В служба на злото

10

With no love, from the past.

Blue Öyster Cult, ‘Shadow of California’

Без любов от миналото.

Блу Ойстър Кълт, „Сянката на Калифорния“ – Б. пр.

Непрекъснатият поток на уличното движение принуди Страйк да изчака, преди да пресече Тотнъм Корт Роуд, а очите му обхождаха отсрещния тротоар. Когато стигна до него, надникна през прозореца на японския ресторант, но никъде не се виждаше камуфлажно яке, нито пък някой от мъжете по ризи и фланелки напомняше по телосложение онзи с очилата.

Страйк усети мобилният му телефон да вибрира и го извади от джоба на якето си. Робин му пращаше есемес.

Я се стегни.

Ухилен, Страйк вдигна ръка за сбогуване към витрината на „Корт“ и се отправи към станцията на метрото.

Може би наистина просто беше изнервен, както бе казала Робин. Каква беше вероятността сбърканият, изпратил крака, да седи и да наблюдава Робин посред бял ден? И все пак, не му се бе понравил фиксираният взор на мъжа в камуфлажното яке, нито фактът, че носеше тъмни очила – денят не беше толкова ярък. Дали изчезването му от погледа на Страйк бе случайно, или умишлено?

Бедата беше там, че детективът не можеше да разчита особено на спомените си как изглеждаха тримата мъже, които го занимаваха в момента, защото не беше виждал Брокбанк от осем години, Лейн – от девет, а Уитъкър – от шестнайсет. Всеки от тях можеше да е напълнял или отслабнал, да е оплешивял, да си е пуснал брада или мустаци, да е станал инвалид или да е натрупал мускули. Самият Страйк бе изгубил крака си, откакто не бе срещал никого от тях. Единственото, което никой не можеше да прик­рие, беше ръстът. И тримата мъже, които притесняваха Страйк, бяха метър и осемдесет и пет, че и отгоре, а Камуфлажното яке бе изглеждал поне толкова висок, седнал на металния стол.

Телефонът в джоба му иззвъня, докато вървеше към станция „Тотнъм Корт Роуд“, и когато го извади, със задоволство видя, че го търси Греъм Хардейкър. Дръпна се настрани, за да не пречи на минувачите, и отговори.

– Оги? – прозвуча гласът на бившия му колега. – Какво става, приятел? Защо ти пращат крака?

– Доколкото разбирам, не си в Германия – каза Страйк.

– В Единбург съм вече от шест седмици. Тъкмо четох за теб в „Скотсман“.

Отделът за специални разследвания на Кралската военна полиция имаше служба в замъка на Единбург: 35-а секция. Беше престижен пост.

– Харди, нужна ми е услуга – подхвана Страйк. – Информация за двама души. Помниш ли Ноъл Брокбанк?

– Трудно е да го забрави човек. Седма танкова, ако не ме лъже паметта.

– Същият. Другият е Доналд Лейн. Служеше, преди да се запознаем с теб. От кралския граничен пехотен полк. Познавах го в Кипър.

– Ще видя какво мога да направя, като се върна в службата, мой човек. В момента съм насред разорано поле.

Разговорът за общи познати бе прекъснат поради увеличаващия се шум от движението в пиковия час. Хардейкър обеща да позвъни, след като прегледа армейските регистри, и Страйк продължи към метрото.

Слезе на станция „Уайтчапъл“ трийсет минути по-късно и видя есемес от мъжа, с когото трябваше да се срещне.

Прощавай Горелка не мога днес ще ти дрънна

Причини му разочарование и неудобство, но не го изненада. При положение че Страйк не носеше пратка с дрога или пачка използвани банкноти, че нямаше да поръча сплашване или побой, беше белег на голяма почит, че Пищяла въобще се беше съгласил да определят време и място за среща.

Коляното на Страйк протестираше след цял ден на крака, но пред станцията на метрото нямаше места за сядане. Той се облегна на жълтата тухлена стена до входа и позвъни на номера на Пищяла.

– Да, казвай, Горелка.

