В служба на злото

34

The lies don’t count, the whispers do.

Blue Öyster Cult, ‘The Vigil’

Лъжи не влизат в сметката, ала шушукания – да.

Блу Ойстър Кълт, „Нощно бдение“ – Б. пр.

Същата вечер Страйк седеше сам до кухненската маса в мансардата си. Столът беше неудобен и коляното на ампутирания му крак го болеше след няколко часа следене на Бясното татенце. Мъжът беше излязъл от работа този ден, за да дебне по-малкия си син при посещение на класа му в Природонаучния музей. Имаше собствена компания, иначе със сигурност щеше да бъде уволнен заради честите си отсъствия, докато притесняваше децата си. Платиненорусата обаче бе изоставена неследена и нефотографирана. Като научи, че майката на Робин идва да й гостува същата вечер, Страйк настоя сътрудничката му да си вземе три почивни дни, надделя над всичките й възражения и като я изпрати до станцията на метрото, поръча й да му напише съобщение, щом се прибере благополучно у дома си.

Страйк копнееше за сън, ала се усещаше твърде грохнал, за да стане и да иде в леглото си. Второто включване на убиеца го беше обезпокоило много по-силно, отколкото бе готов да признае пред Робин. Колкото й да го бе втрещило изпращането на отрязания крак, сега си даваше сметка, че бе хранил бегла надежда адресирането на пратката до нея да е било чиста формалност. Втората пратка до сътрудничката му, макар и да представляваше лукаво намигване към Страйк (‘She’s as Beautiful as a Foot’), му казваше категорично, че този човек, който и да е той, е вдигнал мерника на Робин. Дори името на картината върху картичката, която бе избрал – образа на самотната дългокрака блондинка – беше зловещо: „Потънал в мисли за теб“.

Ярост бушуваше у неподвижния Страйк и прогонваше умората му. Припомни си побелялото лице на Робин. Знаеше, че това е била кончината на слабата й надежда, че изпращането на крака е било случаен акт на безумец. Дори и при това положение се бе съпротивлявала гръмогласно да вземе почивни дни, като изтъкна, че единствените им две задачи, от които получаваха пари, често се застъпваха, че Страйк нямаше да е в състояние да покрива както трябва и двете, ако останеше сам, и трябваше да редува следенето на Платиненорусата и на Бясното татенце. Ала той беше твърд и категоричен: тя щеше да се върне на работа едва след като майка й си замине за Йоркшър.

Преследвачът им бе успял вече да редуцира бизнеса на Страйк само до двама клиенти. Изтърпя второ влизане на полицията в офиса му и бе разтревожен, че медиите ще надушат за случилото се, при все че Уордъл обеща да не оповестява за картичката и пръста. Полицаят се съгласи със Страйк, че една от целите на убиеца е да фокусира вниманието на медиите и на разследващите органи върху детектива, и щеше да е в интерес на убиеца новините да се разгласят пред средствата за масова информация.

Телефонът му иззвъня гръмко в малката кухня. Страйк погледна часовника си и видя, че е десет и двайсет. Грабна го, едва успял да прочете на екрана името на Уордъл и да го регистрира с ума си, зает с мисли за Робин.

– Добри новини – уведоми го Уордъл. – Е, донякъде. Не е убил друга жена. Пръстът е на Келси. От другия крак. Спестовен е нашият убиец, а?

Страйк, който не беше в настроение за шеги, му отвърна рязко.

След като приключи разговора с полицая, продължи да седи до кухненската маса, потънал в размисли, докато долу все така се носеше грохотът на движението по Чаринг Крос Роуд. Единствено припомнянето, че трябваше да иде до Финчли на следващата сутрин, за да се срещне със сестрата на Келси, най-накрая го мотивира да подхване обичайния сложен процес на отстраняване на протезата си преди лягане.

