В служба на злото

55

Came the last night of sadness

And it was clear she couldn’t go on.

Blue Öyster Cult, ‘(Don’t Fear) The Reaper’

Дойде последната нощ на тъга / и стана ясно, че всичко е дотук. Блу Ойстър Кълт, „(Не се бой от) Жътваря“ – Б. пр.

Страйк остана в неведение за стореното от Робин цели двайсет и четири часа. Тя не отговори, когато й позвъни по обяд на следващия ден, но тъй като той се сражаваше със собствените си дилеми и вярваше, че тя е в безопасност у дома с майка си, не му се видя странно, нито си направи труда да я потърси отново. Ранената му партньорка беше сред малкото проблеми, за които вярваше, че са временно решени, и той не възнамеряваше да я насърчава в намеренията й да се върне при него, като й признае за прозрението, озарило го пред болницата.

Ала сега това бе основното, с което бе зает. Така или иначе вече нямаше кой да се състезава за времето и вниманието му в самотната мълчалива стая при отсъствието на клиенти, които да се обаждат или да идват лично. Единственият звук беше бръмченето на муха между отворените прозорци сред лекия дим от цигарите „Бенсън енд Хеджис“, които Страйк палеше една след друга.

Почти три месеца бяха изминали от получаването на отрязания крак и като се върна назад в спомените си, детективът съвсем ясно видя грешките си. Трябваше да се досети кой е убиецът още след като посети дома на Келси Плат. Ако беше го разкрил тогава, ако не се бе подвел от уловките му и не се беше повел по погрешните следи на други сбъркани типове, Лила Монктън още щеше да има десет пръста; Хедър Смарт още щеше да работи в строителната фирма в Нотингам, като вероятно щеше да си е дала клетва никога вече да не се напива както на рождения ден на зълва си в Лондон.

По време на стажа си в Отдела за специални разследвания на Кралската военна полиция Страйк се бе научил да контролира емоционалните последствия от едно разследване. Предишната вечер бе изпълнена с чувство на гняв към самия него, но дори и докато се упрекваше, че не бе видял нещо, което беше пред очите му, не можеше да отрече дръзката изобретателност на убиеца. Имаше артистичност в начина, по който бе използвал миналото на Страйк срещу него, и така бе принудил детектива да оспорва логиката си, подкопал бе доверието в собствената му преценка.

Фактът, че убиецът бе един от мъжете, заподозрян от него от самото начало, бе слаба утеха. Страйк не помнеше някога да е бил в такъв силен душевен смут заради разследване, както сега. Сам в празния си офис, убеден, че изводът, до който бе стигнал, не бе приет с доверие от полицая, подчинен на Карвър, нито бе предаден на шефа му, Страйк имаше лишеното от обективност усещане, че ако бъдеше извършено ново убийство, вината щеше да е негова.

И все пак, ако отново припареше до разследването – ако започнеше да дебне и следи този мъж, – Карвър със сигурност щеше да го изправи пред съда за вмешателство в хода на полицейската работа или за възпрепятстване на действията на органите на реда. На мястото на Карвър и той би се чувствал така – само дето, помисли си Страйк в прилив на удовлетворяващ гняв, би изслушал всеки, колкото и дразнещ да бе за него, стига да разполагаше с минимално достоверно доказателство. Толкова сложен случай не се решаваше чрез отхвърляне на свидетели само на основание, че преди това са те надиграли.

Чак когато стомахът му закурка, Страйк се сети, че имаше уговорка с Елин да излязат на вечеря. Споразумението по развода и попечителството бяха финализирани и Елин бе обявила по телефона, че е крайно време да се насладят на свястно заведение за разнообразие и че е направила резервация в „Льо Гаврош“ – „Аз черпя“.

Докато пушеше в самотния си офис, Страйк гледаше на предстоящата вечер с обективност, каквато вече не можеше да вкара в мисълта за Шакълуелския изкормвач. Положителното бе, че ще има отлична храна, а това бе примамлива перспектива, предвид, че беше безпаричен и последната му вечеря се състоеше от препечен хляб и боб от консерва. Вероятно щеше да последва и секс сред безупречната белота в апартамента на Елин, който предстоеше да стане бивш дом на нейното разпаднало се семейство. Минусът беше – той за пръв път признаваше голия факт открито пред себе си, – че трябваше да говори с нея, а разговор с Елин не беше в списъка на удоволствията му. Тя уж проявяваше интерес, но беше удивително лишена от въображение. Напълно несвойст­вена й бе естествената и непринудена съпричастност към околните, присъща на Робин. Хумористичният му словесен портрет на Двата пъти, примерно, не я разсмиваше, а я озадачаваше.

