В служба на злото

8

I seem to see a rose,

I reach out, then it goes.

Blue Öyster Cult, ‘Lonely Teardrops’

Като че роза виждам пред очите си, / протягам се към нея – тя изчезва.

Блу Ойстър Кълт, „Самотни сълзи“ – Б. пр.

Напълно според очакванията на Страйк след излизането на новината за отрязания крак в медиите старият му познайник Доминик Кълпепър от „Нюз ъв дъ уърлд“ му позвъни рано във вторник сутринта в напреднала фаза на гняв. Журналистът отказваше да приеме, че Страйк може да е имал основателни причини да не се свърже с него в същата секунда, в която е получил отрязан крайник, и че отгоре на всичко задълбочава оскърблението с отказа си да го държи в течение на новините по случая срещу солидно възнаграждение. Кълпепър беше получавал неведнъж платени сведения от Страйк и когато разговорът приключи, детективът подозираше, че занапред този източник на доходи ще е затворен за него. Кълпепър беше останал крайно недоволен.

Страйк и Робин не говориха чак до средата на следобеда. С раница на гърба детективът й позвъни от претъпкан експресен влак от Хийтроу.

– Къде си? – попита я.

– В пъб срещу клуба „Ментовия носорог“ – отговори тя. – Казва се „Корт“. Ами ти?

– Връщам се от летището. Бясното татенце се качи на самолета, слава богу.

Бясното татенце беше богат международен банкер, чиято съпруга бе наела Страйк да го следи. Двамата водеха изключително оспорвана битка за попечителство. Отпътуването на мъжа за Чикаго даваше на Страйк няколко нощи отдих от наб­людението над него, тъй като той имаше навик да седи в колата си в четири сутринта пред къщата на съпругата си и да гледа с очила за нощно виждане прозореца на стаята на малките си синове.

– Ще дойда да се видим – каза Страйк. – Не мърдай оттам... освен ако Платиненорусата не отпраши с някого, то се знае.

Платиненорусата беше рускинята, студентка по икономика и еротична танцьорка. Клиентът им бе нейният приятел, мъж, на когото Страйк и Робин бяха дали прякора „Двата пъти“, защото за втори път разследваха негово гадже блондинка; вманиачен беше да узнае къде и как му изневеряват любовниците му. На Робин Двата пъти й се виждаше едновременно зловещ и достоен за съжаление. Запознал се беше с Платиненорусата в клуба, който Робин наблюдаваше сега, и на двамата със Страйк им бе възложена задачата да установят дали и други мъже не се ползваха от допълнителните услуги, с които тя даряваше Двата пъти.

Дали той би го повярвал или харесал, но този път Двата пъти май бе избрал нетипично моногамно момиче. Робин я следеше вече от няколко седмици и бе установила, че тя води уединен живот, обядва сама с учебниците си и рядко общува с някого от колегите си.

– Очевидно работи в клуба, за да си помага за таксите в университета – казала бе възмутената Робин на Страйк след първата седмица на наблюдение. – Ако Двата пъти не иска други мъже да я зяпат, защо не я подкрепи финансово?

– Тя го привлича най-вече с факта, че изпълнява еротични танци пред други мъже – търпеливо обясни Страйк. – Учуден съм, че му отне толкова дълго време да се спре на някоя като нея. Възбужда го отвсякъде.

Страйк беше отишъл в клуба малко след като поеха задачата и си бе осигурил услугите на брюнетка с тъжни очи и неочакваното име Рейвън, която да наглежда гаджето на клиента му. Рейвън трябваше да му се обажда веднъж на ден, за да го информира за действията на рускинята и да го уведоми незабавно, ако тя дадеше телефона си на някой клиент или му оказваше прекомерно внимание. Правилата на клуба забраняваха докосване или склоняване към близост, но Двата пъти си оставаше убеден („Горкият нещастник“, казваше Страйк), че той е само един от многото мъже, които я водят на вечеря и споделят леглото й.