Благодарение на странстващия живот на майка си Страйк притежаваше обширни и щателни познания за Лондон, но все пак в тях съществуваха празнини и Финчли беше една от тях. Беше му известно единствено, че през осемдесетте години това бе избирателен район на Маргарет Тачър, време, когато с Леда и Луси се бяха местили по разни мизерни квартири из Уайтчапъл и Брикстън. Финчли беше твърде далеч от центъра, че да устройства семейство, изцяло зависимо от обществен транспорт и заведения, предлагащи храна за къщи, твърде скъпо за жена, на която често й свършваха монетите за брояча на електрическия ток. Беше един от онези райони, както веднъж се бе изразила сестра му Луси, където живееха свестните семейства. Тя се беше омъжила за специалист по контрол на строителството, отглеждаха трима безупречно възпитани синове и така осъществи детския си копнеж за чистота, ред и сигурност.

Страйк взе метрото до Уест Финчли и изтърпя дългото ходене пеша до Съмърс Лейн, вместо да си потърси такси, защото финансите му бяха в окаяно състояние. Леко запотен в мекото време, минаваше улица след улица с тихи еднофамилни къщи и ругаеше спокойния, изпълнен със зеленина район за липсата на ориентири. Накрая, трийсет минути, след като бе излязъл от метростанцията, откри къщата на Келси Плат – по-малка от повечето околни, боядисана в бяло и с порта от ковано желязо.

Натисна звънеца и веднага чу гласове зад вратата с панел от матирано стъкло, същия като на неговата в офиса.

– Мисля, че е детективът, мила – изрече някой със северняшки акцент.

– Ти отвори! – отвърна пронизителен женски глас.

Зад стъклото се появи нещо масивно и червено и вратата се отвори към антре, почти изцяло затулено от широкоплещест бос мъж с яркочервена хавлия. Беше плешив, но буйната му бяла брада в съчетание с червената хавлия би го накарала да прилича на Дядо Коледа, ако носеше весело изражение на лицето си. Той обаче трескаво го бършеше с ръкава на хавлията. Очите зад очилата бяха подути и приличаха на цепки, а по червендалестите му бузи имаше незасъхнали сълзи.

– Простете – изрече дрезгаво и се дръпна настрани да пропусне Страйк. – Работя нощна смяна – добави, за да обясни облеклото си.

Страйк се промъкна покрай него. От мъжа се носеше мирис на „Олд Спайс“ и камфор. Пред стълбите две жени на средна възраст бяха сключени в силна прегръдка – едната руса, другата тъмнокоса, и двете плачеха.

– Простете – изхлипа тъмнокосата. – Шерил е наша съседка. Беше в Магалуф и едва сега научила за Келси.

– Съжалявам – повтори след нея и Шерил със зачервени очи. – Ще ви оставя с посетителя ви. Хейзъл, Рей... Каквото и да ви потрябва, насреща съм...

Шерил се провря покрай Страйк, извини му се и прегърна Рей. Поклатиха се за кратко, и двамата едри, опрели шкембе в шкембе. Рей отново зарида, заровил лице в широкото й рамо.

– Заповядайте, влезте – изхълца Хейзъл, като бършеше очи и го поведе към дневната. Имаше вид на селянка от картините на Брьогел с кръглите си бузи, издадена брадичка и широк нос. Гъсти и рунтави вежди, подобни на две гъсеници, бяха надвис­нали над подпухналите й очи. – Цяла седмица е така. Хората научават, отбиват се и... извинете ни – завърши тя с хлипане.

Поне пет-шест пъти му се бяха извинили в разстояние от две минути. В друг тип култура хората биха се срамували от недостатъчна изява на скръб; тук, в спокойния Финчли, се срамуваха, че са я показали пред него.

– Никой не знае какво да каже – прошепна Хейзъл, бършейки сълзите си, и го покани с жест да седне на канапето. – Не е като да е блъсната от кола или починала от болест. Хората губят дар слово, когато някой е бил... – Тя се поколеба, но не се осмели да изрече думата и изречението й завърши с мощно подсмърчане.

– Съжалявам – изрече на свой ред и Страйк. – Знам, че е ужасен момент за вас.

Дневната беше безупречно подредена и чиста и някак неуютна, може би заради студената гама на интериора. Холна гарнитура от три части, покрита с тъкан на сребристи и сиви ивици, бели тапети с тънко сиво райе, възглавнички, подредени като ромбове, съвършено симетрични украшения върху полицата над камината. Екранът на телевизора, по който нямаше и прашинка, блестеше с отразена светлина от прозореца.

