В служба на злото

45

Harvester of eyes, that’s me.

Blue Öyster Cult, ‘Harvester of Eyes’

Жътвар на очи, това съм аз.

Блу Ойстър Кълт, „Жътвар на очи“ – Б. пр.

Детектив инспектор Ерик Уордъл никак не беше възхитен, че Джейсън и Темпест са лъгали хората му. Но Страйк го завари не толкова ядосан, колкото бе очаквал, когато се срещнаха на по бира във „Федърс“ в понеделник по покана на Уордъл. Обяснението за изненадващата му толерантност бе просто: разкритието, че Келси бе взета от рандевуто й в „Кафе Руж“ от мъж на мотоциклет, идеално пасваше на новата любима теория на Уордъл.

– Сещаш ли се за един в техния уебсайт с никнейм Пок­лонник? С фетиш към хората с ампутирани крайници, който изчезна след убийството на Келси?

– Да – отвърна Страйк, като си припомни как Робин каза, че е имала онлайн контакт с него.

– Открихме го. Познай какво имаше в гаража му?

При положение че не бе направен арест, Страйк заключи, че не са намерили телесни части, затова услужливо предположи:

– Мотоциклет?

– Кавазаки „Нинджа“ – обяви Уордъл. – Знам, че търсим хонда – побърза той да изпревари Страйк, – но напълни гащите, когато отидохме да го проверим.

– Така правят повечето хора, когато на прага им цъфне полиция. Продължавай.

– Той е потящ се дребосък на име Бакстър, търговски представител без алиби за уикенда на втори и трети, нито пък за двайсет и девети. Разведен, без деца, твърди, че гледал по телевизията кралската сватба. Ти би ли я гледал, ако нямаш жена у дома?

– Не – отвърна Страйк, който бе видял само репортаж в новините.

– Твърди, че мотоциклетът е на брат му и той само му го пази, но след като го поразпитахме, призна, че е излизал с него няколко пъти. Тоест знаем, че може да кара мотор и като нищо би могъл да наеме хондата или да я вземе за малко от някого.

– Какво каза за уебсайта?

– Напълно го омаловажи, твърди, че само се забавлявал, нищо не значел за него, не се възбуждал от отрязани крайници, но когато поискахме да погледнем компютъра му, никак не се зарадва. Поиска да говори с адвоката си, преди да даде отговор. Оставихме нещата дотам, но утре пак ще го посетим. За приятелски разговор.

– Той призна ли, че е разговарял онлайн с Келси?

– Трудно би му било да отрече, при положение че разполагаме с лаптопа й и всички архиви на Темпест. Питал Келси какви планове има за крака си и тя го разкарала... поне в мрежата. По дяволите, трябва да го разследваме – добави Уордъл в отговор на скептичния поглед на Страйк. – Няма алиби, има мотоциклет, интерес към ампутациите и се е опитал да се срещне с нея!

– Да, разбира се – каза Страйк. – Някакви други следи?

– Точно по този повод исках да те видя. Открихме твоя Доналд Лейн. Той е в Уоластън Клоуз, в Елефънт и Касъл.

– Така ли? – искрено изумен продума Страйк.

Уордъл се подсмихна доволно, че веднъж и той е успял да изненада частния детектив.

– Да, много е болен. Открихме го чрез сайт за парични помощи. Свързахме се с тях и ни дадоха адреса му.

Естествено, това беше разликата между Страйк и Уордъл: последният още имаше значка, пълномощия и власт, от които Страйк се бе отказал, като напусна армията.

– Ти видя ли го? – попита Страйк.

– Пратих двама от моите. Нямало го, но съседите потвърдили, че апартаментът е негов. Бил наемател там, живеел сам и бил много болен. Казват, че си отишъл до Шотландия за погребение на приятел. Скоро трябва да се върне.

– Достоверна история – измърмори Страйк, наведен над бирата си. – Стига Лейн да имаше някой останал приятел в Шотландия. Ако е така, ще изям тази чаша.

