В служба на злото

42

I’m living for giving the devil his due.

Blue Öyster Cult, ‘Burnin’ for You’

Живея, за да дам на дявола дължимото.

Блу Ойстър Кълт, „Изгарям за теб“ – Б. пр.

„Стават провали“, казваше си Страйк. Във военната му кариера също му се бяха случвали засечки. Може да тренираш до изнемога, да провериш всяко винтче от оборудването си, да предвидиш всевъзможни варианти и пак да те сполети неочакван малшанс. Веднъж в Босна неизправен мобилен телефон неочаквано се разреди и повлече поредица от неудачи, кулминацията на които бе, че приятел на Страйк се отърва на косъм от смъртта, след като подкара по погрешна улица в Мостар.

Обаче нищо не можеше да промени факта, че ако негов подчинен в Отдела за специални разследвания провеждаше наблюдение и се беше облегнал на небрежно паркиран ван, без първо да провери дали е празен, Страйк щеше да му каже доста неща, при това с повишен тон. Не бе имал намерение да се конфронтира с Уитъкър или поне така си беше казвал, но след трезв размисъл беше принуден да признае, че действията му говореха друго. Изнервен от дългите часове наблюдение на апартамента на Уитъкър, не се бе постарал достатъчно да се прикрие от прозорците на пъба и макар че нямаше как да знае, че онзи е във вана, го обземаше диво удоволствие, задето най-сетне мръсникът си бе отнесъл боя от него.

Господи, колко много бе искал да го нарани. Самодоволният смях, сплъстената коса, тъпата тениска, острата воня, пръстите, стиснали тънката бяла шия, предизвикателните приказки за майки: чувствата, изригнали у Страйк при неочакваната поява на Уитъкър, бяха на някогашния осемнайсетгодишен младеж, настървен да се бие, нехаещ за последствията.

Извън удоволствието, че го беше ударил, срещата не беше донесла особено много значима информация. Колкото и да се мъчеше да направи сравнение с едрата фигура с прилепнала шапка, нито можеше да отхвърли, нито да потвърди някаква прилика само на базата на външността му. Вярно, че тъмният силует на мъжа, когото Страйк бе гонил из Сохо, нямаше сплъстените кичури на Уиъкър, но дългата коса можеше да бъде вързана или скрита под шапка; онзи изглеждаше по-набит, но подплатените якета често правеха фигурата по-едра. Реакцията на Уитъкър, когато завари Страйк пред вана, също не бе дала реални индикации на детектива. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невъзможно му бе да реши дали самодоволното изражение на втория му баща може да бъде тълкувано като истинско тържествуване. Или последният му жест, имитиращ прерязване на гърло във въздуха с мръсни пръсти, бе поредното му театралничене, беззъба заплаха, инфантилна злоба на човек, решен на всяка цена да бъде най-злият, най-страховитият.

Накратко, срещата им бе показала, че Уитъкър си е останал все така самовлюбен и склонен към насилие и беше дала на Страйк две допълнителни сведения с ограничена значимост. Първото беше, че Стефани е ядосала Уитъкър, като е показала любопитство по отношение на Страйк. Макар според него причината да бе фактът, че някога е бил заварен син на Уитъкър, не изключваше напълно възможността вторият му баща да е споменал нещо на тема възмездие. Второ, Уитъкър беше успял да завъди някакви приятели. Макар винаги да бе привличал известно количество жени, необяснимо за Страйк, вторият му баща бе срещал само неприязън и презрение сред мъжете по онова време. Неговият пол гледаше осъдително на театралниченето му, на сатанинските щуротии, на стремежа му да бъде пръв във всякакво обкръжение и, естествено, се дразнеше от странната му способност да бъде магнетичен за момичетата. Но ето че сега Уитъкър си беше събрал един вид екип, мъже, които се дрогираха заедно с него и му позволяваха да се разпорежда с тях.

Страйк заключи, че едно от нещата, които можеше да свърши за момента, бе да разкаже на Уордъл за случилото се и да му даде регистрационния номер на вана. Направи го с надеждата полицията да сметне, че си струва да провери за наркотици и други инкриминиращи доказателства вана, а още по-добре – апартамента над магазинчето за пържени картофи.

