В служба на злото

33

Then the door was open and the wind appeared . . .

Blue Öyster Cult, ‘(Don’t Fear) The Reaper’

Тогава вратата се отвори и появи се вятърът...

Блу Ойстър Кълт, „(Не се бой от) Жътваря“ – Б. пр.

– Оплетох конците с Брокбанк – каза Робин. – Страшно много съжалявам, но наистина не знам къде сбърках! Плюс че не посмях да направя снимки на Бясното татенце, защото бях твърде близо.

Беше девет сутринта в петък и Страйк дойде не от горния апартамент, а от улицата, облечен с дрехи за навън, отново с раницата си. Робин го чу да си тананика, докато се качваше по стълбите. Беше нощувал у Елин. Робин му беше позвънила предишната вечер, за да му съобщи за обаждането на Брокбанк, но Страйк нямаше възможност за дълъг разговор и бе обещал да го проведат на следващия ден.

– Не бери грижа за Бясното татенце. Ще го спипаме друг път – успокои я Страйк, зает с чайника. – А с Брокбанк си се справила прекрасно. Знаем, че е в Шордич, че все така съм му в ума, че се опасява да не си от полицията. Въпросът е дали защото е мърсувал с деца из цялата страна, или защото наскоро е убил и насякъл тийнейджърка на парчета.

Откакто Брокбанк бе изрекъл последните си думи в ухото й, Робин се чувстваше леко разтърсена. С Матю почти не си проговориха предишната вечер и след като не бе намерила отдушник на внезапното си усещане за уязвимост, което не разбираше докрай, бе възложила всичките си надежди на срещата със Страйк лице в лице, за да обсъдят злокобния въпрос „Не те ли познавам аз теб, момиченце?“. Днес й се искаше да види Страйк сериозен и предпазлив, както когато бе приел изпращането на крака като заплаха и я бе предупредил да не остава навън по тъмно. Човекът, който сега весело приготвяше кафе и говореше със спокоен тон за тормоз над деца и убийство, не й носеше утеха. Той не би могъл да има представа как звучеше Брокбанк, когато бе произнесъл напевно думите в ухото й.

– Знаем и още нещо за Брокбанк – малко троснато заяви тя. – Живее с малко момиче.

– Може да не живее с нея, а просто да е оставил там телефона си.

– Ами добре тогава – отвърна Робин, като се почувства още по-изнервена. – Щом държиш да си педантичен, знаем, че той е в близък контакт с малко момиче.

Тя се извърна с гръб под претекст, че трябва да се заеме с пощата, която беше събрала от изтривалката при пристигането си. Фактът, че Страйк се появи с тананикане, я беше подразнил. Вероятно нощта, прекарана с Елин, го беше отвлякла от ежед­невието му по приятен начин и го бе освежила. И на Робин би й дошло добре едно откъсване от дните й, изпълнени със свръхбдителност, и вечери – с ледено мълчание. Съзнаваше, че е несправедлива, но това ни най-малко не намаляваше негодуванието й. Хвана умиращите рози в пресушената им полиетиленова торбичка от бюрото и ги натика с цветовете надолу в кошчето.

– Нищо не можем да направим за онова дете – обади се Страйк.

Удовлетворяващ гняв нахлу у Робин.

– Ами нека тогава не я мислим – процеди тя.

Докато се опитваше да измъкне една сметка от плика й, без да иска го скъса през средата.

– Мислиш, че е единственото дете, застрашено от насилник? Сигурно в момента има стотици такива в Лондон.

Робин донякъде очакваше, че той ще се смекчи, като му показа колко е ядосана. Обърна се към него. Наблюдаваше я с леко присвити очи без следа от съчувствие.

– Тревожи се колкото щеш, но това е похабена енергия. Нито аз, нито ти можем да сторим нещо за малката. Брокбанк не присъства в никакви регистри. Не е бил осъждан. Дори не знаем къде е тя или какво...

– Казва се Захара – прекъсна го Робин.

За неин ужас гласът й прозвуча задавено и пискливо. Лицето й пламна и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Отново се извърна, но не достатъчно бързо.

– Хей – продума меко Страйк, но тя размаха ръка към него да млъкне. Нямаше да се остави да рухне. Единственото, което я крепеше сега, бе способността да продължи да върши работата си.