Също както той вече не помнеше защо Пищяла беше наричан с този прякор, така нямаше и представа откъде накъде мъжът го наричаше Горелка. Знаеха се от седемнайсетгодишни и връзката между тях, макар и силна, не носеше типичните белези на юношеско приятелство. Всъщност дори не беше приятелство в обичайния смисъл, а по-скоро наложено побратимяване. Страйк беше сигурен, че Пищяла би жалил за него, в случай че умреше, но също така не хранеше съмнение, че вероятно би обрал всички ценни вещи от трупа му, ако му паднеше сгоден случай. Другите хора не биха разбрали, но Пищяла би го сторил с убеждението, че Страйк ще е доволен в отвъдното портфейлът му да се озове у неговия побратим, а не у някой анонимен използвач.

– Зает ли си, Пищял? – попита Страйк и запали нова цигара.

– Да, Горелка, няма начин да се видим днес. Какво става при теб?

– Търся Уитъкър.

– Решил си да довършиш тая работа, а?

Промяната в тона би разтревожила човек, забравил кой е Пищяла и какъв е. За него и сподвижниците му нямаше друг логичен завършек на вражда освен убийство, поради което той бе прекарал половината от живота си на възрастен зад решетките. Страйк бе учуден, че Пищяла изобщо е доживял до трийсет и пет.

– Само искам да знам къде е – натъртено изрече детективът.

Съмняваше се, че Пищяла е чул за крака. Той живееше в свят, където новините се ограничаваха до онова, което те засяга лично, и се разпространяваха от уста на уста.

– Мога да поразпитам.

– Обичайната тарифа – припомни Страйк, който имаше фик­сирана уговорка с Пищяла за полезни сведения. – Задръж така.

Старият му приятел имаше навика да затваря без предуп­реждение, когато вниманието му биваше отклонено.

– Още ли има? – гласът стана по-силен. Страйк правилно бе предположил, че е махнал телефона от ухото си, решил, че са приключили.

– Да – каза детективът. – Мали Багера.

Мълчанието насреща красноречиво показа, че Пищяла също не забравяше кой и какъв е Страйк.

– Това е между теб и мен, никой друг не е в течение. Никога не си ме обсъждал с Мали, нали?

След кратка пауза с най-опасния си тон Пищяла продума:

– И за чий дявол да го правя?

– Длъжен бях да попитам. Ще ти обясня, като се видим.

Опасното мълчание се проточи.

– Пищял, да съм те издънвал някога? – попита Страйк.

Ново, по-кратко мълчание и този път човекът отсреща изрече с нормалния си глас:

– Добре, ясно, Уитъкър, значи. Ще видя какво мога да нап­равя, Горелка.

Разговорът прекъсна. Пищяла не каза дочуване.

Страйк запали нова цигара. Пътуването се бе оказало безсмислено. Щеше да се качи на обратния влак веднага щом довършеше своята „Бенсън и Хеджис“.

Входът към метростанцията гледаше към бетонно площадче, оградено от задни фасади на сгради. „Корнишонът“ – небостъргачът Сейнт Мери Акс, – тази гигантска черна сграда с форма на куршум, проблясваше на далечния хоризонт. Нямаше го там преди двайсет години по време на краткия престой на семейството на Страйк в Уайтчапъл.

Страйк се огледа, но не изпита чувство на носталгия по дома, както става при завръщане. Не можеше да си припомни този бетонен терен, безличните гърбове на сгради. Дори и гарата изглеждаше само смътно позната. Безкрайната поредица от местения, характерни за живота с майка му, бе замъглила спомените за конкретните места; понякога той забравяше кой ъглов магазин в близост до кой запуснат апартамент е бил, кой местен пъб – до кое жилище, в което се бяха самонастанили.

Смяташе да се качи обратно на метрото и все пак, преди да се усети, вървеше към онова място в Лондон, което бе избягвал в продължение на седемнайсет години: сградата, където майка му бе умряла. Беше последното свърталище на Леда, паянтова двуетажна постройка на Фулборн Стрийт, едва на минута от гарата. Докато вървеше, Страйк започваше да си припомня. Разбира се: минавал бе по този метален мост над железопътната линия през подготвителната му година за университета. Припомни си и името – Касълмейн Стрийт, там беше живяла една негова съученичка, момиче с изявено фъфлене...