– Мисли каквото щеш – отвърна Уордъл, донякъде развеселен, но и леко подразнен. – Очаквах да си доволен, че проучваме твоите хора.

– Доволен съм – каза му Страйк. – Значи, наистина е болен, така ли?

– Съседът каза, че често постъпвал в болница.

На телевизионния екран над тях вървеше без звук мачът Арсенал–Ливърпул от миналия месец. Страйк погледна как Ван Перси вкара дузпата и си спомни как бе вярвал, когато гледа мача на малкия портативен телевизор у дома си, че това може да помогне на Арсенал за отчаяно нужната победа. Не беше станало, разбира се. Късметът на Топчиите никакъв го нямаше, също като неговия.

– Виждаш ли се с някоя? – рязко смени темата Уордъл.

– Какво?

– Коко те е харесала как изглеждаш – поясни Уордъл, като се погрижи Страйк да го види как се подсмихва при тези думи, за да му внуши колко смехотворно го намира той самият. – Коко, приятелката на жена ми. Червенокосата, помниш ли я?

Страйк си спомняше, че Коко беше бурлескна танцьорка.

– Обещах да те попитам – продължи Уордъл. – Предупредих я, че не си цвете. Твърди, че не й пречело.

– Предай й, че съм поласкан – каза Страйк, което си беше истина, – но да, виждам се с една жена.

– Да не е партньорката ти по служба? – поинтересува се Уордъл.

– Не, тя се омъжва.

– Изпуснал си късмета си там, приятел – подхвърли Уордъл с прозявка. – Аз бих я забил.

– Чакай, че нещо не ми е ясно – каза Робин на следващата сутрин в офиса. – В момента, щом установяваме, че Лейн действително живее в Уоластън Клоуз, ти искаш да прекратя наблюдението.

– Изслушай ме – отвърна Страйк, който правеше чай. – Според съседите той е заминал.

– Но ти сам каза, че не вярваш да е отишъл в Шотландия!

– Фактът, че вратата му си остава затворена още от началото на наблюдението ти, доказва, че все някъде е заминал.

Страйк пусна торбички чай в две чаши.

– Не се връзвам на историята с погребението на приятел, но не бих се изненадал, ако е цъфнал в Мелроуз да изкопчи пари от слабоумната си майка. Тъкмо такава би била идеята за весела ваканция на нашия Дони.

– Един от нас трябва да е там, когато той се върне..

– Един от нас ще бъде там – успокои я Страйк, – но междувременно искам да превключиш на...

– Брокбанк?

– Не, с Брокбанк ще се заема аз – отвърна Страйк. – Искам да се пробваш със Стефани.

– С коя?

– Стефани, момичето на Уитъкър.

– Защо? – попита високо Робин, тъй като чайникът вече вреше с обичайното си кресчендо от тракащ капак и бълбукащи мехурчета, кондензацията от които замъгляваше прозореца зад него.

– Интересува ме дали може да ни каже какво е правил Уитъкър в деня на убийството на Келси и вечерта, когато са били отрязани пръстите на онова момиче в Шакълуел. По-точно на трети и на двайсет и девети април.

Страйк заля с вода торбичките с чай, сипа мляко и го разбърка с лъжичка, като леко го разплиска по външната страна на чашата. Робин сама не знаеше дали да се радва, или да е недоволна от промяната в рутинната й задача. Като претегли нещата, реши, че все пак е доволна, ала подозренията й отскоро, че Страйк се опит­ва да я изтласка в периферията, не се бяха разпръснали още.

– Все още ли мислиш, че е възможно Уитъкър да е убиецът?

– Да – заяви Страйк.

– Но нямаш никакви...

– За никого от тях нямам доказателства, не е ли така? – възрази Страйк. – Просто ще продължавам, докато улича някого или сваля подозрението от всичките.