От другата страна на мрежестите завеси премина размазаната фигура на Шерил, която бършеше очи. Рей, свел рамене, потътри босите си крака покрай вратата на дневната, като изтриваше сълзите изпод очилата си с края на колана на хавлията. Сякаш прочела мислите на Страйк, Хейзъл обясни:

– Рей си счупи гръбнака, докато се опитваше да измъкне семейство от горящ пансион. Стената поддала и стълбата му паднала. Три етажа височина.

– Господи – промълви Страйк.

Устните и ръцете на Хейзъл трепереха. Детективът си припомни казаното от Уордъл: от полицията не бяха подходили правилно към Хейзъл. Евентуална грубост при разпита на нейния Рей би било непростима жестокост за нея в състоянието на шок, в което се намираше, садистично изостряне на тежкото им изпитание. Страйк знаеше немалко за бруталното нахлуване на официалните институции в личната скръб. Беше се озовавал на всяка от двете страни в различни ситуации.

– Някой да иска чай? – подвикна дрезгаво Рей вероятно от кухнята, както предположи Страйк.

– Върви си лягай! – отвърна Хейзъл, стиснала в ръка подгизнала топка салфетки. – Аз ще приготвя. Ти си отивай в леглото.

– Сигурна ли си?

– Лягай си, ще те събудя в три!

Хейзъл изтри цялото си лице с нова салфетка.

– Не е от тези, които ще легнат на помощи за инвалидност, само че никой не желае да му даде свястна работа – тихо довери тя на Страйк, докато Рей отново мина покрай вратата с тътрене на крака и подсмърчане. – Не и с този болен гръб и на неговите години, пък и дробовете му не са цвете. Работи на смени... почасово заплащане в брой...

Гласът й заглъхна, устата й затрепери и за пръв път тя погледна Страйк в очите.

– Право да ви кажа, сама не знам защо ви повиках да дойдете – призна жената. – В главата ми е пълна бъркотия. Казаха, че тя ви писала, но вие не сте й отговорили, а после са ви изпратили нейния... нейния...

– Трябва да е било ужасен шок за вас – каза Страйк с пълното съзнание, че нямаше думи, адекватни за такава ситуация.

– Беше... ужасно – трескаво изрече тя. – Ужасно. Ние не знаехме нищо, абсолютно нищо. Вярвахме, че заминава, изпратена от колежа. Тя така ми каза и аз й повярвах, щели да стажуват като възпитателки в някакво училище. Звучеше достоверно, изоб­що не ми хрумна... но тя беше голяма лъжкиня. Непрестанно сервираше измислици. От три години живееше с мен, а аз така и не мога... тоест, така и не можах да я откажа от това.

– За какво лъжеше? – попита Страйк.

– За всичко – отвърна Хейзъл с разпален жест. – Ако е вторник, ще каже, че е сряда. Понякога го правеше съвсем безцелно. Не знам защо. Не знам.

– Защо живееше с вас? – поинтересува се Страйк.

– Тя е моя... беше моя сестра наполовина. От една майка сме. Татко почина, когато бях на двайсет години. Мама се омъжи за друг и се роди Келси. Разликата ни беше двайсет и четири години. Аз се бях изнесла вече, бях й повече като леля, отколкото като сестра. А преди три години мама и Малкълм загинаха при автомобилна катастрофа в Испания. Пиян шофьор. Малкълм умрял на място, а мама беше в кома четири дни, след което и тя почина. Келси нямаше други близки, затова я прибрах при мен.

Извънредната чистота и строгият ред с тези застанали на върховете си възглавнички и безукорно лъснати повърхности караха Страйк да се чуди как би могла тийнейджърка да се впише в такава обстановка.

– С Келси не се разбирахме – продължи Хейзъл, сякаш повторно прочела мислите на Страйк. Сълзите й отново потекоха, когато посочи към горния етаж, където Рей беше отишъл да спи. – Той беше много по-търпелив при нейните мрачни нас­троения и цупенето й. Повече от мен умее да се справя с деца. И после полицията нахълта тук – с внезапен пристъп на гняв каза тя. – Съобщиха ни, че е била... Започнаха да разпитват Рей така, като че ли е способен... точно той... Истински кошмар... Виждаш по телевизията хора, които отправят молби към деца да се приберат у дома, хора, изправени на съд за нещо, което не са извършили, но никога не си помисляш... никога... А ние дори не знаехме, че тя е изчезнала. Щяхме да я търсим. Въобще не подозирахме. От полицията задаваха въпроси на Рей къде бил и не знам какво още...