Забави крачка, когато стигна до края на Фулборн Стрийт, и изпита странно двояко усещане. Смътният му спомен за мястото, без съмнение замъглен от преднамерените му усилия да го забрави, се наслагваше като избелял транспарант върху сцената пред очите му. Сградите бяха също тъй вехти, както ги помнеше, с лющеща се бяла мазилка, ала магазините и офисите бяха напълно непознати. Имаше усещането, че се е върнал в сънуван пейзаж, където сцената се е отместила и мутирала. Всичко бе нетрайно в по-бедните райони на Лондон, където крехкият, едва крепящ се бизнес се разрастваше, после замираше и биваше заменен с друг – слагаха и сваляха евтини фирмени обозначения, хора минаваха и заминаваха.

Отне му минута-две да идентифицира вратата на някогашното жилище, където се бяха самонастанили, защото беше забравил номера. Най-сетне я откри до магазин за евтини дрехи и в азиатски, и в западен стил – спомни си, че по негово време това бе супермаркет, държан от карибийци. Пиринчената пощенска кутия събуди у него внезапен спомен. Издрънкваше шумно, когато някой влизаше или излизаше през вратата.

По дяволите, по дяволите, по дяволите...

Запали втора цигара от угарката на предишната и с бърза крачка излезе на Уайтчапъл Роуд, където бяха наредени пазарните сергии: отново евтини дрехи, ярки пластмасови артикули. Страйк вървеше припряно, без сам да знае къде отива, и местата, край които минаваше, събуждаха нови спомени: тази зала за снукър я имаше преди седемнайсет години... също и леярната за камбани... и ето че спомените се надигаха да го хапят, сякаш бе стъпил върху гнездо на спящи змии...

С наближаването на четиресетте майка му бе започнала да се ориентира към по-млади мъже, но Уитъкър бе най-млад от всичките – само на двайсет и една, когато тя беше започнала да спи с него. Синът й беше на шестнайсет, когато тя за пръв път доведе Уитъкър у дома. Музикантът още тогава имаше занемарен вид – с бледо жълтеникаво лице и дълбоко хлътнали раздалечени очи в смайващ златистолешников нюанс. Тъмната му коса падаше на расти до раменете; не сменяше тениската и дънките си и съответно вонеше.

Банална фраза се въртеше в главата на Страйк в ритъм с крачките му, докато вървеше по Уайтчапъл Роуд.

Да се криеш на показ. Да се криеш на показ.

Естествено, хората щяха да го сметнат за вманиачен, предубеден, неспособен да се отърси от миналото. Щяха да кажат, че при вида на отрязания крак в кашона мигом е помислил за Уитъкър само защото е бил оправдан в делото за убийството на майката на Страйк. Дори и Страйк да обяснеше причините си да подозира този мъж, сигурно биха се изсмели на идеята, че тъй отявлен любител на перверзното и садистичното би отря­зал женски крак. Страйк беше наясно колко дълбоко вкоренено бе вярването, че обладаните от злото прикриват опасната си нак­лонност към насилие и доминиране. А кичат ли се с тези си прис­трастия, околните наивно се смеят и наричат това поза или го намират за странно привлекателна черта.

Леда се беше запознала с Уитъкър в звукозаписната компания, където работеше като рецепционистка – незначителна отломка от рокисторията, назначена като един вид символ в приемната. Уитъкър бе китарист и текстописец за доста траш метъл групи, които една по една го бяха изхвърлили заради неговото театралничене, злоупотреба с наркотици и агресивност. Твърдеше, че срещнал Леда покрай подписване на договор, ала Леда бе споделила със Страйк, че всъщност се запознали, докато тя убеждавала охраната да не е толкова груба с младежа, когото изхвърляли от сградата. Беше го довела у дома и Уитъкър така и не си тръгна.

