст, преодоляване на тежки обстоятелства. Всеки път, като говорят за теб в медиите, споменават ампутирания ти крак. Мисля, че за него той се свързва със слава, с постижения и... и чест. Опитва се да принизи травмата ти, да я обвърже с нещо ужасно, да подмени у широката общественост образа ти на герой с такъв на човек, който получава части от разчленено момиче. Иска да ти причини неприятности, да, но едновременно с това и да те срине публично. Той е човек, желаещ онова, което имаш ти, стремящ се към признание и значимост.

Страйк се наведе и извади втора кутийка „Макюън“ от кафяв плик в краката си. Щракването при отварянето на халката отекна в студения въздух.

– Ако си права – продума Страйк, като наблюдаваше виещия се в мрака дим от цигарата си, – ако яростта на този маниак се дължи на факта, че съм придобил известност, Уитъкър се нарежда начело в списъка. За това си е мечтал открай време: да бъде знаменитост.

Робин изчака. Не й беше казвал практически нищо за втория си баща, макар че интернет й беше предоставил много подробности, премълчани от Страйк.

– Беше най-противният паразит, когото съм срещал някога – изрече детективът. – Типично би било за него да се опита да изцеди малко слава за себе си от някой друг.

Тя усещаше как той отново започва да се изпълва с гняв, седнал до нея в тясното пространство. Реагираше последователно при споменаване на всеки от тримата заподозрени: Брокбанк пораждаше у него чувство за вина, Уитъкър – гняв, единствено Лейн обсъждаше с известна обективност.

– Пищяла нищо ли не е открил още?

– Каза, че живеел в Катфорд. Ще го открие. Уитъкър ще е там, в някой мръсен ъгъл. Категорично е в Лондон.

– Защо си толкова сигурен?

– Тегли го към Лондон – отвърна Страйк, загледан към редовите къщи отвъд паркинга. – Родом е от Йоркшър, но вече е чиста проба кокни.

– Не си го виждал от цяла вечност, нали?

– Не ми е нужно да го виждам. Познавам го. Той е от ония боклуци, които се стичат към столицата да намерят голямата веселба и никога не си отиват. Въобразяваше си, че Лондон е единственото място, което го заслужава. Дай му на Уитъкър най-голямата сцена.

И все пак вторият му баща никога не бе успял да си проправи път извън мръсните места на столицата, където престъпност­та, бедността и насилието се развъждаха като бактерии, същата онази нелицеприятна среда, която Пищяла още обитаваше. Никой, който не е живял там, не би могъл да разбере, че Лондон сам по себе си представлява отделна страна. Може да го мразеха, задето бе съсредоточил повече власт и пари от всеки друг британски град, но не успяваха да схванат, че бедността носеше свой собствен характер там, където всичко струваше повече, където безпощадната граница между успелите и неуспелите бе постоянно и болезнено видима. Разстоянието между апартамента на Елин в сградата като сладоледена торта на Кларънс Теръс и мърлявата квартира в Уайтчапъл, където майка му беше умряла, се измерваше в няколко километра. Ала ги разделяха непреодолими различия, лотарията на произхода и шанса, пог­решната преценка или щастливата звезда. И майка му, и Елин бяха красиви жени, и двете интелигентни, ала едната бе затънала в тресавището на дрогата сред утайката на човечеството, а другата живееше в лукс и безупречна чистота с изглед към Риджънтс Парк.

Робин също си мислеше за Лондон. Градът бе запленил Матю, ала той нямаше интерес към лабиринтите на световете, които тя обхождаше всекидневно покрай детективската си работа. Матю бе вперил развълнуван поглед към лъскавото лустро: най-прив­лекателните ресторанти, най-добрите райони за живеене, сякаш Лондон бе една гигантска дъска на „Монопол“. Винаги бе изпитвал известна скептичност по отношение на Йоркшър и родния им град Машам. Баща му беше родом от Йоркшър, докато майка му беше от Съри и неизменно бе създавала впечатлението за многострадална жертва заради преместването си на север. Не се уморяваше да поправя Матю и сестра му Кимбърли, ако използваха типични за Йоркшър думи или фрази. Преднамерено неут­ралният акцент на Матю бе породил известна неприязън у братята на Робин, когато двамата бяха започнали да излизат заедно: въпреки нейните протести и типично йоркшърската му фамилия те бяха доловили у него южняшкото парвеню.

– Сигурно има нещо по-особено у хората, родените тук – промълви Страйк, загледан в къщите насреща. – Това място е като изолиран остров. Не бях чувал такъв акцент преди.

Наблизо прозвуча мъжки глас. Запя песен, която на Робин й се стори като църковен химн в началото. После се присъединиха и други гласове, а вятърът смени посоката си и те успяха да чуят част от текста съвсем отчетливо:

Friends to share in games and laughter

Songs at dusk and books at noon . . .

С приятели играем и се смеем, / денем сме заедно над книгите, а вечер – с песните... – Б. пр.

– Училищна песен – каза Робин усмихната. Вече ги виждаше: група мъже на средна възраст с черни костюми, пеещи с пълно гърло, които се задаваха по Бъклю Стрийт.

– Явно погребват стар съученик – отбеляза Страйк. – Погледни ги.

Когато облечените в черно мъже се изравниха с колата, един от тях забеляза, че Робин ги наблюдава.

– Гимназия „Бароу Бойз“! – подвикна й той и размаха юмрук, като че току-що беше отбелязал гол. Мъжете нададоха възгласи, но в подпийналото им поклащане имаше меланхолия. Отново подхванаха песента, докато се скриваха от поглед.

Harbour lights and clustered shipping

Clouds above the wheeling gulls . . .

Кораби са скупчени в осветеното пристанище. / Над стрелкащи се чайки облаци надвисват. – Б. пр.

– Все местни хора са – каза Страйк.

Мислеше си за мъже като своя чичо Тед, корнуолец до мозъка на костите си, който живееше и щеше да умре в Сейнт Моус, част от самата същност на градчето. Щяха да го помнят, докато имаше живи местни хора, и да се усмихва от избелели снимки на доброволците в бреговата охрана по стените на пъбовете. Когато Тед си отидеше от света – а Страйк се надяваше, че има двайсет-трийсет години дотогава, – щяха да му правят помен също като на безименния възпитаник на гимназията в Бароу: с пиене и сълзи, но и с прослава на онова, което им беше дал. А с какво бяха запомнени Брокбанк, насилникът на деца, и Лейн, мъчителят на съпругата си, в своите родни места? Съгражданите им изпитваха облекчение, че са се махнали, потръпваха от страх, че може да се върнат, оставили бяха след себе си хора с разбит живот и безброй лоши спомени

– Да тръгваме ли? – попита тихо Робин и Страйк кимна. Пусна угарката от цигарата си в кутийката с един пръст бира в нея, тя леко просъска и угасна.