В служба на злото

48

Here Comes That Feeling

Задава се онова чувство – Б. пр.

Топлата вълна, обхванала Лондон, беше негов враг. Не би могъл да крие ножовете си под тениска, а шапките и вдигнатите яки, на които бе разчитал да се преобразява, вече изглеждаха неуместни. Не можеше да прави друго, освен да чака, вътрешно кипящ и безсилен, в убежището, за което То не знаеше.

Най-после в неделя времето се промени. Над пресъхналите паркове заваля дъжд, затанцуваха чистачките на предните стъкла, туристите навлякоха дъждобрани и упорито джапаха през локвите.

Изпълнен с възбуда и решимост, той нахлупи шапка ниско над очите си и облече специалното си яке. Докато вървеше, ножовете се удряха в гърдите му, пъхнати в дълбоките джобове, които бе пригодил в подплатата. Улиците на столицата си бяха все така пълни с хора, както и когато бе намушкал мръсницата, чиито пръсти сега почиваха във фризера му. Туристи и лондончани пъплеха навред като мравки. Някои си бяха купили чадъри и шапки с десена на националния флаг. Блъскаше се в тях просто заради удоволствието да ги види как залитат.

Нуждата му да убие ставаше неудържима. Беше преживял няколко изгубени дни и отпускът му от То беше на привършване, а Секретарката все така си оставаше жива и на свобода. С часове я бе издирвал и ето че смайващо тя се озова точно пред него, наглата кучка, посред бял ден... само че навред беше пълно със свидетели...

Слаб контрол върху импулсите, би казал шибаният психиатър, ако знаеше какво направи той при вида й. Слаб контрол върху импулсите! Идеално си контролираше импулсите дори, стига да го искаше – притежаваше свръхчовешка интелигентност, беше убил три жени и осакатил друга, без да бъде разкрит от полицията, така че майната му на шибания психиатър и на тъпите му диагнози. Ала когато я зърна пред себе си след всички тия ялови дни, прииска му се да я уплаши, да се приближи до нея, много да се приближи, така че да я подуши, да й заговори, да погледне страха в очите й.

А после тя се отдалечи и той не се осмели да я последва. Не и тогава. Само че умираше от разочарование, че я пуска да си иде. Вече трябваше да е разфасована на парчета и пъхната в хладилника му. Отдавна бе редно да е видял онзи екстаз по лицето й, породен от ужаса и смъртта, в мига, когато той ги притежаваше напълно и те се превръщаха в изцяло негова играчка.

И ето че сега вървеше под студения дъжд, а отвътре гореше, защото беше неделя и тя беше на мястото, където той нямаше достъп до нея заради неотлъчното присъствие на Хубавеца.

Имаше нужда от повече свобода, много повече свобода. Истинската пречка бе, че То си седеше у дома през цялото време, шпионираше го, вкопчваше се в него. Всичко това трябваше да се промени. Вече бе принудил То против волята му да се хване на работа. Реши да се престори, че и той е на нова служба. Ако се наложеше, щеше да открадне, за да се сдобие с пари, щеше да се преструва, че ги е спечелил, неведнъж го бе правил преди. Тогава ръцете му щяха да бъдат развързани и щеше да вложи цялото си време в подготовка да бъде наблизо, когато Секретарката свалеше гарда, когато никой не гледаше, когато тя завиеше зад неподходящия ъгъл...

Минувачите му изглеждаха безжизнени като автомати. Глупави, глупави, глупави... Навсякъде по пътя се оглеждаше за нея, следващата, която щеше да обработи. Нямаше да е Секретарката, не, защото кучката беше зад бялата си входна врата с Хубавеца. Щеше да му свърши работа коя да е жена достатъчно глупава или достатъчно пияна да повърви за кратко с мъж и неговите ножове. Трябваше да го направи с някоя, преди да се върне при То, налагаше му се. Само това щеше да го крепи да се преструва на онзи мъж, когото То обичаше. Изпод шапката очите му се стрелкаха, подбираха, отхвърляха: жени с мъже, жени с деца, но не и сами жени, не както му трябваха на него...

Извървя километри до падането на мрака покрай осветени пъбове, където мъже и жени се смееха и флиртуваха, покрай ресторанти и кина; оглеждаше, чакаше с търпението на ловец. Беше неделя вечер и работещите вече си бяха по домовете, но пък все още бе пълно с туристи, гости на града, привлечени от историята и загадъчността на Лондон...

