В служба на злото

15

Where’s the man with the golden tattoo?

Blue Öyster Cult, ‘Power Underneath Despair’

Къде е мъжът със златната татуировка?

Блу Ойстър Кълт, „Силата зад отчаянието“ – Б. пр.

Както Страйк бе очаквал, шофирането на минито, дори след като бе регулирал доколкото е възможно седалката, се оказа крайно неудобно. Липсата на дясно стъпало означаваше, че трябва да натиска педала на газта с лявото. Това изискваше неудобно изкривяване на тялото му в бездруго ограниченото пространство. Чак когато напусна шотландската столица и благополучно се озова на правото шосе А7 към Мелроуз, вече можеше да насочи мислите си от механиката на шофиране на взетата назаем кола към редник Доналд Лейн от Кралския граничен пехотен полк, когото за пръв път беше срещнал единайсет години по-рано на боксовия ринг.

Беше се случило една вечер в зле осветена спортна зала, която кънтеше от виковете на петстотин войници. Тогава той беше ефрейтор Корморан Страйк от Кралската военна полиция, в отлична физическа форма, трениран и мускулест, с два здрави крака, готов да покаже какво може в армейския боксов турнир. Поддръжниците на Лейн бяха поне три пъти по-многобройни от тези на Страйк. Не опираше до лично отношение. Военната полиция по принцип беше непопулярна. Да видят Червена барета в нокаут щеше да е удовлетворяващ завършек на една вечер с добър бокс. И двамата бяха едри мъже и това беше заключителната среща за този ден. Ревът на тълпата бе проникнал във вените на състезателите като втори пулс.

Страйк си спомняше малките черни очички на противника си и острата му късо постригана коса, тъмночервеникава като лисича козина. На лявата му ръка имаше татуировка на жълта роза, простираща се от рамото чак над лакътя. Вратът му беше много по-дебел от тясната му челюст, бледите му гърди без окосмяване бяха мускулести като на мраморна статуя на Атлас, луничките, осеяли ръцете и раменете му, се открояваха като ухапвания от насекоми върху бялата му кожа.

След четири рунда силите бяха равни, като по-младият мъж беше може би по-бърз в краката, а Страйк го превъзхождаше с техника.

В петия рунд Корморан парира, финтира към лицето, а после нанесе на Лейн удар в бъбреците, с който го просна на пода. Анти-Страйк лагерът притихна, когато противникът му се стовари на ринга, после в залата отекна дюдюкане, подобно на слонски рев.

Докато реферът преброи до шест, Лейн вече се беше изправил, ала очевидно бе оставил част от дисциплината си на пода. Удари напосоки; временен отказ за брейк, който му спечели строго мъмрене от рефера; кроше след звънеца и второ предуп­реждение.

Минута след началото на шестия рунд Страйк успя да се възползва от западащата техника на противника си и изтласка Лейн, от чийто нос бе рукнала кръв, върху въжетата. Когато реферът ги раздели, а после им даде знак да продължат, Лейн изостави и малкото запазено цивилизовано поведение и се опи­та да нанесе удар с глава. Реферът понечи да се намеси и той направо откачи. Страйк едва успя да избегне ритник в чатала, после се озова притиснат в клинч, а Лейн заби зъби в лицето му. Чу сякаш някъде отдалеч виковете на рефера, а публиката внезапно притихна, ентусиазмът отстъпи на неловкост при вида на грозната сила, бликаща от Лейн. Реферът със сила раздели боксьорите и се разкрещя на Лейн, но той сякаш въобще не го чуваше, само наново събра сили и замахна към Страйк, който отстъпи встрани и нанесе тежък удар в корема на Лейн. Противникът му се преви на две, останал без въздух, и падна на колене. Страйк напусна ринга, съпроводен от слаби аплодисменти, а от ухапаната му скула течеше кръв.

Корморан, който се класира втори в турнира след сержант от парашутните части, беше преместен от Олдършот две седмици по-късно, но не преди до него да стигне слухът, че Лейн е получил наказание да не напуска казармата заради липсата на дисциплина и насилие, проявени на ринга. Наказанието би могло да е и по-строго, но, както научи Страйк, командващият офицер на Лейн приел оправданието му за смекчаващи обстоятелства. Версията му била, че е излязъл на ринга силно разстроен от новината за спонтанния аборт на годеницата му.