– Вече ме уведомиха, че той не е замесен по никакъв начин – обади се Страйк.

– Е, да, сега го вярват – изрече тя през гневни сълзи, – след като трима души им заявиха, че е бил с тях във всяка минута през уикенда на чисто мъжка сбирка и им показаха снимки за доказателство...

Тя никога не би приела за логично мъжът, живял с Келси, да бъде разпитван за смъртта й. Страйк, който беше чувал показанията на Британи Брокбанк, Рона Лейн и много други като тях, знаеше, че повечето изнасилвачи и убийци не бяха маскирани непознати, появили се от тъмното място под стълбите. Бяха бащата, съпругът, приятелят на майката или на сестрата...

Хейзъл бършеше сълзите си със скоростта, с която бликваха по кръглите й бузи, а после внезапно попита:

– Какво направихте всъщност с глупавото й писмо?

– Сътрудничката ми го е сложила в чекмедже, където държим необичайна кореспонденция – отговори Страйк.

– От полицията казаха, че вие никога не сте й писали в отговор. Увериха ме, че онези писма, които открили, били подправени.

– Точно така – потвърди Страйк.

– Значи, онзи, който го е извършил, е знаел, че тя проявява интерес към вас.

– Да – отвърна Страйк.

Хейзъл издуха носа си по-енергино, после попита:

– Е, искате ли чаша чай?

Той прие единствено защото реши, че тя търси възможност да се стегне и да дойде на себе си. Щом жената излезе, Страйк открито започна да разглежда наоколо. Единствената снимка бе поставена на няколко скупчени една до друга масички в ъгъла до него. На нея беше щастливо усмихната жена на шейсет и няколко години, нахлупила сламена шапка. Предположи, че е майката на Хейзъл и Кейси. Малко по-тъмна ивица на масата до снимката подсказваше, че до нея е стояла и друга, която не бе позволила този малък участък да избелее от слънцето. Според Страйк вероятно беше училищната снимка на Кейси, онази, която всички вестници бяха публикували.

Хейзъл се върна с поднос, на който бяха поставени две чаши с чай и чиния с бисквити. След като внимателно разположи подноса на подложка до снимката на майка си, Страйк й каза:

– Чух, че Келси имала приятел.

– Глупости – отсече Хейзъл, като се отпусна тежко в креслото си. – Пак нейните измишльотини.

– Кое ви кара да мислите...

– Каза, че името му било Найъл. Найъл, моля ви се...

От очите й отново закапаха сълзи. Страйк не можа да схване защо приятелят на Келси да не може да се казва Найъл и неразбирането му пролича.

– One Direction – поясни тя над салфетката си.

– Съжалявам – вече напълно объркан промърмори Страйк. – Аз не...

– Групата. Онези, които излязоха на трето място в „Х фактор“. Тя е луда по тях... беше луда... и Найъл е любимецът й. Та какво трябваше да си помисля, като каза, че се запознала с момче на име Найъл, бил на осемнайсет години и имал мотоциклет?

– А, ясно.

– Твърдеше, че го срещнала при психолога. Тя посещаваше психолог. Уж се запознала с Найъл в чакалнята. Ходел там, защото майка му и баща му били умрели, също като нейните. Никога не му зърнахме и сянката. Казах на Рей: „Пак започна с нейното фантазиране“. А той ми отвърна: „Остави я на мира, щом това й харесва“. Само че аз не можех да се примиря, че тя лъже – заяви Хейзъл с фанатично пламъче в очите. – Лъжеше непрестанно. Връщаше се у дома с лепенка на китката и казваше, че се порязала, а се оказваше татуировка на One Direction. Вземете само факта как ме метна, че отивала на стаж от колежа... Ръсеше само лъжи, отново и отново, и вижте докъде се докара!

