В служба на злото

47

I sense the darkness clearer . . .

Blue Öyster Cult, ‘Harvest Moon’

Усещам мрака все по-осезаемо...

Блу Ойстър Кълт, „Лятно пълнолуние“ – Б. пр.

Днес, първи юни, Робин за пръв път си каза: „Другия месец се омъжвам“. Изведнъж втори юли й се стори много близо. Шивачката от Хароугейт искаше последна проба, но тя нямаше представа кога би могла да смести пътуване до дома. Поне вече имаше обувки. Майка й приемаше отговорите на поканените и редовно я осведомяваше за списъка на гостите. Робин се чувстваше някак странно откъсната от всичко това. Протяжните часове, прекарвани в Катфорд Бродуей, където наблюдаваше апартамента над магазинчето за пържени картофи, я отнасяха в съвсем различен свят от този на украса с цветя, подреждане кой до кого ще седне и дали (въпрос от Матю) вече е искала от Страйк две седмици отпуск за медения месец, защото годеникът й бе резервирал пътуване, което уж трябваше да е изненада.

Беше смаяна, че сватбата толкова много е наближила, без тя да усети. Само след месец вече щеше да е Робин Кънлиф – поне така предполагаше. Във всеки случай Матю очакваше тя да приеме фамилията му. Беше невероятно весел тези дни, прег­ръщаше я безмълвно, когато се разминаваха в коридора и нито веднъж не протестира срещу дългото й работно време, което се простираше и през уикенда.

Последните няколко сутрини я караше с колата до Катфорд, защото му беше на път към компанията в Бромли, на която правеше одит. Вече нямаше възражения и срещу презрения ландроувър, дори когато лостът за скоростите заяждаше и колата блокираше на кръстовище, а повтаряше какъв чудесен подарък е това, колко хубаво е било от страна на Линда да им го даде, колко полезен му бил, като го пращали някъде извън града. По време на вчерашното возене бе предложил да изключи Сара Шадлок от списъка с гостите. Робин отгатваше, че му е било нужно да мобилизира целия си кураж само да зададе въпроса, уплашен, че споменаването на името на Сара може да предизвика скандал. Тя помисли над това известно време, като се питаше какво всъщност чувства, и накрая отказа.

– Не ми пречи – отговори. – Предпочитам да дойде. Няма проблем.

Махането на Сара от списъка щеше да й подскаже, че Робин е научила за станалото преди години. Тя предпочиташе да се преструва, че винаги е знаела, че Матю го е признал отдавна, че за нея не означава нищо; имаше си своята гордост. Когато майка й, която също бе поставила присъствието на Сара под въпрос, се обади да пита Робин кого иска да настанят откъм свободната страна на Сара, след като Шон, общият състудент на Сара и Матю от университета, беше съобщил, че не може да присъства, Робин отговори с въпрос:

– Корморан даде ли отговор?

– Не – отвърна майка ми.

– О – промълви Робин. – Така или иначе, на мен той ми пот­върди.

– Искаш да го настаниш до Сара ли?

– Естествено, че не – тросна се Робин.

Настана кратка пауза.

– Извинявай, мамо... – промърмори Робин, – стресирана съм. Не, можеш да настаниш Корморан до... не знам...

– Приятелката му ще дойде ли?

– Той каза, че не. Сложи го където искаш, само не до прок­летата... не до Сара.

И тъй, в най-топлата сутрин от началото на сезона Робин се разположи да чака появата на Стефани. Пазаруващите в квартала бяха по тениски и със сандали; минаваха чернокожи жени с ярки тюрбани. Робин, която беше облякла лятна рокля под старо дънково яке, се облегна на едно от обичайните си кътчета край сградата на театъра, преструваше се, че говори по мобилния си телефон и убиваше време, преди да се направи, че разглежда ароматизираните свещи и тамянови пръчици на близката сергия.

Трудно бе да поддържаш концентрация, когато си даваш сметка, че си пратен да гониш вятъра. Страйк можеше да нас­тоява, че още подозира Уитъкър в убийството на Келси, но Робин си оставаше неубедена, макар да го премълчаваше. Все по-склонна бе да възприеме гледната точка на Уордъл, че обективната преценка на Страйк е замъглена от старата вражда с втория му баща. Докато поглеждаше периодично към неподвижните завеси в апартамента на Уитъкър, тя си припомни, че Стефани бе видяна за последен път натиквана във ван и се питаше дали изобщо е в апартамента.