Беше почти полунощ, когато те изскочиха пред опитните му очи като туфа налели се гъби във високата трева: групичка кудкудякащи и кискащи се момичета, вървящи по тротоара. Бяха на една от любимите му мизерни и запуснати улици, където пиянска свада или врещящо момиче нямаше да бъдат пос­рещнати като нещо необичайно. Той ги последва на десетина метра разстояние, като ги наблюдаваше на светлината на уличните лампи как се смушкваха с лакти и дърдореха – всичките с изключение на една. Тя беше най-пияната и най-младата на вид, готова всеки момент да повърне, той ли не ги разбираше тия неща? Препъваше се на високите си токове, изоставаше леко от приятелките си, глупавата малка пачавра. Никоя от останалите не осъзнаваше в какво състояние е тя. Клатушкаха се напред и се кикотеха.

Той ги следваше с възможно най-безгрижен вид.

Ако тя повърнеше на улицата, шумът щеше да привлече вниманието на приятелките й, щяха да се спрат и да се скупчат около нея. А така, докато се бореше с позивите на повръщане, не можеше да говори. Постепенно дистанцията между нея и групата се увеличи. Малката се олюляваше и препъваше и му напомни за последната, която едва се държеше на високите си токове. Тази тук не биваше да оцелее и да помага за създаване на фоторобот.

Приближаваше такси. Сценарият се разигра в ума му, преди да се случи реално. Те се разврещяха и размахаха ръце да го спрат, след което една след друга натикаха вътре дебелите си задници. Той забърза с наведена глава и скрито лице. Уличните лампи се отразяваха в локвите, лампичката, сигнализираща „свободно за наемане“ угасна, двигателят изръмжа...

Бяха я забравили. Тя се олюля близо до стената и протегна ръка да се подпре.

Може би разполагаше само със секунди. Някоя от приятелките й можеше да забележи всеки миг, че нея я няма с тях.

– Добре ли си, миличка? Призля ли ти? Ела тук, насам. Ще мине, няма страшно. Ей тук.

Той я дръпна в пресечката и тя мигом започна да бълва. Немощно се опита да издърпа ръката си, но повръщаното изригваше от нея, давеше я.

– Гнусна кучка – процеди той с ръка вече поставена върху дръжката на ножа под якето. Дръпна я насила към тъмното пространство между магазин за порнокасети и друг за вещи втора употреба.

– Не – простена тя, но се задави от бликащото в гърлото й.

На отсрещната страна на улицата се отвори врата, светлина освети няколкото стъпала. На тротоара се изсипаха хора, които се смееха.

Той я прилепи към стената, за да неутрализира борбата й, и я зацелува. Вкусът й беше гаден, на повръщано. Вратата насреща се затвори, светлината секна, хората се отдалечиха с отекващи из улицата гласове.

– Мамицата ти мръсна – просъска той отвратен, като се дръпна от устата й, но продължаваше да я притиска с тяло към стената.

Тя си пое дъх да изкрещи, но той вече беше приготвил ножа и го заби дълбоко между ребрата й, където острието потъна с лекота, не като при предишната с нейната корава и неподатлива плът. Писъкът замря неиздаден върху изцапаните й устни, по ръката му с ръкавица бликна гореща кръв и напои тъканта. Тя се разтресе конвулсивно, опита се да проговори, очите й се обърнаха и подбелиха, цялото й тяло се отпусна, все още с ножа в него.

– Браво на момичето – прошепна той, изтегли ножа и тя падна умираща в ръцете му.

Изтегли я по-навътре в междинното пространство, където черни чували с боклук чакаха да бъдат прибрани. Ритна ги нас­трани и я стовари в един ъгъл, после извади мачетето. Сувенирите бяха задължителни, ала разполагаше само със секунди. Друга врата можеше да се отвори или току-виж онези заспали кучки, приятелките й, се върнали с таксито...

Ряза и сече, постави топлите си, димящи трофеи в джоба, после натрупа чувалите около и върху нея...

Беше отнело по-малко от пет минути. Чувстваше се като крал, като бог. Тръгна да се отдалечава с надлежно прибрани ножове, леко задъхан в хладния и чист нощен въздух, а щом се озова отново на основната улица, потича малко. Вече беше на една пресечка разстояние, когато чу пресипнали женски гласове в далечината:

– Хедър! Хедър, къде си, тъпа краво?

– Хедър не ви чува – прошушна той в мрака.

Помъчи се да спре смеха си, като зарови лице в яката си, ала му бе непосилно да сдържи триумфа. Тикнати дълбоко в джобовете, пръстите му си играеха с жилавия хрущял и кожата върху него, към който още бяха закачени обеците й – малки пластмасови сладоледчета във фунийки.