С видимо огромно усилие тя устоя на нов изблик на сълзи, като стискаше треперещите си устни и силно притисна салфетките до очите си. После пое дълбоко дъх и каза:

– Рей си има теория. Искаше да я каже на полицията, но те нехаят, повече ги интересуваше той къде е бил, когато нея са я... Рей има един приятел Ричи, който понякога го урежда за градинарска работа, а Келси се запозна с Ричи...

Теорията бе изпъстрена с купища ненужни подробности и повторения. Страйк, който бе привикнал с неподредените разкази на нетренирани свидетели, я изслуша внимателно и учтиво.

От едно чекмедже беше извадена снимка, която имаше двойната цел отново да потвърди пред Страйк, че Рей е бил с трима приятели на мъжки уикенд в Шоръм бай Сий, когато Келси е била убита, и да покаже травмите на младия Ричи. Ричи и Рей седяха на каменистия бряг до морето край туфа приморски ветрогони[13] и държаха по бира в ръка, примижали срещу слънцето. По плешивото теме на Рей блестеше пот, а лицето на младия Ричи беше подуто, с шевове и синини. Кракът му беше в хирургически ботуш.

– ...та Ричи се отби тук малко след като беше претърпял злополуката. Според Рей тъкмо това й е вкарало идеята в главата. Смята, че е планирала да направи нещо с крака си и после да се престори, че е претърпяла пътен инцидент.

– Няма ли как Ричи да е бил приятелят?

– Ричи! Той е простодушно момче. Щеше да ни каже. А и тя едва го познаваше. Всичко е било във фантазията й. Според мен Рей е прав. Канела се е да направи нещо на крака си и да разправя, че е паднала от мотоциклета на въпросния младеж.

Би било отлична теория, помисли си Страйк, ако сега Келси лежеше в болница, разправяше, че е претърпяла катастрофа с мотор и отказваше да съобщи подробности под претекст, че брани измислен приятел. Приемаше предположението на Рей, че тъкмо такъв план би измислила една шестнайсетгодишна с опасна склонност към измислици. Но дали Келси бе замислила плана с мотоциклетна катастрофа, или не, доказателствата говореха, че го е изоставила и беше предпочела да се обърне към Страйк за инструкции как да отстрани крака си.

От друга страна, за пръв път някой правеше връзка между Келси и мотоциклетист. Страйк бе заинтригуван от абсолютната убеденост на Хейзъл, че приятелят е измислен.

– В курса й в колежа нямаше момчета – отбеляза Хейзъл, – къде би могла да го срещне? Найъл. В училище никога не е имала гадже. Ходеше на психолог, а понякога и в близката църква. Там имат младежки хор, но никакъв Найъл с мотоциклет не се е мяркал. Полицията провери, разпита приятелките й дали не знаят нещо. Даръл, ръководителят на хора, беше ужасно разстроен. Рей го срещнал сутринта, като се прибирал. Казва, че Даръл се облял в сълзи, като го видял през улицата.

На Страйк му се искаше да си води бележки, но знаеше, че това ще промени атмосферата на доверие, която се стараеше да поддържа.

– Кой е Даръл?

– Той няма нищо общо. Работи с младежите в църквата. От Брадфорд е. И Рей е убеден, че той е гей.

– Тя говореше ли за нейния... – Страйк се поколеба, несигурен как да го нарече. – Говореше ли за нейния проблем с крака у дома?

– Не и с мен – отсече Хейзъл. – Не бих търпяла това, не исках и да чувам, беше ми противно. Каза ми го, като беше на четиринайсет, и аз й заявих точно какво мисля. Беше чисто и просто стремеж да привлича внимание.

– На крака й имаше стар белег. Как се е получил?

– Направи го точно след като мама почина. Сякаш си нямах достатъчно тревоги тогава. Овързала го с тел и се опитала да прекъсне кръвообръщението.

На Страйк му се стори, че прочита в изражението й смесица от отвращение и гняв.