Шестнайсетгодишният Страйк не беше сигурен дали откритото удоволствие, демонстрирано от Уитъкър при всичко садистично и демонично, бе искрено или просто поза. Ясно му бе само, че го мрази от дън душа, далеч повече от всеки друг любовник, когото Леда бе прибирала и после зарязвала. Принуден бе да диша вонята му, докато си пишеше домашните вечер, имаше усещането, че я вкусва. Уитъкър се бе опитвал да демонстрира снизходителност към тийнейджъра с внезапни експлозии от хапливи забележки, свидетелстващи за дар слово, което той умело прикриваше пред по-малко образованите приятели на Леда, за да им се хареса. Ала Страйк винаги бе готов да го парира с не по-малко находчиви отговори и имаше предимството да не е чак толкова надрусан като Уитъкър – по-точно надрусан, колкото можеше да е някой, живеещ в пос­тоянен облак дим от канабис. Когато Леда не беше наблизо да го чуе, Уитъкър подиграваше Страйк за решимостта да продължи често прекъсваното си образование. Любовникът на майка му беше висок и жилест, с учудващо добре развита мускулатура за човек, водещ почти изцяло заседнал живот. Страйк вече беше над метър и осемдесет и пет и се боксираше в един местен клуб. Напрежението между двамата изпълваше задимения въздух и заплахата от насилие присъстваше постоянно.

Уитъкър прогони завинаги Луси, полусестрата на Страйк, със своя тормоз, сексуални закачки и подигравки. Разхождаше се гол из апартамента, почесваше татуирания си торс и се смееше на шока на четиринайсетгодишното момиче. Една вечер тя изтича до телефонната кабина на ъгъла на улицата и отправи гореща молба към леля им и чичо им от Корнуол да дойдат да я вземат. Те пристигнаха призори на следващия ден, след като бяха пътували цяла нощ с кола от Сейнт Моус. Луси бе приготвила оскъдните си вещи в малък куфар. Тя никога повече не живя при майка им.

Тед и Джоун стояха на прага и умоляваха Страйк да тръгне с тях. Ала той отказа, твърдо решен да не оставя Уитъкър сам с Леда. Вече го бе чувал да развива теории при съвършено бистър ум какво ли би било чувството да отнемеш живот, сякаш ставаше дума за епикурейска наслада. Тогава не вярваше, че го мисли сериозно, но знаеше, че е способен на насилие, и го бе виждал да отправя заплахи към останалите самонастанени в жилището. Веднъж – Леда отказа да повярва, че се е случило – Страйк стана свидетел как Уитъкър се опита да смаже котка, неволно събудила го от дрямка. Корморан със сила бе измъкнал тежката подкована обувка от ръката на Уитъкър, докато той гонеше ужасената котка из стаята, замахваше към нея, крещеше и ругаеше, настървен да накара животното да си плати.

Коляното, към което бе прикрепена протезата му, започваше да се обажда, докато Страйк все повече ускоряваше ход по улицата. Пъбът „Главата на крантата“ изникна вдясно, сякаш той го бе извикал с мисълта си – прихлупена квадратна тухлена сграда. Чак при вратата зърна облечения в черно бияч и си припомни, че „Главата на крантата“ също бе станал вече стриптийз клуб.

– Да му се не види – промърмори.

Нямаше възражения срещу оскъдно облечени жени, които да се въртят около него, докато се наслаждава на халба бира, но беше неоправдано да харчи пари за питие на баснословни цени в подобно заведение, когато бе изгубил двама клиенти за един ден.

Ето защо влезе в съседното „Старбъкс“, намери си място и вдигна болящия го крак върху празен стол, докато умърлушено бъркаше голямото черно кафе. Меките канапета с тапицерия в кафеникав цвят, високите чаши американско кафе с много пяна, младежите в цъфтящо здраве, работещи мълчаливо и сръчно зад безупречно чистия стъклен щанд, бяха в пълен разрез с душевната настройка на Страйк, но той упорито остана на мястото си. Не можеше да се удържи да преживява всичко отново, да си спомня...

През времето, когато Уитъкър бе живял с Леда и сина й, юношеските му простъпки и прояви на насилие бяха известни само на социалните служби в северна Англия. Той разправяше безчет истории за миналото си, все много колоритни и противоречащи си. Едва след като беше арестуван за убийство, истината изтече от хора, познавали го преди – някои се надяваха на печалба от медиите, други бяха решени да му отмъстят, трети по свой си объркан начин се стремяха да го защитят.