От беглото недоволство, че това ще е още един пропилян ден, мисълта й лесно прескочи към основната причина за яда й срещу Страйк: че беше обсебил издирването на Ноъл Брокбанк. Робин бе свикнала да мисли, че Брокбанк си е нейният заподоз­рян. Ако не се беше представила така успешно за Вениша Хол, въобще нямаше да знаят, че Брокбанк живее в Лондон. Ако не бе проявила досетливостта, че Найл е Ноъл, никога нямаше да стигнат до клуб „Сарацинът“. Дори тихият глас в ухото й „Не те ли познавам, момиченце?“, колкото и да я побиваха тръпки от него, също бе един вид странна връзка между тях.

Смесващите се миризми на сурова риба и тамян, които тя вече свързваше в съзнанието си с Уитъкър и Стефани, изпълниха ноздрите й, когато се облегна на студения камък, загледана в непомръдващата врата на апартамента. Блуждаещите й мисли се втурнаха към Захара, момиченцето, което беше отговорило на мобилния телефон на Брокбанк. Откакто бяха говорили, всеки ден се сещаше за нея и когато Страйк се върна от стриптийз клуба, го беше разпитала за всяка подробност, свързана с майката на детето.

Страйк осведоми Робин, че приятелката на Брокбанк се казва Алиса и е чернокожа, такава трябваше да е и Захара. Може да изглеждаше като момиченцето с щръкнали плитки, минаващо в момента по улицата, стиснало здраво показалеца на майка си и втренчено в Робин със сериозни тъмни очи. Тя му се усмихна, но детето – не, само продължи да я гледа, докато отминаваха с майка му. Робин продължи да се усмихва и малката, без да престава да следва майка си, се извърна на сто и осемдесет градуса, за да не прекъсва контакта с очи. Само че в един момент се спъна с малките си крачета, обути в сандали, падна на земята и се разплака. Майка й невъзмутимо я вдигна на ръце и продължи напред. Почувствала се виновна, Робин възобнови наблюдението си над прозорците на Уитъкър, а ревът на падналото дете все така огласяше улицата.

Почти сигурно беше, че Захара живее в апартамента в Боу, за който й каза Страйк. Майката на Захара се беше оплаквала от апартамента, но Страйк спомена, че едно от момичетата...

Едно от момичетата беше казало...

– Разбира се! – развълнувано избъбри Робин. – Разбира се!

Страйк не би се сетил за това, той беше мъж! Тя започна да натиска клавишите на телефона си.

В Боу имаше седем забавачки. Робин разсеяно пъхна телефона в джоба си и изпълнена с енергия от новата насока на мис­лите си, започна обичайната си разходка помежду пазарските сергии. От време на време хвърляше поглед към прозорците на апартамента на Уитъкър и неизменно затворената врата, но умът й беше изцяло отдаден на издирването на Брокбанк. Сещаше се за два възможни курса на действие: да бъде следена всяка от седемте забавачки и да бъде наблюдавана за чернокожа жена, прибираща дете на име Захара (а как щеше да разбере кои са точните майка и дъщеря?) или... или... Тя спря пред сергия, където се продаваха етно бижута, но почти не ги виждаше, замислена за Захара.

По чиста случайност вдигна поглед от чифт обеци с пера и мъниста, когато Стефани, която Страйк бе описал много точно, излезе от вратата до магазинчето за пържени картофи. Бледа, със зачервени очи и мигаща на слънчевата светлина като заек албинос, тя се облегна на вратата на магазинчето, хлътна вътре и приближи към щанда. Преди Робин да си събере ума, Стефани мина покрай нея с кутия кока-кола в ръка и се скри в сградата зад бялата врата.

­По дяволите.

– Нищо – каза тя на Страйк по телефона един час по-късно. – Тя още е там вътре. Нямах възможност да предприема каквото и да било. Показа се и пак се прибра в рамките на три минути.