Дори и тогава, години преди да получи допълнителните сведения за Лейн, които сега го бяха довели на този провинциален път в наето мини, той не бе повярвал, че мъртъв зародиш би означавал нещо за животно, каквото подозираше, че се таи зад млечнобялата неокосмена кожа на Лейн. Белезите от резците му още личаха на скулата на Страйк, когато напусна страната.

Три години по-късно отиде в Кипър, за да разследва предполагаемо изнасилване. Когато влезе в стаята за разпити, за втори път се озова лице в лице с Доналд Лейн, вече понапълнял и с няколко нови татуировки, с лице, станало още по-луничаво от кипърското слънце и бръчки, вдълбани около хлътналите му очи.

Не беше изненадващо, че адвокатът на Лейн направи възражение следствието да бъде водено от човек, когото клиентът му бе ухапал навремето, така че Страйк се размени с колега, който разследваше търговия с наркотици. Седмица по-късно двамата се срещнаха на по питие и за своя изненада Страйк установи, че колегата му е склонен да повярва на версията на Лейн, че предполагаемата жертва, местна келнерка, доброволно правила секс със заподозрения в пияно състояние. Впоследствие съжалявала, защото приятелят й чул да се говори, че двамата с Лейн си тръгнали заедно от кръчмата. Нямаше свидетели на предполагаемото нападение, за което келнерката твърдеше, че било извършено с опрян до нея нож.

– Тя е типичната купонджийка – гласеше оценката на човека от Отдела за специални разследвания по повод предполагаемата жертва.

Страйк не беше в позиция да му противоречи, но не беше забравил как някога Лейн бе успял да спечели съчувствието на старши офицер след проява на насилие и неподчинение пред стотици свидетели. Когато Страйк се поинтересува за подробности от историята на Лейн и поведението му, колегата му описа умен и симпатичен човек с хапливо чувство за хумор.

– Вярно, дисциплината му куца малко – призна следователят, който се беше запознал с досието на заподозрения. – Само че не го виждам като изнасилвач. Женен е за сънародничка, тя е тук с него.

Страйк се върна да разследва под палещото слънце своя случай с наркотици. Две седмици по-късно, вече с брада, която растеше удобно бързо, когато му беше нужно да изглежда „по-малко военен“, той лежеше на дъсчения под в опушено от дим таванско помещение и слушаше странна история. Предвид запуснатия вид на Страйк, сандалите му като на Исус Христос, торбестите шорти и всевъзможните гривни по масивните китки, за дрогирания млад кипърец до него бе оправдано да не си дава сметка, че говори пред британски военен полицай. Бяха се проснали редом с цигари марихуана в ръце и събеседникът му споделяше с него за неколцина войници, търгуващи на острова, и то не само с канабис. Акцентът на младежа бе толкова силен, а Страйк беше тъй зает да запомня подобия на действителни имена и на псевдоними, че отначало не свърза новото име „Дънълън“ с някой познат. Едва когато кипърецът заразправя как „Дънълън“ връзвал жена си и я изтезавал, Страйк го свърза с Лейн.

– Луд човек – заключило бе момчето с волски очи. – Че нали тя ще се опита да се махне.

След внимателно и привидно небрежно подпитване Страйк установи, че Лейн лично е разправил историята на кипъреца очевидно с цел отчасти да го забавлява, отчасти да спечели близост с човека, на когото продава дрога.

Сийфорт Истейт беше напечено от обедното слънце, когато Страйк отиде там на другия ден. Къщите тук бяха най-старите от всички на острова, където бяха настанени военни – боядисани в бяло и поовехтели. Избрал бе време за посещение, когато Лейн, успешно отървал се от обвинението в изнасилване, беше зает на работа. Когато позвъни на входната врата, чу само далечен плач на бебе.