Той беше роден в богато семейство от висшата средна класа на дипломат с благородническа титла, когото Уитъкър до дванайсетгодишната си възраст бе мислил за свой баща. Тогава бе открил, че по-голямата му сестра, за която му бяха казали, че преподава в Лондон по системата Монтесори, всъщност е негова майка, има сериозни проблеми с алкохола и наркотиците и живее в пълна мизерия, отхвърлена от семейството си. От този момент нататък Уитъкър, бездруго проблемно дете, склонно към изблици на краен и безогледен гняв, бе станал още по-необуздан. След като го изключиха от пансиона, се бе присъединил към местна банда, на която скоро бе станал главатар. Кулминацията на този етап от биографията му бе попадането в изправително заведение, защото бе държал опрян нож до гърлото на момиче, докато приятелите му я насилвали сексуално. На петнайсетгодишна възраст бе избягал в Лондон след поредица от дребни престъпления и там бе успял да открие биологичната си майка. Краткият ентусиазъм от срещата бе преминал почти веднага към взаимно насилие и враждебност.

– Някой седи ли тук?

Висок младеж се бе привел към Страйк и ръцете му вече стискаха облегалката на стола, на който детективът бе протегнал крака си. На Страйк той му заприлича на Матю, годеника на Робин, с чупливата си кестенява коса и красиви правилни черти. Изръмжа, свали крака си и поклати глава, после проследи с поглед младежа, който взе стола и се присъедини към група от шест-седем души. Момичетата чакаха с нетърпение връщането му, личеше си: изправиха гърбове и засияха, когато той постави стола си при тях. Дали поради приликата с Матю, или защото инстинктивно надушваше простаците, Страйк изпита смътна неприязън към момчето.

Без да допие кафето си, нервиран, задето го бяха обезпокоили, Страйк се изправи и излезе от заведението. Докато вървеше обратно по Уайтчапъл Роуд, запръска дъжд, а той отново запали цигара и престана да се съпротивлява на залялата го вълна от спомени...

Уитъкър изпитваше почти патологична потребност от внимание. Не търпеше по никаква причина и в никакъв момент интересът на Леда да се отклонява от него – било заради работата, децата, приятелите – и преценеше ли, че го е пренебрегнала, мигом насочваше проблясъците си от магнетичен чар към други жени. Дори Страйк, който го ненавиждаше до дъното на душата си, трябваше да признае, че вторият му баща притежаваше мощен сексапил и той действаше почти на всяка жена, обитавала къщата в някакъв момент.

Уитъкър беше изхвърлен от последната си група, ала продължаваше да мечтае за звездна слава. Знаеше три акорда на китара и запълваше всяко налично листче хартия с текстове на песни, които почиваха предимно на Сатанинската библия – Страйк я помнеше с черните й корици, с изобразено съчетание от пентаграм и глава на козел, винаги върху дюшека, на който спяха Уитъкър и Леда. Любовникът на майка му беше запознат в детайли с живота и кариерата на американския водач на секта Charles Manson[8]. Дращещите звуци на стара плоча с албума на Manson ‘LIE: The Love and Terror Cult’[9] беше саундтракът на подготвителната година за университета на Страйк.

Уитъкър вече беше чувал за легендарните похождения на Леда, когато я срещна, и обичаше да слуша за купоните, които бе посещавала, за мъжете, с които беше спала. Въбразяваше си, че чрез нея и той се свързва със знаменитостите и когато Страйк го опозна по-добре, стигна до заключението, че повече от всичко друго Уитъкър жадува за слава. Той не правеше морално разграничение между любимия си Manson и фигури от рода на рокзвездата Джони Рокъби. И двамата бяха запечатани трайно в масовото съзнание. Manson дори го бе постигнал по-успешно, защото неговият мит не беше подвластен на мода: злото винаги си оставаше магнетично.

Ала Уитъкър не беше привлечен единствено от славата на Леда. Любовницата му беше родила деца от две богати рок­звезди, които плащаха издръжка за тях. Уитъкър беше дошъл в самоволно завзетата къща с идеята, че част от стила на Леда е да живее в бохемска нищета, но че има някъде под ръка тлъста сметка, в която бащите на Страйк и Луси – Джони Рокъби и Рик Фантони – наливат щедри суми. Той сякаш не схващаше и не вярваше в истината: че след като години наред Леда бе проявявала финансова недалновидност и прахосничество, двамата мъже бяха принудени да подсигурят парите за издръжка, така че тя да не може да ги пилее. Злобните подмятания на Уитъкър на тема нежеланието й да харчи за него ставаха все по-чести. Разиграваше фасони, стигащи до гротеска, задето Леда не се бе бръкнала да му купи мечтаната китара „Фендър Стратокастър“ или велурено сако на Жан Пол Готие, по което си беше паднал внезапно въпреки цялата си воня и опърпан вид.