Той й подаде чашата с чай и се отпусна на канапето, което по изключение не пръцна под него. Дребна победа, но при отсъствието на други – по-добра от нищо.

– Надявах се да мога да изключа Уитъкър на база на сегашната му външност – поясни Страйк, – само че е напълно възможно той да е бил мъжът с прилепналата шапка. Едно разбрах: все същият мръсник си е, какъвто беше навремето. Провалих се напълно със Стефани, тя вече не би разговаряла с мен, но ти може да изкопчиш нещо от нея. Ако тя му даде алиби за тези дати или ни насочи към друг, който може да го направи, ще го отпишем. Ако ли не, остава си в списъка.

– А ти какво ще правиш, докато аз се занимавам със Стефани?

– Ще имам грижата за Брокбанк – отвърна Страйк, протегна крака напред и се подсили с голяма глътка чай. – Реших да вляза днес в стриптийз клуба и да разбера какво е станало с него. До гуша ми дойде да ям кебап и да се навъртам край магазини за дрехи в очакване той да се появи.

Робин не каза нищо.

– Какво? – попита Страйк, който следеше изражението й

– Нищо.

– Кажи де.

– Добре... Ами ако той е там?

– Ще поема този риск... Няма да го ударя – увери я Страйк, правилно разчел мислите й.

– Добре – каза Робин. – Но Уитъкър го удари все пак.

– Там беше друго. – И когато Робин не отговори, Страйк додаде: – Уитъкър е специален случай. От семейството е.

Тя се засмя, но невесело.

Когато Страйк изтегли петдесет лири от банкомат, преди да влезе в клуб „Сарацинът“ на Къмършъл Роуд, машината безмилостно му показа отрицателно салдо на текущата му сметка. С мрачно лице детективът подаде десетачка на късовратия охранител на входа и отметна черните пластмасови ленти, спуснати пред интериора, който бе слабо осветен, но не дотолкова, че да се прикрие цялостната му овехтялост.

Вътре нямаше и помен от някогашния пъб. Преобразеният декор създаваше асоциация със западнал квартален клуб – зле осветен и безличен. Подът беше от полирани чамови дъски и отразяваше широката неонова ивица по дължината на бара, който заемаше едната страна на помещението.

Още беше съвсем ранен следобед, но едно момиче вече се кълчеше на малка сцена в далечния край на салона. Окъпана в червена светлина и застанала пред разположени под ъгъл огледала, така че да бъде оценен всеки сантиметър от целулитната й плът, тя сваляше сутиена си в ритъма на ‘Start Me Up’ на Rolling Stones. Всичко на всичко четирима мъже седяха на високи столчета, по един на всяка от масите, и разделяха вниманието си между момичето, което сега се въртеше тромаво около кол, и телевизор с голям екран, включен на Скай Спортс.

Страйк се отправи директно към бара, където го посрещна надпис, гласящ „Всеки клиент, хванат да мастурбира, ще бъде изхвърлен“.

– Какво да бъде, миличък? – попита дългокосо момиче с изрисувани морави сенки на очите и халка на носа.

Страйк си поръча бира „Джон Смит“ и зае място на бара. Освен охранителя на входа единственият друг мъж от персонала, когото можа да види, бе един, седнал зад масичка с уредбата близо до стриптийзьорката. Беше як, рус, на средна възраст и нямаше никаква прилика с Брокбанк.

– Надявах се да видя един приятел тук – каза Страйк на барманката, която при липса на други клиенти се беше облакътила на плота и се взираше отнесено в телевизора, докато чоплеше дългите си нокти.

– Така ли? – подхвърли тя отегчено.

– Да, каза, че работел тук.

Мъж във флуоресцентно яке приближи към бара и тя отиде да го обслужи без нито дума повече към Страйк.

‘Start Me Up’ на Stones свърши, а с нея и номерът на стриптийзьорката. Тя скочи гола от сцената, грабна някаква наметка и се скри зад завеса в дъното на клуба. Никой не я аплодира.