– Била е в колата с мама и Малкълм, когато катастрофираха, на задната седалка. Наложи ми се да я пращам на психолог. Той си обясняваше като вик за помощ онова, което беше сторила с крака си. Скръб. Вината на оцелелия, нещо такова, не помня. Но тя отричаше, твърдеше, че просто искала кракът й да се махне за малко... Не знам – рече Хейзъл и енергично поклати глава.

– А с друг говорила ли е за това? С Рей?

– Да, малко. Той я знаеше каква е. В началото, след като се събрахме с него и той се нанесе, тя му разправяше пълни небивалици – как баща й бил шпионин и тъкмо заради това била предизвикана катастрофата с колата им. Така че тя му беше ясна, но той не й се ядосваше. Просто сменяше темата, заприказваше я за училище...

Лицето й беше грозно почервеняло.

– Ще ви кажа какво искаше тя – избухна. – Да бъде в инвалидна количка, да я бутат като бебе, да я глезят, да е център на внимание. Ей за това беше всичко. Преди около година открих дневник. Какви ги беше написала само, какви ги рисуваше фантазията й...Пълен абсурд!

– Какво по-точно? – попита Страйк.

– Как щяла да е с отрязан крак, как щели да я избутат с инвалидна количка в края на сцената, за да гледа One Direction и как после те щели да я обсипят с внимание, защото е инвалид – изрече Хейзъл на един дъх. – Представяте ли си? Отвратително. Има хора, които действително са инвалиди и никога не са го искали. Аз съм медицинска сестра, знам го, виждам ги. Ама какво да го разправям тъкмо на вас – добави тя с поглед към краката на Страйк.

– Не сте го направили, нали? – внезапно го попита от упор. – Не сте... не сте си го... причинили... сам?

Нима затова бе искала да го види, зачуди се Страйк. По някакъв объркан подсъзнателен начин явно търсеше нещо стабилно, за което да се хване. Искаше да докаже – макар че сестра й вече бе мъртва и никога нямаше да проумее, – че хората не вършеха такива неща в реалния свят, където възглавничките седяха подредени върху връхчетата си и инвалидността се случваше само поради малшанс – от рухнали стени или крайпътни експлозиви.

– Не – отвърна й, – пострадах при взрив.

– Ето нà, виждате ли! – тържествуващо отсече тя, а сълзите й отново бликнаха. – Бих могла да й кажа това, стига само да ме беше попитала... Но твърдеше, че чувства крака си, сякаш не му е мястото там. Сякаш е нередно да го има и той трябва да се махне. Като един вид тумор. Не исках да я слушам. Това бяха пълни глупости. Рей казва, че се опитал да я вразуми. Обяснил й, че не знае какво си пожелава, че не й трябва да попада в болница, както станало с него, след като счупил гръбнака си и лежал в гипс с месеци, от което получил рани по кожата, инфекции и какво ли не още. Не й се ядосваше обаче. Подканваше я да иде да му помогне в градината, разсейваше я от тази тема. От полицията ни казаха, че разговаряла в интернет с хора, които били като нея. Нямахме представа. Все пак тя беше на шестнайсет. Не можехме да следим какво прави на лаптопа си. Не че щях да знам какво да търся.

– Тя споменавала ли ме е пред вас? – попита Страйк.

– И от полицията питаха същото. Не. Нито аз, нито Рей си спомняме някога да е говорила за вас. Без да се засягате, случаят с Лула Ландри ми направи впечатление, но не помнех името ви, нито бих ви разпознала. Ако ви беше споменала, щях да запомня. Странно име е, само не се обиждайте.

– Ами приятелите й? Излизаше ли често?

– Почти нямаше приятели. Не беше от популярните. И в училище също дрънкаше лъжи, а такива не ги обичат, нали? Тормозеха я заради това. Смятаха я за сбъркана. Почти не излизаше. Тъй че умът ми не побира къде би могла да срещне някакъв си Найъл.

Гневът й не изненада Страйк. Келси бе едно непланирано допълнение към безукорното й домакинство. А сега до края на живота си Хейзъл щеше да изпитва скръб и вина, ужас и разкаяние, задето животът на сестра й бе прекъснат, преди тя да може да надрасне странностите си, които ги бяха отчуждили една от друга.

– Дали мога да използвам банята ви? – попита Страйк.

– Горе, право срещу стълбите.