После и тези две знаменателни думи „Аз черпя“. Нарастващият дисбаланс в доходите на двама им заплашваше да стане болезнено очевиден. Когато Страйк се запозна с Елин, сметката му поне беше на плюс. Ако тя си представяше, че той ще може да й върне жеста с вечеря в „Льо Гаврош“ при следваща среща, чакаше я горчиво разочарование.

Страйк бе прекарал шестнайсет години с друга жена, много по-богата от него. Шарлот ту бе размахвала парите като оръжие, ту се бе оплаквала от отказа му да живее над възможности­те си. Спомени за пристъпите на засегнато честолюбие у Шарлот, когато той не можеше или не желаеше да плаща за разните й капризи, се надигнаха с предупредителен сигнал, когато Елин заговори за свястно заведение „за разнообразие“. Главно той беше плащал сметките в едно или друго френско бистро или индийско ресторантче, където бе малко вероятно да ги засече бившият съпруг на Елин. Не му беше драго да бъдат подценявани така плодовете на спечелените му с нелек труд пари.

Така че душевната му настройка не беше особено благоприятна, когато се отправи към Мейфеър в осем вечерта, облечен в най-хубавия си италиански костюм, а в преуморения му мозък все така се блъскаха мисли за серийния убиец.

По Ъпър Брук Стрийт се редяха величествени сгради от осемнайсети век, а фасадата на „Льо Гаврош“ с козирка от ковано желязо и обвити с пълзяща зеленина парапети, с входната врата с много огледални стъкла по нея, внушаваща скъпа солидност и сигурност, беше в пълен дисонанс с тревожната нагласа на Страйк. Елин пристигна малко след като го настаниха в салон с интериор в зелено и червено, където светлината бе насочена изкусно към снежнобели покривки и маслени картини в позлатени рамки. Тя изглеждаше великолепно в прилепналата бледосиня рокля. Когато се надигна да я целуне, Страйк забрави за миг постоянните си тревоги и недоволството си.

– Много приятна промяна в рутината ни – отбеляза тя с усмивка, докато сядаше на извитата тапицирана пейка пред кръглата им маса.

Поръчаха. Страйк, който копнееше за бирата си „Дъм Бар“, пи бургундско по избор на Елин и му се искаше цигара, макар да бе изпушил повече от двайсет този ден. Междувременно сът­рапезничката му го засипа с приказки за имоти: отказала се от луксозната мансарда в Страта и направила оглед на къща в Камбъруел, изглеждала обещаваща. Показа му снимка на телефона си: пред очите му беше поредната разкошна бяла сграда в стила на именията от Джорджия с веранда и колони.

Елин се впусна в различните предимства и недостатъци на евентуално преместване в Камбъруел, а Страйк пиеше мълчаливо. Нервираше се дори на прекрасния вкус на виното и го гълташе като евтина помия в старанието си да укроти раздразнението си с алкохол. Не се получи: чувството му за отчуждение не само не се разсея, а се задълбочи. Какво правеше тук с тази красива, но скучна жена? Защо се преструваше, че се интересува от скъпия й начин на живот, когато собственият му бизнес бе в предсмъртна агония и той единствен в Лондон знаеше самоличността на Шакълуелския изкормвач?

Храната им пристигна и невероятно вкусното говеждо филе поне малко повдигна настроението му.

– А при теб какво ново? – попита Елин, както обикновено спазваща педантично етикета.