Иззад завесата се показа жена в много късо найлоново кимоно и дълги чорапи и тръгна да обикаля салона, като поднасяше към посетителите празна чаша от бира. Те един по един бъркаха в джобовете си и пускаха вътре монети. Страйк бе последният, при когото отиде. Той й пусна две лири. Тя се отправи директно към сцената, където внимателно постави бирената халба с монети до масичката на диджея, смъкна кимоното и излезе на сцената по сутиен, гащички, чорапи и високи обувки.

– Господа, мисля, че това ще ви хареса... Моля, аплодисменти за прелестната Миа!

Тя започна да се кълчи на ‘Are “Friends” Electric?’68 на Gary Numan. Нямаше и най-далечен синхрон между движенията й и музиката.

Барманката отново зае отпуснатата си поза до Страйк. Оттам екранът на телевизора се виждаше по-добре.

– Та, както казвах – поде отново Страйк, – един приятел ми спомена, че работел тук.

– Мм – беше единственият звук от нея.

– Казва се Ноъл Брокбанк.

– Така ли? Не го познавам.

Страйк старателно огледа салона заради нея, макар вече да се бе убедил, че Брокбанк никакъв не се мяркаше.

– Може пък да съм сбъркал мястото.

Първата стриптийзьорка се появи иззад завесата. Вече се бе преоблякла в минирокля в бонбоненорозово с тънки презрамки, която едва скриваше слабините й и някак изглеждаше по-неприлична от голотата й преди малко. Доближи мъжа с флуоресцентното яке и го попита нещо, но той поклати глава. Като се огледа, срещна погледа на Страйк и тръгна към него с усмивка.

– Здрасти – каза. Акцентът й беше ирландски. Косата й, която бе взел за руса под червения прожектор на сцената, се оказа медночервеникава. Под плътното оранжево червило и гъстите изкуствени мигли се криеше момиче на ученическа възраст. – Аз съм Орла. Ти кой си?

– Камерън – отвърна Страйк, защото хората обикновено така го наричаха, неуспели да схванат малкото му име.

– Иска ли ти се частен танц, Камерън?

– И къде става това?

– Ей там – посочи тя към завесата, където бе отишла да се преоблече. – Не съм те виждала тук преди.

– Така е. Търся някого.

– Как се казва тя?

– Мъж е.

– Тогава си сбъркал заведението, миличък – отвърна тя.

Тя беше толкова млада, че той малко се засрами от себе си, задето я бе чул да го нарича „миличък“.

– Може ли да те почерпя питие? – попита Страйк.

Тя се поколеба. От частен танц падаха повече пари, но пък той може да беше от онези, на които им трябва подгряване.

– Ами добре.

Страйк й взе водка с лайм на безумна цена и тя я заблиза, седнала до него. Почти целите й гърди бяха извън роклята. Кожата й му напомни тази на убитата Келси: гладка и стегната, още с детинска пухкавост. На рамото й имаше татуирани три малки сини звезди.

– Може би познаваш моя приятел – подхвърли Страйк. – Ноъл Брокбанк.

Малката Орла не беше глупачка. Хвърли му остър кос пог­лед, в който се смесваха подозрителност и пресметливост. И тя като масажистката в Маркет Харбъро се чудеше дали не е полицай.

– Той ми дължи пари – обясни Страйк.

Тя продължи да го изучава още миг, гладкото й чело се наб­ръчка, после явно повярва на лъжата.

– Ноъл – повтори момичето. – Мисля, че не е тук вече. Почакай... Еди?

Отегчената барманка не отмести поглед от телевизора.

– Мм?

– Как му беше името на онзи, дето Дес го уволни миналата седмица? Задържа се само два дни тук.

– Не му знам името.

– Да, мисля, че точно Ноъл се казваше мъжът, когото уволниха – обърна се Орла към Страйк. После с внезапна и умиляваща безцеремонност заяви: – Дай една десетачка и ей сега ще проверя.