– Добре съм – продума през стиснати зъби. – Забрави.

Сега вече не можеше да му признае колко заплашително й бе прозвучала фразата на Брокбанк. „Момиченце“, така я беше нарекъл. Тя не беше момиченце. Не беше пречупена, нито дете – вече не, – но Захара, която и да беше тя...

Чу Страйк да излиза на площадката и миг по-късно пред плувналите й очи се появи голяма ролка тоалетна хартия.

– Благодаря ти – избъбри задавено, като я пое от ръката на Страйк и си издуха носа.

Изминаха няколко минути в мълчание, през които Робин периодически си бършеше очите и си секнеше носа, като избягваше да поглежда Страйк, който по най-перверзен начин оставаше в нейната част на офиса, вместо да си иде във вътрешния кабинет.

– Какво? – каза накрая Робин с отново събуден гняв, задето той само стърчеше и я гледаше.

Страйк се усмихна. Въпреки всичко внезапно й се прищя да се разсмее.

– Там ли ще стоиш цяла сутрин? – попита, като се мъчеше да звучи сърдита.

– Не – все така усмихнат отвърна той. – Просто исках да ти покажа нещо.

Бръкна в раницата си и извади лъскава брошура за недвижими имоти.

– На Елин е – обясни. – Ходи на оглед вчера, мисли да си купува апартамент.

Желанието да се засмее се изпари. Как точно си въобразяваше Страйк, че ще я развесели със съобщението, че приятелката му се кани да си купи абсурдно скъп апартамент? Или се канеше да обяви (изстина вътрешно при тази мисъл), че двамата с Елин ще заживеят заедно? Като на филмова лента видя горния апартамент опразнен, Страйк живеещ в лукс, а себе си – обитаваща мини стая в покрайнините на Лондон, шепнеща в телефона си, за да не я чуе хазайката й веган.

Страйк постави брошурата на бюрото пред нея. На корицата имаше висока модерна кула, върхът на която наподобяваше щит, в който като три очи бяха разположени вятърни турбини. Надписът гласеше „Страта SE 1, най-желаните жилищни имоти в Лондон“.

– Виждаш ли?

Тържествуващият му вид до болка наскърбяваше Робин, още повече че му бе крайно неприсъщо да се възторгва от перспектива за луксозен живот. Но преди да успее да отговори нещо, на стъклената врата зад него се почука.

– Да го вземат дяволите – избъбри Страйк откровено смаян, когато отвори и вътре нахълта Пищяла, пощракващ с пръсти и обкръжен от обичайната си смесена миризма на цигарен дим, канабис и пот.

– Бях наблизо – съобщи той досущ като Ерик Уордъл. – Намерих ти го, Горелка.

Пищяла се тръшна на канапето от изкуствена кожа, протегна крака напред и извади пакет „Мейфеър“.

– Намерил си Уитъкър? – попита Страйк, който определено беше изумен да види Пищяла буден толкова рано сутринта.

– Че кого друг си ме карал да ти намеря? – рече Пищяла и дръпна силно от цигарата си, очевидно доволен от ефекта, който създаваше. – Катфорд, на Бродуей. Апартамент над магазинче за пържени картофи. Мърлата живее с него.

Страйк протегна ръка и стисна тази на Пищяла. Въпреки златния зъб и белега, изкривяващ горната му устна, посетителят отправи към него съвсем хлапашка усмивка.

– Искаш ли кафе? – попита го Страйк.

– Ами давай – прие Пищяла, очевидно решен да се наслади по-продължително на своя триумф. – Ти как я караш, добре ли си? – обърна се бодро към Робин.

– Да, благодаря – отвърна сдържано тя и се зае отново с неотворената поща.

– На ти теб навалица – промърмори Страйк на Робин, като думите му бяха заглушени от свирещия чайник, а и Пищяла бездруго бе зает да проверява съобщенията на телефона си. – И тримата са в Лондон. Уитъкър е в Катфорд, Брокбанк е в Шордич, а вече знаем, че Лейн е в Елефънт и Касъл. Или поне е бил преди три месеца.

– Откъде знаем, че Лейн е бил в Елефънт и Касъл?

Страйк почука с пръст лъскавата брошура с кулата на бюрото й.

– Защо иначе смяташ, че ти я показвам?