Притискаше я все повече, като сипеше безобразни и лесно опровержими лъжи: че му е нужно спешно медицинско лечение, че дължи десет хиляди лири на мъж, който заплашва да му счупи краката. Леда ту се забавляваше, ту се разстройваше от тях.

– Миличък, нямам никакви пари – уверяваше го. – Наистина, щях ли да се стискам, ако имах?

Тя забременя, когато Страйк беше на осемнайсет и кандидатстваше в университета. Беше ужасèн, но дори и тогава не очакваше майка му да се омъжи за Уитъкър. Леда винаги бе казвала на сина си, че й било противно да е съпруга. Първият й гастрол в брака като тийнейджърка бе продължил две седмици, след което тя беше избягала. На Уитъкър бракът също не му беше в стила.

И все пак се случи, несъмнено заради убеждението му, че това е единственият сигурен начин да докопа мистериозните скрити милиони. Церемонията се състоя в гражданската служба на кметството в Мерилибоун, където преди това се бяха оженили двама от Бийтълс. Нищо чудно Уитъкър да си бе въобразявал, че и той ще бъде сниман на входа като Пол Маккартни, само че никой не прояви интерес. Нужна бе смъртта на сияещата младоженка, та фотографите да се стекат пред стълбите на съда.

Страйк внезапно осъзна, че е извървял целия път до станция „Алдгейт Ийст“, без да е имал намерение да го прави. Нахока се сам, че е предприел това съвършено безсмислено пътешествие. Ако се беше качил на влака на „Уайтчапъл“, сега щеше отдавна да е на път към дома на Ник и Илза. Вместо това се беше отправил по най-бързия начин в погрешната посока и съумя да попадне в метрото тъкмо в пиковия час.

Едрите му габарити, към които имаше нахалството да добави и раница, пораждаха безмълвно недоволство у пътуващите, принудени да делят пространство с него, но Страйк почти не го забелязваше. С цяла глава по-висок от всички наоколо, той се хвана за ръкохватка, загледан в собственото си люшкащо се отражение в притъмнелите прозорци, докато си припомняше последната част, най-лошата: Уитъкър в съда, пледиращ, че трябва да бъде пуснат на свобода, защото полицията бе забелязала несъответствия в показанията му къде е бил в деня, когато иглата е влязла в ръката на съпругата му, в обясненията му откъде е дошъл хероинът и в описанието му на навиците на Леда по отношение на наркотиците.

Върволица дрипави съквартиранти от окупираната къща бяха свидетелствали за бурните, белязани с насилие взаимоотношения на двойката, за злоупотребата на Леда с хероин във всичките му форми, за заплахите на Уитъкър, за изневерите му, за безкрайното му дрънкане на тема убийство и пари, за отсъствието на видима скръб при откриването на трупа на Леда. Настоявали бяха отново и отново с неразумна истерия, че без съмнение Уитъкър я е убил. Защитата без усилия обори всичките им твърдения.

Студент от Оксфорд сред свидетелите на обвинението беше освежаващо разнообразие. Съдията посрещна Страйк с одоб­рение: беше чист, добре изразяващ се, интелигентен, макар че едрата му фигура би изглеждала застрашителна, ако не беше с костюм и вратовръзка. Обвинението бе поискало от него да отговаря на въпроси за обсебеността на Уитъкър от богатството на Леда. Страйк разказа пред смълчания съд за опитите на втория си баща да сложи ръка на състояние, съществуващо предимно в собствената му фантазия, и за непрестанните му настоявания пред нея да го включи в завещанието си като доказателство, че го обича.

Уитъкър го наблюдаваше със златистите си очи почти без сянка от емоция. В последната минута, докато даваше показания, погледите им се бяха срещнали през залата. Уитъкър бе извил ъгълчето на устата си в лека презрителна усмивка. Повдигна показалец на сантиметър и направи плавно странично движение с него.

Страйк бе съвършено наясно какво прави той. Едва забележимият жест, предназначен за него, беше умалено копие на друг, типичен за Уитъкър, който Страйк познаваше добре: хоризонтален режещ удар с длан във въздуха, насочен към гърлото на човека, който го беше ядосал.