С въздишка наум Страйк й подаде банкнота.

– Чакай тук – изчурулика весело Орла. Слезе от високото столче, тикна десетачката под ластика на гащичките си и отиде при диджея, който отправи намръщена гримаса към Страйк, докато тя му говореше. Кимна отсечено с осветено от червената светлина на прожектора масивно лице и Орла доприпка, очевидно много доволна от себе си.

– Така си и знаех! – каза тя на Страйк. – Не бях тук, когато се е случило, но май получил някакъв припадък.

– Припадък? – повтори Страйк.

– Да бе, още в първата си седмица на нова работа. Един едър, нали? С голяма брадичка?

– Същият – потвърди Страйк.

– Закъсня за работа и Дес никак не беше доволен. Дес е ей онзи там – добави тя без нужда и посочи диджея, който наблюдаваше Страйк с подозрение, докато сменяше ‘Are “Friends” Electric?’ с ‘Girls Just Wanna Have Fun’ на Cyndi Lauper. – Дес му се скарал за закъснението, а твоят човек се строполил на пода и се загърчил. Разправяха, че се напикал – добави Орла злорадо.

Страйк се съмняваше, че Брокбанк би се изпуснал само за да избегне мъмрене от Дес. Очевидно бе получил истински епилептичен припадък.

– И какво стана после?

– Приятелката на твоя човек дотичала...

– Каква приятелка?

– Чакай... Еди?

– Мм?

– Как се казваше онова черното момиче с удължителите на косата? Оная с големите цици, дето Дес не я обича?

– Алиса – отвърна Еди.

– Алиса – обърна се Орла към Страйк. – Притичала отзад и се развикала на Дес да се обади по телефона за линейка.

– А той обадил ли се?

– Да. Откарали твоя човек и Алиса се качила с него.

– А Брок... Ноъл идвал ли е оттогава?

– Каква полза от охранител, който може да се стовари на пода и да се напикае, щом някой му се развика? – отбеляза Орла. – Чух, че Алиса молила Дес да му даде още един шанс, но Дес не е от тия.

– Затова Алиса нарече Дес гадна стисня – намеси се Еди, внезапно излязла от безучастния си унес, – та той уволни и нея. Тъпа кучка. Парите й бяха нужни, има деца.

– Кога се случи всичко това? – обърна се Страйк към Орла и Еди.

– Преди две седмици – отвърна Еди. – Но онзи беше противен тип. Слава богу, че се махна.

– В какъв смисъл беше противен? – поинтересува се Страйк.

– Ами то си личи – с обръгнала досада отвърна Еди. – Алиса има ужасен вкус за мъже.

Втората стриптийзьорка вече беше останала само по прашки и се фръцкаше ентусиазирано пред рехавата си публика. Двама по-възрастни мъже, току-що влезли в клуба, се поколебаха, преди да тръгнат към бара, с очи, приковани в прашките, които явно всеки момент щяха да бъдат свалени.

– А да знаеш къде мога да намеря Ноъл? – попита Страйк Еди, която бе твърде отегчена, за да му иска пари за информацията.

– Живее с Алиса някъде в Боу – отвърна барманката. – Тя е в общинска къща, но все се оплаква от нея. Не знам къде точно се намира – изпревари следващия въпрос на Страйк. – Не съм й ходила на гости.

– Пък аз си мислех, че я харесва – обади се Орла. – Казваше, че забавачката била добра.

Стриптийзьорката се беше освободила от прашките и ги размахваше над главата си като ласо. След като бяха видели каквото имаше да се види, двамата новодошли се насочиха към бара. Единият, достатъчно стар, че да е дядо на Орла, втренчи сълзящите си очи в деколтето й. Тя го измери делово с поглед, после попита Страйк:

– Е, искаш ли частен танц, или не?

– Ще ти откажа – отвърна той.