Страйк беше изправен пред безкомпромисен избор. Да й каже истината за новостите около себе, си щеше да означава да признае, че не я е държал в течение на неотдавнашните събития. А те надминаваха житейските преживелици на повечето хора за цели десет години. Щеше да е принуден да съобщи, че момичето по вестниците, оцеляло след последното нападение на Изкормвача, беше собствената му бизнес партньорка; да сподели, че е предупреден да не се меси в разследването от човек, когото бе унижил при друг нашумял случай на убийство. Ако разправеше откровено с какво се занимаваше напоследък, трябваше да добави, че убиецът вече му е известен със сигурност. Перспективата да й говори за всичко това го отегчаваше и потискаше. Не беше й се обадил нито веднъж, докато всичко това се случваше, а това казваше достатъчно само по себе си.

Печелейки време с нова глътка вино, Страйк стигна до решението, че тази връзка трябва да приключи. Щеше да намери извинение да не иде с нея в апартамента на Кларънс Теръс тази вечер, което да й послужи като предварително предупреждение за намеренията му: от самото начало на интимните им отношения сексът беше най-хубавото. При следващата им среща щеше да й каже, че всичко е свършило. Не само че би било невъзпитано да къса с нея по време на среща по нейна покана, а и не беше напълно изключено тя да си тръгне и да го остави със сметка, която кредитната му компания категорично щеше да отхвърли.

– Честно казано, около мен не се случва нищо интересно – излъга я.

– Ами Шакъл...

Телефонът на Страйк иззвъня. Той го извади от джоба на сакото си и видя, че го търсят от скрит номер. Някакво шесто чувство го подтикна да приеме разговора.

– Извинявай – обърна се към Елин, – мисля, че трябва да...

– Страйк – прозвуча в ухото му гласът на Карвър, който не можеше да бъде сбъркан при този акцент от южен Лондон. – Ти ли я прати да направи това?

– Какво?

– Ти ли прати проклетата си партньорка при Брокбанк?

Страйк се изправи толкова рязко, че блъсна ръба на масата. Кафява течност, смесена с кървавочервена, оплиска бялата пок­ривка, когато филето му увисна на ръба на чинията, а чашата му с вино се изля върху бледосинята рокля на Елин. Келнерът зяпна, както и изисканата двойка на съседната маса.

– Къде е тя? Какво се е случило? – попита Страйк високо, в пълно неведение за всичко наоколо си и насочил вниманието си изцяло към гласа на линията отсреща.

– Предупредих те, Страйк – заговори Карвър, чак заекващ от ярост. – Казах ти по човешки да стоиш настрани. Тоя път сериозно се осра, мамка му...

Страйк отпусна ръката с телефона си. Безплътният Карвър обсипа слуха на всички в непосредствена близост с изобилие от фрази, включващи „шибани“ и „майната ти“. Обърна се към Елин в роклята й, осеяна с морави петна, и с лице, изкривено от смайване и гняв.

– Трябва да вървя. Извинявай. Ще се чуем по-късно.

Той не се забави да види как го е приела тя, не го беше грижа.

Като накуцваше леко, защото беше усукал коляното си при ставането, Страйк излезе забързано от ресторанта и отново притисна телефона до ухото си. На Карвър вече нищо не му се разбираше от крясъците.

– Слушай, Карвър – опита се да го надвика Страйк, вече излязъл на Ъпър Брук Стрийт. – Има нещо, което искам да... Ще ме чуеш ли, мамка му?

Ала сквернословията, сипани от полицая, само станаха по-гръмки и по-грозни.

– Шибан тъп копелдак, той изчезна... Знам какво целиш, мамка ти... А тъкмо открихме връзката с църквата, гадино нед­на! Ако някога... Затвори си шибаната уста, аз говоря!... Ако някога отново се доближиш до мой случай...

Страйк куцукаше в топлата нощ, коляното го болеше, объркването и гневът му растяха с всяка крачка.

Отне му близо час да стигне до апартамента на Робин на Хейстингс Роуд и до този момент вече беше напълно наясно с фактите. Благодарение на Карвър знаеше, че при Робин тази вечер са пратени полицаи и вероятно още бяха там, за да я разпитват за нахлуването в дома на Брокбанк, довело до оплакване за изнасилване на дете и до бягството на заподозрения. Снимката на Брокбанк бе разпространена сред всички служители на полицията, но до този момент той не беше задържан.