Уордъл изслуша настоятелните уверения на Страйк, че е подушил изпарения от крак, без да покаже никакъв ентусиазъм. Когато разговорът им приключи, Страйк беше принуден да признае, че ако той бе на мястото на полицая, не би приел подобни сведения като основание да се издейства заповед за обиск. Уордъл явно мислеше, че Страйк държи непременно да отмъсти на пастрока си, и колкото и той да му изтъкваше връзката с Blue Öyster Cult, не беше склонен да размисли на тази тема.

Когато Робин се обади вечерта за редовния си отчет, Страйк намери облекчение и утеха, като сподели случилото се с нея. Макар че тя имаше свои новини, вниманието й мигом се пренасочи при известието, че се е срещнал очи в очи с Уитъкър, и изслуша цялата история мълчаливо и със съпричастност.

– Е, радвам се, че си го ударил – каза тя, когато Страйк прик­лючи със самобичуването, задето е допуснал подобен сблъсък.

– Радваш ли се?

– Естествено, след като е душил момичето!

Робин съжали в мига, щом изрече думите. Не искаше да дава нови поводи на Страйк да си припомня онова, което поначало не биваше да му казва.

– Не успях да се представя като рицаря спасител. Тя падна заедно с него и си удари главата. Ако не разбирам нещо – додаде след кратка пауза, – това е тя. Това беше нейният шанс. Можеше да си тръгне. Щях да я настаня в някой приют, нямаше да я оставя на произвола. Защо се върна при него, по дяволите? Защо го правят жените?

В моментното колебание, преди Робин да отговори, Страйк си даде сметка, че тези негови думи можеха да се изтълкуват като плод на лично отношение.

– Предполагам... – започна Робин.

– Нямах предвид... – изрече Страйк едновременно с нея.

И двамата млъкнаха.

– Прощавай, слушам те – подкани я детективът.

– Исках само да кажа, че тормозените често се вкопчват в своите тормозители. Мозъците им са промити и смятат, че няма алтернатива.

Аз бях проклетата алтернатива, стоях там, пред нея!

– Някаква следа от Лейн? – попита Страйк.

– Не – отвърна Робин. – Знаеш ли, въобще не вярвам, че той е там.

– Според мен все пак си струва...

– Слушай, знам кой живее във всеки апартамент освен в един – заяви Робин. – От всички други влизат и излизат хора. Последният или не е обитаван, или някой лежи умрял вътре, защото вратата му никога не се отваря. Не съм виждала дори гледачи или медицински сестри да го посещават.

– Ще продължим още една седмица – каза Страйк. – Това е единствената ни следа към Лейн. Виж какво – добави той раздразнено, когато тя се опита да възрази, – аз ще съм в същата позиция при наблюдението над оня стриптийз клуб.

– Само дето знаем, че Брокбанк е там – остро го парира Робин.

– Ще го повярвам, като го видя – не й остана длъжен Страйк.

Няколко минути след това си казаха дочуване със зле прик­ривано взаимно недоволство.

Всички разследвания си имаха своя спад, когато информацията и вдъхновението пресъхнеха, но на Страйк му бе трудно да се настрои философски. Благодарение на неизвестния изпращач на крака в бизнеса вече не влизаха никакви пари. Последният му плащащ клиент, съпругата на Бясното татенце, вече нямаше нужда от него. С надеждата да убеди съдия, че е безпочвено да му налагат ограничителна заповед, Бясното татенце всъщност бе доказал, че такава е наложителна.

Агенцията нямаше да издържи още дълго, ако от офиса й продължаваше да лъха вонята на провал и извратеност. Както бе предвидил Страйк, името му масово се свързваше в интернет с убийството и разчленяването на Келси Плат. Кървавите подробности не само заличаваха предишните му успехи, а и зачертаваха в списъка на предлагащите детективски услуги. Никой не желаеше да наеме човек, около когото витаеше така грозна история; на никого не се нравеше идеята за детектив, толкова тясно свързан с неразрешено убийство.