Преди още да е довършил фразата, тя остави чашата си, слезе от столчето и се примъкна към шейсетгодишния, който й се ухили – в устата му имаше повече празнини, отколкото зъби.

До Страйк застана нечия едра фигура – беше безвратият охранител.

– Дес иска да си поговорите – уведоми го той с тон, който вероятно щеше да е заплашителен, ако гласът не бе изненадващо тънък за толкова едър и набит мъж.

Страйк се огледа. Диджеят, втренчен през салона към него, го повика с жест.

– Проблем ли има? – попита Страйк охранителя.

– Дес ще ти каже дали има – гласеше неясният злокобен отговор.

Страйк отиде да говори с диджея и застана пред него като възедричък ученик, привикан от директора до катедрата. Напълно осъзнаващ абсурдността на ситуацията, трябваше да изчака и трета стриптийзьорка да остави чашата си с монети на съхранение до уредбата, да свали лилавото си пеньоарче и да се качи на сцената по мрежести чорапи и пластмасови обувки на токове. Беше обилно татуирана и под дебелия слой грим – пъпчива.

– Господа, цици, дупе и класа от... Джакалин!

Зазвуча ‘Africa’ на групата ToTo. Джакалин взе да се върти около кола, в което бе много по-умела от останалите си колежки, а Дес прикри микрофона с ръка и се наведе напред.

– И така, приятел.

Изглеждаше по-възрастен и по-як, отколкото отдалеч под светлината на прожектора. Имаше проницателни очи и белег по протежение на цялата брадичка, дълбок като на Пищяла.

– Защо разпитваш за онзи охранител?

– Приятел ми е.

– Никога не е имал договор.

– Не съм твърдял противното.

– Неправомерно уволнение, как ли не. Въобще не ме уведоми, че получава припадъци. Онази кучка Алиса ли те прати?

– Не – отвърна Страйк. – Казаха ми, че Ноъл работи тук.

– Онази крава е чисто луда.

– Няма как да знам. Аз търся него.

Дес се почеса под мишницата, вперил сърдит поглед в Страйк, а на метър и нещо встрани Джакалин смъкна от раменете си през­рамките на сутиена и стрелна закачливо публиката си от пет-шест души.

– Бил е в Специалните части друг път – заяви Дес агресивно, сякаш това бе твърдение на Страйк.

– Така ли ви каза той?

– Каза ми го тя. Алиса. Как ли пък няма да вземат такава шибана развалина като него. И други неща не ми харесваха – добави Дес с присвити очи.

– Така ли? Какви?

– Това си е моя работа. Предай й го от мен. Не беше само заради шибания припадък. Нека пита Миа защо не го искам обратно. И кажи на Алиса, че прави ли пак глупости с колата ми и изпрати ли още един от приятелите си да ме изнудва, ще я дам под съд. Непременно й го кажи!

– Готово – отзова се Страйк. – Имате ли адрес?

– Я се омитай оттук – процеди Дес.

После се наведе към микрофона.

– Бива си я – изрече с нещо като професионална усмивчица, докато Джакалин ритмично поклащаше гърди на алената светлина. Дес направи към Страйк жест да се маха и се върна към купчината си стари плочи.

Приел неизбежното, Страйк се остави да бъде съпроводен до вратата. Никой не погледна към него. Вниманието на присъстващите беше поделено между Джакалин и Лионел Меси на телевизионния екран. На входа Страйк се дръпна встрани, за да пропусне група млади мъже в костюми, всичките доста подпийнали.

– Цици! – ревна първият, като посочи към стриптийзьорката. – Цици!

Охранителят явно не одобри този маниер на влизане. Последва леко пререкание, кресльото беше умирен от приятелите си и от намесата на охранителя, поднесена под формата на няколко ръчкания с показалец в гърдите.

Страйк изчака търпеливо да се разберат. Когато младежите най-сетне бяха допуснати да влязат, той напусна, съпровождан от ‘The Only Way Is Up’71 на Yazz.