– Все още не схващам защо трябва да наблюдаваме клуба – въздъхна Робин в телефона не за пръв път. – Отвсякъде можем да приемем обаждане от Рейвън.

– Знаеш защо – отвърна Страйк, приготвил се да слиза. – Той си иска снимки.

– Но на тях тя е сама и отива на работа или се връща.

– Няма значение. Това го възбужда. Освен това е убеден, че в някой от близките дни тя ще си тръгне от клуба с руски олигарх.

– Не ти ли става малко гадно от такива задачи?

– Рисковете на професията – отвърна безгрижно Страйк. – Доскоро.

Робин зачака сред тапетите с позлатени цветя. Тапицираните с брокат столове и неподхождащите им по цвят абажури на лампите силно контрастираха с огромния плазмен телевизор, на който вървяха реклами за футболни мачове и кока-кола. Над тапетите стените бяха боядисани в модния бежовосив нюанс, на който се беше спряла и сестрата на Матю за дневната си. Робин го намираше потискащ. Гледката й към входа на клуба беше препречена от дървените перила на стълбището към горния етаж. Навън неспирни потоци от автомобили течаха наляво и надясно, а сред тях и много червени двуетажни автобуси, които временно закриваха заведението от поглед.

Пристигна Страйк, очевидно раздразнен от нещо.

– Изгубихме Радфорд – съобщи той и тръшна раницата си край високата масичка до прозореца, до която тя бе седнала. – Току-що ми се обади.

– Не!

– Да. Смята, че си твърде интересна за медиите, та да идеш под прикритие в офиса сега.

Медиите разполагаха с историята за отрязания крак от шест часа сутринта. Уордъл бе удържал на думата си пред Страйк и го предупреди своевременно. Детективът успя да напусне мансардния си апартамент в малките часове с достатъчно дрехи в раницата си за неколкодневно отсъствие. Знаеше, че репортерите скоро ще обсадят офиса, не му беше за пръв път.

– И не е само той – добави Страйк, като се върна при Робин с халба в ръка и седна на високия стол. – Кан също се изтегли. Щял да си потърси агенция, която не привлича телесни части.

– Проклетия – избъбри Робин и после попита: – Кое те кара да се хилиш?

– Нищо. – Не искаше да й казва, че винаги му бе харесвало, когато тя изтърси „проклетия“. Думата извикваше в говора й потиснатия йоркшърски акцент.

– Доходни клиенти бяха – изтъкна Робин.

Страйк се съгласи с очи, вперени във входа на „Ментовия носорог“.

– Как е Платиненорусата? Рейвън обади ли се?

Тъй като Рейвън току-що бе позвънила, Робин можа да информира Страйк, че, както винаги, новини няма. Платиненорусата беше много популярна сред посетителите и в този ден беше изпълнила три частни танца, проведени съобразно правилата на клуба, в пълно приличие.

– Чете ли статиите? – попита той и посочи към изоставен брой на „Мирър“ на съседната маса.

– Само онлайн – отвърна Робин.

– Дано доведат до някаква информация – каза Страйк. – Все някой трябва да е забелязал, че му липсва крак.

– Ха-ха – произнесе Робин.

– Мислиш, че е твърде скоро?

– Да – отговори студено Робин.

– Снощи се порових в интернет – сподели Страйк. – Брокбанк може да е бил в Манчестър през 2006 година.

– Откъде знаеш, че е точният човек?

– Не знам, но е на същата възраст, със същия среден инициал...

– Помниш инициала на второто му име?

– Да – рече Страйк. – Изглежда не е там вече. Същата история е и с Лейн. Почти сигурен съм, че е живял на адрес в Корби през 2008 година, но се е преместил. Откога – попита Страйк, взрян през улицата – онзи тип с камуфлажното яке и тъмните очила седи в отсрещния ресторант?

– От около половин час.