Така че Страйк потегли с решителност и леко отчаяние за стриптийз клуба, където се надяваше да открие Ноъл Брокбанк. Оказа се поредният преустроен стар пъб на пресечка на Къмършъл Роуд в Шордич. Тухлената фасада се ронеше на места, прозорците му бяха боядисани в черно и върху тях бяха несръчно изрисувани бели силуети на голи жени. Оригиналното име „Сарацинът“ още стоеше с широки златни букви върху ронещата се черна боя над двойната врата.

В района имаше подчертано мюсюлманско население. Страйк се разминаваше с тях – жените със забрадки, мъжете с типичните малки шапки. Имаше изобилие от евтини магазини за дрехи, всичките с имена от рода на „Международна мода“ или „Изработено в Милано“ с окаяни манекени по витрините, носещи изкуствени перуки и облечени в найлон и полиестер. По Къмършъл Роуд имаше бангладешки банки, невдъхващи доверие агенции за недвижими имоти, школи по английски език и порутени бакалии, продаващи повехнали плодове зад мръсни витрини, но нямаше пейки, на които да се седне, нито дори нисък студен зид. Макар че Страйк често променяше мястото си на наблюдение, скоро коляното започна да го наболява заради дългото стоене прав в безцелно чакане, защото от Брокбанк нямаше и следа наоколо.

Мъжът на входа беше тантурест и буквално без врат. Страйк видя единствено стриптийзьорки и клиенти да влизат и излизат от клуба. Момичетата, също като мястото, където работеха, бяха по-неугледни от онези в „Спеърминт Рино“. Някои бяха с татуировки или пиърсинги; имаше няколко доста пълнички, а една, която влезе в сградата, очевидно пияна в единайсет часа преди обед, изглеждаше също така и доста мръсна през прозореца на закусвалнята за кебап срещу клуба. След като наблюдава „Сарацинът“ три дни, Страйк, който хранеше сериозни надежди въп­реки казаното пред Робин, неохотно заключи, че или Брокбанк никога не беше работил тук, или вече бе уволнен.

Чак в петък сутринта потискащият модел да удрят навсякъде на камък се промени. Докато Страйк се спотайваше във входа на един особено мизерен магазин за дрехи на име „Световен полъх“, телефонът му иззвъня и в ухото му заговори Робин.

– Джейсън идва утре в Лондон. Онзи с крака. От уебсайта с кандидати за ампутация.

– Чудесно! – възкликна Страйк, облекчен от самата перспектива да разпита някого. – Къде ще се видим с него?

– С тях – уточни Робин и в гласа й определено се долавяше резервираност. – Ще се видим с Джейсън и Темпест. Тя е...

– Извинявай – прекъсна я Страйк. – Темпест?

– Надали е рожденото й име – сухо отбеляза Робин – Тя е жената, с която Келси е общувала онлайн. Чернокосата с очилата.

– О, да, спомням си – каза Страйк, като крепеше телефона си между брадичката и рамото, докато палеше цигара.

– Току-що говорих с нея. Голяма активистка е в обществото на трансинвалидните и е доста властна, но според Джейсън е прекрасна и той се чувства по-сигурен в нейно присъствие.

– Ами добре тогава – каза Страйк. – Та къде ще се видим с Джейсън и Темпест?

– Те искат да е в „Галъри Мес“. Това е кафене в галерията „Саачи“.

– Така ли? – Страйк си припомни, че Джейсън работеше в „Асда“, и беше изненадан, че първото му желание в Лондон бе да види съвременно изкуство.

– Темпест е в инвалидна количка – поясни Робин, – а очевидно там имат добър достъп за инвалиди.

– Добре – отговори Страйк. – В колко часа?

– В един – каза Робин. – Тя... ъъ... попита дали ние ще плащаме.

– Ами май ще трябва.

– Корморан, ще може ли да отсъствам от работа утре преди обед?

– Да, разбира се. Всичко наред ли е?

– Всичко е наред, просто имам някои... някои неща за сватбата, които да уредя.

– Няма проблем. Хей – добави той, преди тя да е затворила, – искаш ли да се видим преди това и да се споразумеем за стратегията на разпит?

– Чудесно ще е! – отвърна Робин и Страйк, трогнат от ентусиазма й, предложи да се видят в закусвалня със сандвичи на Кингс Роуд.