– Не се отказвай – поръча Страйк. – Може пак да излезе. Поне знаем, че е будна.

– Нещо ново покрай Лейн?

– Не и докато бях там, но трябваше да се върна в офиса. Голяма новина. Двата пъти ми е простил. Току-що си тръгна. Нужни са ни парите, не можех да му откажа.

– О, за бога, как е възможно вече да си е хванал друга приятелка? – смая се Робин.

– Не си е хванал още. Иска да проверя някаква нова еротична танцьорка, с която флиртува, за да знае дали няма постоянна връзка.

– Защо просто не я попита?

– Питал я. Отговорила му, че с никого не се среща, но жените са гадни и коварни измамници, Робин, знаеш го.

– Да бе, бях забравила – въздъхна Робин. – Слушай, имам идея за Бро... Чакай, става нещо.

– Всичко наред ли е? – попита той остро.

– Да... Стой така...

Пред нея бе спрял ван. С опрян до ухото телефон Робин приб­лижи да види какво става. Шофьорът беше късо подстриган, но заради слънцето, огряващо предното стъкло, очите й бяха заслепени и не можеше да различи чертите му. Стефани се беше появила на тротоара. Плътно обвила ръце около себе си, тя прекоси улицата и се качи отзад във вана. Робин отстъпи, за да му позволи да мине, като се преструваше, че говори по телефона. Очите й срещнаха тези на шофьора, бяха тъмни и хлътнали.

– Тя замина, качи се отзад в някакъв стар ван – съобщи на Страйк. – Шофьорът не изглеждаше като Уитъкър. Може да е от смесена раса или средиземноморски тип. Не можах да го разгледам.

– Е, знаем, че Стефани е в занаята. Вероятно отива да спечели на Уитъкър малко пари.

Робин се постара да не се подразни от нехайния му тон. Напомни си, че той я бе освободил от хватката на душащия я Уитъкър с удар в корема му. Спря се и надникна през витрината на магазинче за вестници. Все още се виждаха знаци за неотдавнашната кралска сватба. На стената зад азиатеца на касата висеше националният флаг.

– Какво искаш да правя? Мога да ида да покрия Уоластън Клоуз вместо теб, ако ще ходиш да следиш новото момиче на Двата пъти. Така... оох! – изпъшка тя.

Извърнала се беше да се отдалечи и се сблъска с висок мъж с брада тип катинарче, който я наруга.

– Простете – избъбри автоматично, докато мъжът минаваше покрай нея и влезе в магазинчето за вестници.

– Какво стана? – попита Страйк.

– Нищо... блъснах се в някакъв... Слушай, ще ида в Уоластън Клоуз – каза тя.

– Добре – съгласи се Страйк след доловима пауза. – Но ако Лейн се появи, само се опитай да го снимаш. Не се приближавай до него.

– Не се и канех – увери го Робин.

– Обади се, ако има новини. А дори и да няма.

Краткият изблик на ентусиазъм, който изпита при перспективата да се върне при Уоластън Клоуз, беше избледнял, когато стигна до метростанция „Катфорд“. Сама не знаеше защо внезапно се почувства угнетена и тревожна. Може би беше гладна. Решена да сложи край на навика да се черпи с шоколад, заради който рискуваше да не се вмести в стеснената си сватбена рок­ля, купи си неапетитно на вид енергийно блокче, преди да се качи на влака.

Докато дъвчеше блокчето с вкус на дървени стърготини, а влакът я носеше към Елефънт и Касъл, усети се, че неволно потърква ребрата си, където я бе блъснал масивният мъж с катинарчето. Да те ругаят случайно срещнати, естествено, бе цената, която човек плащаше, задето живее в Лондон. Нямаше спомен и веднъж да я е наругал непознат в Машам.

Нещо я накара внезапно да се огледа, но като че нямаше едри мъже в близост, нито в почти празния вагон, нито надзъртащи към нея от съседните. Сега, като се замисли, тази сут­рин беше пренебрегнала донякъде обичайната си бдителност, приспана от вече познатото обкръжение в Катфорд Бродуей, разсеяна от мисли за Брокбанк и Захара. Зачуди се дали би забелязала някой друг там, който да наблюдава нея... Но това, разбира се, беше параноя. Сутринта Матю я беше откарал с ландроувъра, как би могъл убиецът да я проследи до Катфорд, освен ако не я беше причакал в превозно средство на Хейстингс Роуд?