– Според нас тя страда от агорафобия[10] – сподели съседка клюкарка, побързала да доприпка отвън, за да изкаже мнението си. – Има нещо ненаред там. Просто е прекалено срамежлива.

– Ами съпругът й?

– Дони? О, той е душа човек – възторжено възкликна съседката. – Само да го чуете как имитира ефрейтор Оукли! Прекрасно го докарва, много е смешен.

Имаше правила, много от тях свързани с влизането в дома на друг войник без неговото изрично разрешение. Страйк потропа на вратата, но отговор не последва. Все така чуваше плача на бебето. Заобиколи от задната страна на къщата. Всички завеси бяха спуснати. Почука и на задната врата. Нищо.

Единственото му оправдание, ако трябваше да се оправдава заради действията си, щеше да бъде бебешкият плач. Можеше и да не го сметнат за достатъчно основание за влизане с взлом без съдебна заповед. Страйк изпитваше недоверие към всеки, който се осланяше твърде много на инстинкти и интуиция, но беше убеден, че ставаше нещо нередно. Имаше изострен нюх към странното и злото. През детството си се беше нагледал на неща, които други хора предпочитат да си мислят, че съществуват само по филмите.

Вратата поддаде и се отвори на второто блъскане с рамо. В кухнята се носеше лоша миризма. Никой не беше изхвърлял боклука от дни. Той влезе по-навътре в къщата.

– Госпожо Лейн?

Никой не отговори. Слабият плач на бебето се носеше от горния етаж. Той се качи по стълбите, като не спираше да подвиква пътьом.

Вратата към основната спалня беше отворена. Стаята беше в полумрак. Вонеше отвратително.

– Госпожо Лейн?

Тя беше гола, вързана за едната китка за таблата на леглото, частично покрита със силно окървавен чаршаф. Бебето лежеше на дюшека до нея само по памперс. Страйк веднага забеляза, че изглежда някак спаружено и има нездрав вид.

Той прекоси стаята, за да я освободи, а другата му ръка вече бъркаше в джоба за мобилния телефон, за да повика линейка, но тя промълви с пресекващ глас:

– Не... вървете си... махнете се...

Страйк рядко бе виждал такъв ужас. В своята безчовечност мъжът й се беше превърнал за нея в едва ли не свръхчовешка фигура. Дори когато Страйк развързваше китката й, цялата окървавена и подута, тя го умоляваше да я остави там. Лейн й бил казал, че ще я убие, ако бебето не е по-кротко, когато се върне. Тя изглеждаше неспособна да си въобрази бъдеще, в което съпругът й да не бъде нейният всесилен тиранин.

Доналд Лейн беше осъден на шестнайсет години затвор за онова, което бе причинявал на съпругата си, и именно показанията на Страйк го пратиха зад решетките. До последно Лейн отричаше всичко, твърдеше, че жена му сама се връзвала, че й харесвало така, че била чалната, че не се грижела за бебето, че се опитвала да го натопи без вина, че било скроена работа.

Страйк едва ли пазеше по-гадни спомени в съзнанието си. Странно, че ги съживи, докато минито се движеше покрай зелени хълмове, искрящи под засилващото се слънце. Гледката бе необичайна за Страйк. Огромните маси гранит, заоблените хълмове излъчваха чуждоземна величественост в своята голота и спокойна шир. Повечето от детството си бе прекарал на морския бряг с вкус на сол във въздуха. Това бе гориста местност с река, задагъчна и тайнствена по различен начин от Сейнт Моус, градчето с неговата дълга история на контрабандисти, с бряг, отрупан с колоритни къщи.

Докато отминаваше впечатляващ виадукт вдясно, мислеше за психопати и как ги имаше навсякъде, не само по запуснати гета и бордеи, но дори тук, на това място, белязано с ведра красота. Такива като Лейн наподобяваха плъхове: човек знаеше, че ги има, но не се замисляше за тях, докато не се озовеше лице в лице с някой.

Два миниатюрни каменни замъка стърчаха като часовои от двете страни на пътя. Докато Страйк влизаше в родния град на Доналд Лейн, слънцето се показа изцяло и грейна с пълна сила.