Робин нямаше представа за какво й говори той. Гледа неразбиращо брошурата няколо секунди, преди да схване. Сребристи панели се проточваха около назъбените линии с тъмни прозорци по цялата дължина на облата колона: точно тази шарка се виждаше зад Лейн, застанал на бетонния балкон.

– О – с изтънял глас промълви тя.

Страйк не отиваше да живее с Елин. Тя наистина не разбираше защо отново се изчервява. Като че напълно бе изпуснала емоциите си от контрол. Ама какво й ставаше? За пореден път се завъртя със стола с намерение да се погрижи за пощата, а и за да скрие лицето си от двамата мъже.

– Май нямам у себе си достатъчно пари да ти платя, Пищял – каза Страйк, като надникна в портфейла си. – Ще те изпратя до някой банкомат.

– Дадено, Горелка – отвърна госта му, като се наведе към кошчето на Робин да изтръска пепелта от цигарата си. – А пък ако ти трябва помощ за Уитъкър, знаеш къде съм.

– Да, благодаря. Но сигурно ще успея да се справя и сам.

Робин взе последния неотворен плик от купчето с пощата, който беше корав и по-дебел в единия ъгъл, сякаш съдържаше картичка с някакво украшение върху нея. Вече на път да го разреже, Робин видя, че е адресиран до нея, а не до Страйк. Спря се и го загледа колебливо. Името й и адресът на офиса бяха напечатани. Пощенското клеймо беше от централен Лондон и писмото бе пратено предишния ден.

Гласовете на Страйк и Пищяла ставаха ту по-силни, ту по-тихи, но тя не би могла да каже какво си говореха.

„Не е нищо – убеждаваше сама себе си. – Просто си преуморена. Не може да ти се случи пак.“

Като преглътна мъчително, тя отвори плика и плахо извади картичката.

Беше с репродукция на картина на Джак Ветриано – блондинка, седнала в профил на кресло, покрито с бял чаршаф, за да не се праши. Блондинката държеше чаена чаша, а стройните й крака, обути в черни чорапи и обувки с тънък висок ток, бяха кръстосани и вдигнати върху ниска табуретка. Нищо не бе прик­репено отпред на картичката. Издутото нещо, което напипваше, беше залепено вътре в нея.

Страйк и Пищяла все така разговаряха. До ноздрите й достигна лъх на гнило, който надделя над мириса на пот от Пищяла.

– О, господи – отрони Робин, но никой от мъжете не я чу. Отвори картичката.

Във вътрешния й ъгъл с тиксо бе прикрепен разлагащ се пръст от крак. Имаше и думи, грижливо изписани с главни букви:

Тя е красива като стъпало – Б. пр.

Робин пусна картичката на бюрото и се изправи, после се обърна към Страйк. Струваше й се, че всичките й движения са на забавен каданс. Той премести поглед от поразеното й лице към отвратителния предмет върху бюрото й.

– Махни се от това нещо.

Тя го послуша. Трепереше и й се гадеше, искаше й се Пищяла да го няма там.

– Какво? – повтаряше той. – Какво има? Какво стана? Какво?

– Някой ми изпраща отрязан пръст от крак – отвърна Робин с равен и нетипичен за нея глас.

– Хайде бе, занасяш ме – възкликна Пищяла и се приближи към бюрото силно заинтригуван.

Наложи се Страйк да му попречи със сила да не пипа картичката, паднала от ръцете на Робин. Детективът разпозна фразата ‘She’s as Beautiful as a Foot’. Беше заглавие на друга песен на Blue Öyster Cult.

– Ще се обадя на Уордъл – каза детективът, но вместо да посегне към телефона си, написа на жълто самозалепващо се листче четирицифрен код и извади от портфейла кредитната си карта. – Робин, ти иди да изтеглиш още пари за Пищяла и после се върни тук.

Тя взе листчето и кредитната карта, абсурдно признателна за този шанс да излезе на чист въздух.

– А ти, Пищял – остро изрече Страйк, когато двамата стигнаха до стъклената врата, – изпрати я обратно дотук, чу ли? До самия вход на офиса.

– Нямаш грижи, Горелка – отсече Пищяла убедително, както винаги зареден с енергия от необичайното, от екшъна, от намека за опасност.