На Страйк му се струваше, че мъжът отвърна на погледа му през улицата и през две витрини. Широкоплещест и дългокрак, той изглеждаше твърде едър за сребристото столче. Поради плъзгащите се отражения от коли и минувачи на Страйк му бе трудно да е сигурен, но мъжът като че имаше силно набола брада.

– Как е там вътре? – попита Робин и посочи към двойните врати на „Ментовия носорог“ под масивната метална арка.

– В стриптийз клуба ли? – попита изненадан Страйк.

– Не, в японския ресторант – подхвърли саркастично Робин. – В стриптийз клуба, естествено.

– Става – отвърна той уклончиво, без да е сигурен какво точно го пита.

– Каква е обстановката?

– Позлата. Огледала. Приглушено осветление. – Когато тя го погледна очаквателно, той добави: – В средата има пилон, там танцуват.

– Не са ли интимни танци?

– За тях има отделни кабини.

– Как са облечени момичетата?

– Знам ли... оскъдно...

Мобилният му телефон иззвъня. Елин.

Робин извърна лице и взе да върти в ръце очила като за четене, които всъщност съдържаха малка камера – с нея снимаше движенията на Платиненорусата. Много се беше развълнувала от това приспособление, когато Страйк й го връчи за пръв път, но ентусиазмът й отдавна беше отшумял. Пиеше си доматения сок и гледаше през прозореца, като се стараеше да не слуша разговора между Страйк и Елин.Той винаги поддържаше неут­рален тон по телефона с приятелката си, но пък й бе трудно да си представи Страйк да шепне гальовни слова на някоя. Матю я наричаше „Робси“ и „Роузи-Поузи“, когато беше в подходящото настроение, но това рядко се случваше напоследък.

– ...у Ник и Илза – казваше Страйк. – Да. Не, съгласен съм... да... добре... и на теб.

Той прекъсна разговора.

– Там ли ще отседнеш? – попита го Робин. – У Ник и Илза?

Те бяха двама от най-старите приятели на Страйк. Робин ги бе виждала при две техни посещения в офиса и беше харесала и двамата.

– Да, приемат ме, докогато искам да остана.

– Защо не у Елин? – поинтересува се Робин с риск да бъде срязана, защото беше пределно наясно за строгата граница, която Страйк поставяше между личния и професионалния си живот.

– Няма начин – отвърна той. Не изглеждаше ядосан, че е попитала, но не показа склонност да се впусне в обяснения. – Забравих – добави той, като отново хвърли поглед през улицата към японската закусвалня. Масата, където бе седял мъжът с камуфлажното яке и тъмните очила, сега беше празна. – Взех ти това.

Беше аларма против изнасилвачи.

– Вече си имам – каза му Робин и я извади от джоба на палтото си.

– Да, но тази е по-добра – увери я Страйк и се зае да й обяснява функциите.

– Трябва ти аларма с поне 120 децибела, а и пръска нападателя с неизмиваема червена боя.

– Моята е със 140 децибела.

– И все пак мисля, че тази е по-добра.

– Дали не се обажда мъжката ти самоувереност, че всичко, избрано от теб, е по-добро от онова, което имам аз?

Той се засмя и пресуши бирата си.

– Довиждане засега.

– Къде отиваш?

– Имам среща с Пищяла.

Името й беше непознато.

– Онзи, дето понякога ми осигурява информация за бартер с полицията – обясни Страйк. – Човекът, който ми съобщи кой е намушкал с нож полицейския информатор, помниш ли? Препоръча ме като бияч на онзи гангстер.

– О, той ли? – каза Робин. – Никога не си ми споменавал името му.

– Пищяла е най-добрият ми шанс да открия къде е Уитъкър – продължи Страйк. – Може да има също информация за Мали Багера. Движи се в същите среди.

Той огледа улицата с присвити очи.

– Внимавай за онзи с камуфлажното яке.

– Изнервен си.

– И още как, Робин. – Той извади пакет цигари да са му готови за краткото разстояние пеша до метрото. – Някой ни изпрати крак, дявол го взел.