– Ще си получиш своето – имаше навик да се заканва Уитъкър с налудничаво изцъклени жълти очи. – Ще си го получиш, и още как!

Беше се представил добре в съда. Някой от богатото му семейство се беше бръкнал за приличен адвокат. Грижливо изкъпан, с любезен тон и в костюм, той отричаше всичко с тих и почтителен глас. Беше отработил версията си преди явяването в залата. Всички опити на обвинението да обрисува действителния му портрет – Charles Manson на грамофона, Сатанинската библия на леглото, дрогираните тиради за убиването като удоволствие – бяха парирани от леко озадачения Уитъкър.

– Какво мога да ви кажа, ваша светлост... Аз съм музикант – заяви той в един момент. – В мрачното има поезия. Тя го разбираше по-добре от всеки друг.

Гласът му пресекна мелодраматично и той се разхлипа без сълзи. Адвокатът му побърза да го попита дали не му е нужно малко време да се съвземе.

И тъкмо тогава Уитъкър бе тръснал смело глава и бе изрекъл гномския си епитаф за смъртта на Леда:

– Тя искаше да умре. Беше ‘quicklime girl’.

В онзи момент едва ли някой друг бе схванал връзката освен Страйк, слушал песента безброй пъти през детството и юношеството си. Уитъкър цитираше ‘Mistress of The Salmon Salt’.

Тръгнал си бе от съда като свободен човек. Свидетелствата на медицинските експерти подкрепиха тезата, че Леда не е упот­ребявала редовно хероин, ала репутацията й говореше в нейна вреда. Беше вземала много други видове дрога. Беше прословута купонджийка. За мъжете с накъдрени перуки, чиято работа бе да класифицират насилствената смърт, бе напълно логично такава като нея да умре на мръсен дюшек в преследване на нас­лада, непостижима в реалния й живот.

На стълбите пред съда Уитъкър оповести, че възнамерява да напише биография на покойната си съпруга и после изчезна от поглед. Обещаната книга никога не се появи. Синът на двойката бе осиновен от многострадалните баба и дядо на Уитъкър и Страйк не го видя никога повече. Без много шум Корморан напусна Оксфорд и постъпи в армията; Луси отиде в колеж; животът си продължи.

Периодичната поява на Уитъкър във вестниците, винаги свързана с някакво престъпно деяние, нямаше как да бъде пос­рещана с безразличие от децата на Леда. Естествено, името му никога не се споменаваше на първите страници: той беше съпругът на жена, известна с това, че беше спала с известни личности. Повторно отразената светлина, в която се къпеше, бе твърде мъждива.

– Той е като лайно, което не се отмива – определил го бе Страйк пред Луси, която не се засмя на това сравнение. Бе по-малко склонна дори от Робин да приема грубоватия хумор като средство за справяне с нелицеприятните житейски факти.

Уморен и все по-гладен, полюшващ се с ритъма на влака, с болящо коляно, Страйк се чувстваше потиснат и изнервен, главно от себе си. Години наред решително бе обръщал лице към бъдещето. Миналото не подлежеше на промяна: той не отричаше случилото се, но нямаше защо да се потапя в него, излишно бе да издирва сградата, където се бяха настанили своеволно преди две десетилетия, да си припомня тракането на онази пощенска кутия, да преживява наново писъците на ужасената котка, да извиква образа на майка си в погребалното бюро – восъчно бледа в роклята си с буфан ръкави...

„Идиот нещастен – наруга се гневно Страйк, докато оглеждаше картата на метрото и се опитваше да пресметне колко смени трябва да направи, за да стигне до дома на Ник и Илза. – Уитъкър не беше изпратил крака. Просто си търсиш оправдание да му отмъстиш.“

Изпращачът на крака беше организиран, предвидлив и прецизен; онзи Уитъкър, когото беше познавал преди близо двайсет години, бе хаотичен, импулсивен и непостоянен.

И все пак...

Ще си получиш своето...

Тя беше ‘quicklime girl....’

– Мамка му! – изрече Страйк гласно и предизвика смут наоколо.

Осъзнал беше, че е изпуснал станцията за прекачването си.