Страйк изпразни мехура си, докато четеше поставена в рамка грамота за „храбро и похвално поведение“, присъдена на огнебореца Рей Уилямс, която висеше над казанчето. Подозираше, че Хейзъл я е окачила там, не приятелят й. Иначе в банята нямаше нищо интересно. Същата изрядна чистота и ред, каквито царяха в дневната, включително и в аптечката, от която Страйк научи, че Хейзъл все още има менструация, че купуват паста за зъби на едро и че единият от двойката страда от хемороиди.

Излезе от банята безшумно, колкото можа. Иззад някоя зат­ворена врата долиташе едва чуто похъркване, издаващо, че Рей спи. Страйк решително направи две крачки вдясно и се озова в стаята на Келси.

Всичко беше в един и същ нюанс на бледолилаво: стените, юрганчето, абажурът и завесите. Детективът си каза, че дори да не бе видял останалата част от къщата, само от тук би могъл да прецени, че редът бе насилствено наложен над хаоса.

Голяма дъска за бележки с коркова повърхност гарантираше, че стените няма да бъдат нашарени с дупки от кабърчета. Келси бе облепила дъската със снимки на пет хубави млади момчета, за които Страйк предположи, че са One Direction. Имаше изрязани кученца, главно ши-цу, случайни думи и акроними. Често се срещаше името Найъл, предимно забодено към сърце. Разхвърляният колаж говореше за нагласа в пълно противоречие с прецизността, с която юрганчето бе застлано върху леглото, и съвършено правилното разположение на лилавия килим.

Върху тесния книжен рафт се открояваше новичко издание на „One Direction: Завинаги млади – нашата официална история от Х фактор“. Имаше книги от поредицата „Здрач“, кутийка за бижута, бъркотия от дребни дрънкулки, които дори Хейзъл не бе успяла да подреди симетрично, пластмасов поднос с евтини гримове и две плюшени играчки.

Като залагаше на факта, че Хейзъл беше достатъчно едра, че да вдигне шум, ако се качва по стълбите, Страйк бързо отвори чекмеджета. Полицията вече бе прибрала всичко, представ­ляващо интерес, разбира се: лаптопа, всякакви листове с нещо писано по тях, с телефонен номер или име, дневника, ако тя бе продължила да го води, след намирането му от шпиониращата Хейзъл. Останал бе микс от разни вещи: кутия с хартия за писма като онази, върху която бе писала на него, стара видеоигра, пликче с изкуствени нокти, малка кутийка с гватемалски куклички и в най-долното чекмедже на нощното й шкафче, тикнати в калъф за моливи – няколко блистера с хапчета в твърдо фолио. Той ги извади: овални капсули в обвивка с цвят горчица и с надпис „Акутан“. Пъхна един от блистерите в джоба си, зат­вори чекмеджето и се отправи към гардероба, който бе разхвърлян и лъхаше на спарено. Харесвала бе черно и розово. Опипа бързо гънките на дрехите, бръкна в джобовете, но не откриваше нищо, докато не стигна до торбеста рокля, в която намери смачкана хартийка като билет от томбола или номер за гардероб, обозначена с 18.

Хейзъл не беше помръднала, откакто Страйк я остави. Хрум­на му, че и по-дълго да се беше бавил, тя нямаше да забележи. Когато влезе в стаята, жената се стресна леко. Отново беше плакала.

– Благодаря ви, че дойдохте – изрече задавено и се изправи. – Съжалявам, аз...

И вече открито се разхлипа. Страйк обгърна рамото й и преди да се усети, тя вече бе захлупила лице на гърдите му и ридаеше, вкопчила се в реверите на сакото му, без следа от кокетиране, с истинска покруса. Той я прегърна с две ръце през раменете и останаха така цяла минута, докато тя пое дълбоко дъх на няколко пъти и се отдръпна.

Поклати глава, не й бяха останали думи, и го изпрати до вратата. Той й изказа съболезнованията си. Тя кимна, а лицето й бе като на призрак на дневната светлина, нахлула в сумрачното антре.

– Благодаря ви, че дойдохте – промълви. – Имах нужда да ви видя. Не знам защо. Простете, безкрайно съжалявам.