Страйк не беше предупредил Робин за пристигането си. Докато вървеше по Хейстингс Роуд бързо, доколкото позволяваше коляното му, видя в сумрака, че всички прозорци в апартамента й светеха. Когато наближи, двама полицаи, напълно разпознаваеми въпреки цивилните си дрехи, излязоха от външната врата. Шумът от затварянето й отекна по тихата улица. Страйк отстъпи в сенките, докато полицаите пресичаха платното към колата си и тихо си приказваха. Щом отпътуваха, той отиде до бялата врата и натисна звънеца.

– Мислех, че приключихме – чу се раздразненият глас на Матю от антрето.

Според Страйк надали осъзнаваше, че е бил чут, защото годеникът на Робин отвори с угодническа усмивка, която изчезна в мига, щом видя кой стои пред него.

– Какво искаш?

– Трябва да говоря с Робин – отвърна Страйк.

Докато Матю се колебаеше и се чудеше как да възпрепятства влизането на Страйк, в коридора зад него се показа Линда.

– О – промълви тя, като го зърна.

Стори му се отслабнала и остаряла в сравнение с предишната им среща, без съмнение защото дъщеря й за малко не бе убита, а после доброволно бе влязла в къщата на сексуален хищник и отново беше станала жертва на нападение. Страйк усещаше как яростта му набира мощ под диафрагмата. Ако трябваше, щеше да се развика, за да се покаже Робин и да говори с нея на прага, но веднага, след като взе това решение, тя се появи зад Матю. Изглеждаше по-бледа и слаба от обикновено. Както винаги му се видя по-хубава от плът и кръв, отколкото в спомените му, когато не присъстваше пред него. Ала това не го накара да омекне.

– О – изрече тя със същия неутрален тон като майка си.

– Искам да поговорим – каза Страйк.

– Добре – отвърна Робин с леко предизвикателно отмятане на главата, при което червеникавозлатистата коса затанцува около раменете й. Погледна към майка си и Матю, а после – отново към Страйк. – Искаш ли да дойдеш в кухнята тогава?

Той я последва по коридора в малката кухня, където в ъгъла беше сместена маса за двама. Робин внимателно затвори вратата зад тях. Нито един от двамата не седна. До мивката бяха струпани мръсни съдове; очевидно бяха яли паста, преди полицията да дойде да разпитва Робин. По някаква причина това доказателство, че Робин се държеше така прозаично насред хаоса, сътворен от нея самата, засили гнева на Страйк, който се бореше с желанието му да не губи контрол.

– Казах ти – подхвана той – да не припарваш до Брокбанк.

– Да – отвърна тя с равен глас, който го ядоса още повече. – Спомням си.

Страйк се питаше дали Линда и Матю слушат пред вратата. В малката кухня се носеше силна миризма на чесън и домати. На стената зад Робин висеше календар с английските отбори по ръгби. Трийсети юни беше ограден плътно и отдолу пишеше „У дома за сватбата“.

– И все пак си решила да отидеш – каза Страйк.

Видения на насилствени и пречистващи действия – например да грабне кофата за боклук с педал и да я метне през запотения прозорец – хаотично препускаха през ума му. Стоеше съвсем неподвижен, леко разкрачен върху протъркания линолеум и се взираше в пребледнялото й упорито лице.

– Не съжалявам – отвърна тя. – Той е изнасилвал...

– Карвър е убеден, че аз съм те изпратил. Брокбанк е изчезнал. Ти си го подгонила да се скрие вдън земя. Как ще се почувстваш, ако следващата реши да я накълца на парчета, за да не се раздрънка?

– Не смей да ми излизаш с това! – повиши глас Робин. – Въобще не смей! Ти си този, който го е ударил, когато си отишъл да го арестуваш! Ако не го беше направил, можеше да иде в затвора заради Британи!

– И това прави постъпката ти правилна, така ли?

Въздържаше се от крещене, защото чуваше Матю да се навърта в коридора, колкото и тих да беше счетоводителят.

– Сложих край на тормоза над Ейнджъл и ако това е нещо лошо...

– Тласна бизнеса ми на ръба на пропастта – заяви Страйк с тих тон, който я накара да се вцепени. – Бяхме предупредени да не доближаваме тези заподозрени и изобщо цялото разследване, но ти си нахълтала там и ето че сега Брокбанк се укрива някъде. Пресата ще ме разнищи заради това. Карвър ще им каже, че аз съм провалил всичко. Ще ме съсипят. А дори да не ти мигне окото за това – додаде Страйк с вкаменено от ярост лице, – какво ще кажеш за факта, че полицията току-що е открила връзка между църквата на Келси и тази в Брикстън, която Брокбанк е посещавал?