И все пак, напомни си предупредително, не биваше да става небрежна. Когато слезе от влака, забеляза висок мургав мъж да върви малко зад нея и умишлено спря, за да го пропусне да мине. Той въобще не я погледна. „Определено ставам параноична“, помисли си и хвърли недояденото енергийно блокче в кошче за боклук.

Беше един и половина, когато стигна пред Уоластън Клоуз, а зад неугледната стара жилищна сграда се възвисяваше кулата Страта като емисар от бъдещето. Дългата лятна рокля и старото джинсово яке, с които така успешно се бе вписвала в Катфорд, тук я открояваха и донякъде я оприличаваха на студентка. Отново се престори, че говори по телефона си, за да погледне уж случайно нагоре и сърцето й подскочи леко.

Нещо се беше променило. Завесите бяха дръпнати.

Вече с максимално изострено внимание продължи в посоката си, в случай че той гледаше през прозореца, с намерение да си намери място в сянка, откъдето да може да наблюдава балкона му. Дотолкова съсредоточена беше да търси идеалната позиция за спотайване и да поддържа впечатление за естествен разговор, че въобще не гледаше къде стъпва.

– Не! – изписка Робин, когато дясното й стъпало се подхлъзна, лявото се замота в подгъва на дългата рокля, тя залитна и по най-позорен начин падна странично, при което изпусна телефона си.

– По дяволите – изстена. Онова, на което се беше подхлъзнала, приличаше на повръщано или диария, част от него бе полепнало по роклята и по сандала й, отгоре на всичко бе ожулила дланта си при приземяването. Но най-много я тревожеше съдържанието на гъстата жълтеникавокафява и лепкава гадост.

Наблизо се разнесе мъжки смях. Ядосана и унизена, тя се опита да се надигне, без да изцапа още повече обувките и рок­лята си, затова не потърси веднага източника на подигравателния звук.

– Кофти, маце – изрече тихо някой зад нея с шотландски изговор.

Тя рязко се извърна и в този миг я пронизаха сякаш няколко волта електричество.

Въпреки топлия ден той носеше шушлякова шапка с наушници, сако на червено и черно каре и дънки. Основната тежест на едрата му фигура бе отпусната върху чифт метални патерици, докато той гледаше надолу към нея, все още ухилен. Дълбоки кожни белези изпъстряха бледите му страни, брадичката и торбичките под малките тъмни очи. Гънките на дебелия му врат преливаха над яката.

В една ръка държеше пластмасова торбичка с продукти. Зърна края на татуировката, за която знаеше, че е жълта роза върху бицепса му. Виждаха се само капките татуирана кръв, стичащи се към китката и подобни на рани.

– Трябва ти течаща вода и четка – усмихна се широко и посочи към обувката и подгъва на роклята й.

– Да – промълви Робин с треперещ глас. Наведе се да вземе телефона си. Екранът му беше пукнат.

– Живея ей там, горе – посочи той с глава апартамента, наблюдаван от нея с прекъсвания вече цял месец. – Може да се качиш, ако искаш, за да се почистиш.

– О, не, няма нужда. Но благодаря много все пак – отвърна Робин, останала без дъх.

– За нищо – рече Доналд Лейн.

Очите му обходиха тялото й. Кожата й настръхна, сякаш бе прокарал пръст по нея. Опрян на патериците си, той се обърна и се отдалечи, а пластмасовата пазарска торбичка се полюшваше и се удряше в крака му. Робин остана там, където си беше, и усещаше пулсирането на нахлулата в лицето й кръв.

– О, боже мой – прошепна. Ожулените й длан и коляно смъдяха и тя несъзнателно отметна косата, паднала над лицето й. Едва тогава при миризмата от пръстите си осъзна с облекчение, че хлъзгавата маса е къри. Забърза зад ъгъла, за да не се вижда от прозорците на Доналд Лейн, натисна бутоните на пукнатия си телефон и се обади на Страйк.