Тя изглеждаше поразена.

– Аз... аз не знаех...

– Ама защо ти е да изчакаш фактите? – Очите на Страйк бяха като тъмни сенки под острото осветление от тавана. – Защо да не нахълташ, та да му дадеш сигнал, преди полицията да е отиш­ла да го прибере?

Съкрушена, Робин не каза нищо. Страйк я гледаше, сякаш никога не я беше харесвал, сякаш не бяха споделяли преживявания, създали според нея неповторима връзка. Беше се подготвила той да удря с юмрук по стената и шкафовете и дори в силния си гняв да...

– Свършено е между нас – каза Страйк.

Достави му известно задоволство трепването, което тя не можа да прикрие, внезапно побелялото й лице.

– Ти не го...

– Не го казвам сериозно ли? Да не мислиш, че ми е нужна партньорка, която не приема нареждания, която върши тъкмо онова, което изрично съм й казал да не върши, която ме изкарва пред полицията като нафукан простак, докарващ им неприятнос­ти заради егото си и става причина заподозрян в убийство да офейка под носа им?

Изрече го на един дъх. Робин отстъпи крачка назад и събори календара с ръгбистите от стената. Той падна шумно на пода, но тя не го чу, толкова силно бумтеше кръвта в ушите й. Струваше й се, че ще припадне. Представяла си го бе да крещи „Би трябвало да те уволня!“, но никога не й бе минавало през ум, че наистина може да го направи, че всичко, което бе сторила за него – рисковете, раняванията, прозренията, вдъхновенията, дългите часове на изтърпени неудобства – ще бъде заличено и омаловажено от този едничък акт на неподчинение с добри намерения. Не успяваше дори да събере достатъчно въздух в дробовете си, че да спори, защото при това му изражение можеше да очаква единствено още ледени укори и изобличения как е съсипала всичко. Споменът за Ейнджъл и Алиса, прегърнали се на дивана, мисълта, че страданията на момичето бяха свършили, че майка й се отнесе към нея с доверие и подкрепа, носеха утеха на Робин през часовете на напрегнато очакване на този удар. Не се бе осмелила да каже на Страйк какво е направила. Сега си мислеше, че щеше да е по-добре да го беше известила.

– Какво? – промълви глупаво, защото той я беше попитал нещо. Прозвуча й като нищо незначещ шум.

– Кой беше мъжът с теб?

– Не е твоя работа – прошепна след кратко колебание.

– Казаха, че заплашил Брокбанк с нож... Пищяла! – Личеше си, че едва сега му просветва, и в този миг тя зърна в оживеното и гневно лице следа от онзи Страйк, когото познаваше. – Откъде взе номера на Пищяла, по дяволите?

Ала тя не можеше да говори. Нищо нямаше значение освен факта, че беше уволнена. Знаеше, че Страйк не се обръщаше назад, когато преценеше, че дадени отношения са достигнали до предела си. Никога вече не се чу за приятелката му от шестнайсет години, след като той бе сложил край на връзката, макар че Шарлот се беше опитвала да установи контакт с него.

Той вече си тръгваше. Тя го последва в коридора с изтръпнали и безчувствени крака. Усещаше се като бито куче, което още припка след онзи, който му е нанесъл удари, с отчаяна надежда за прошка.

– Лека нощ – подвикна Страйк на Линда и Матю, които се бяха оттеглили в дневната.

– Корморан – прошепна Робин.

– Ще ти изпратя заплатата за последния месец – каза той, без да я поглежда. – Да приключим бързо и отведнъж. Грубо провинение.

Вратата се затвори зад него. Чуваше обувките му четиресет и шести номер да се отдалечават по пътеката. Разрида се неудържимо. И Матю, и Линда мигом се втурнаха към коридора, но закъсняха. Робин се бе затворила в спалнята, неспособна да посрещне тяхното облекчение и възторг, че най-сетне щеше да се наложи да се откаже от мечтата си да бъде детектив.