В служба на злото

49

It’s the time in the season for a maniac at night.

Blue Öyster Cult, ‘Madness to the Method’

Дошло е времето в сезона за маниак в нощта.

Блу Ойстър Кълт, „Вкарай лудост в метода“ – Б. пр.

Времето се задържа хладно, с превалявания и на моменти – с бурен вятър, а вече започваше втората седмица на юни. Слънчевата празничност в атмосферата около кралската венчавка беше само спомен, трескавото романтично опиянение бе утихнало, от витрините бяха свалени сватбените артикули и поздравителните флагове и столичната преса се върна към по-делнични теми, включително предстоящата стачка на служителите в метрото.

И ето че в сряда по първите страници на вестниците изригна ужасът. Обезобразеното тяло на млада жена бе открито под чували за боклук. Броени часове след първия апел на полицията за информация светът бе осведомен, че по улиците на Лондон броди Джак Изкормвача на двайсет и първи век.

Вече три жени бяха нападнати и обезобразени, но органите на реда очевидно не разполагаха с никакви следи към заподоз­рени. В надпреварата си да покрият всички възможни аспекти на историята – карти на Лондон, показващи мястото на всяка атака, снимки на трите жертви – журналистите явно държаха да наваксат изгубеното време, осъзнали, че са пристигнали със закъснение на партито. Преди това бяха третирали убийството на Келси Плат като единичен акт на лудост и садизъм, а последвалото нападение над Лила Монктън, осемнайсетгодишната проститутка, въобще не беше отразено от медиите. Момиче, продавало секс услуги в деня на кралската сватба, надали би могло да очаква да измести новопровъзгласената херцогиня от челните страници.

Убийството на Хедър Смарт, двайсет и две годишна служителка в строителна фирма от Нотингам, беше съвсем друга работа. Заглавията бяха спонтанни и грабващи, тъй като Хедър бе типичната героиня на житейска история, с която масовата публика би могла да се отъждестви – с нейната постоянна работа, невинното й желание да разгледа забележителностите на столицата и приятеля й, учител в начално училище. Вечерта преди смъртта си Хедър беше отишла да гледа мюзикъла „Цар лъв“, хапнала беше в китайския квартал, позирала бе за снимки в Хайд Парк на фона на конната стража. Безкраен материал можеше да се извлече от дългия уикенд, организиран за отпразнуването на трийсетия рожден ден на зълва й, завършил с брутална смърт в задния двор на магазин за порнофилми.

Историята, като всички атрактивни истории, се делеше подобно на амеба, създаваше серия от нови репортажи, статии с мнения, други с версии и всяка държеше на своята тоналност в общия хор. Появиха се дискусии за тревожните тенденции към пиянство у младите британки, а на другия полюс – също толкова пламенни укори за вредната склонност да бъде винена жертвата. Излизаха брутални статии за вихрещото се сексуално насилие, смекчавани донякъде от напомнянето, че подобни нападения са много по-редки, отколкото в други държави. Имаше интервюта с разстроените, измъчвани от чувство за вина приятелки, които неволно бяха изоставили Хедър. Скърбящите млади жени първо бяха охулвани и заклеймявани в социалните мрежи, а после – отново защитавани.

Всяко писание беше белязано със сянката на непознатия убиец, умопобъркания, който разчленяваше телата на жени. Репортерите отново обсадиха Денмарк Стрийт в търсене на човека, получил отрязания крак на Келси. Страйк реши, че е дошло време за често обсъжданото, но постоянно отлагано пътуване до Машам за последна проба на сватбената рокля, а той самият отново забегна у Ник и Илза с раница на гърба и смазващо чувство за безсилие. На Денмарк Стрийт остана на пост цивилен полицай, в случай че пристигнеше съмнителна пратка по пощата. Уордъл беше загрижен да не дойде още някоя телесна част, адресирана до Робин.

Притискан от необходимостта да води разследване под острия взор на националните медии, полицаят нямаше възможност да се срещне със Страйк цели шест дни, след като откриха тялото на Хедър. Частният детектив отново направи похода до „Федърс“, където завари Уордъл изтощен на вид, но очакващ с готовност да обсъди нещата с човек, който беше едновременно вътре в случая и вън от него.

– Адска седмица беше – въздъхна Уордъл и пое бирата, която Страйк му бе взел. – Пак започнах да пуша, по дяволите. Ейприл ми е много ядосана.

Отпи голяма глътка бира и после сподели истината за откриването на трупа на Хедър. Материалите в пресата, както Страйк вече беше забелязал, си противоречаха в много потенциално съществени подробности, макар всичките да виняха полицията, че не е намерила момичето цели двайсет и четири часа.

– Тя и приятелките й до една били пияни – обобщи полицаят ситуацията без заобикалки. – Четирите се качили в такси, но били толкова мòтани, че забравили за Хедър. Намирали се вече през една улица, когато се усетили, че тя не е с тях. Таксиметровият шофьор им се ядосал, защото били шумни и нагли. Едната започнала да го псува, понеже казал, че не може да направи обратен завой по средата на улицата. Станала голяма разправия, така че минали цели пет минути, преди той да се съгласи да се върне за Хедър. Когато най-сетне стигнали до улицата, където мислели, че са я оставили – не забравяй, че те са от Нотингам и въобще не познават Лондон, – момичето го нямало никъде. Таксито пълзяло по улицата, а те я викали през отворените прозорци. И тогава на едната й се сторило, че вижда Хедър в далечината да се качва на автобус. Две от тях слезли – няма никаква шибана логика, явно не са били на себе си – и хукнали по улицата, като се разкрещели на автобуса да спре, а другите две пък им се развикали от колата да се върнат, щели да последват автобуса с таксито. И тогава онази, която преди това се скарала с таксиметровия шофьор, го нарекла тъп Паки. На него му писнало, изгонил ги от таксито и си заминал. Та в общи линии – рече уморено Уордъл, – всички ядове, които берем, че не сме я открили двайсет и четири часа, са заради алкохол и расизъм. Глупачките били убедени, че Хедър се е качила на онзи автобус, затова изгубихме ден и половина да търсим жена, облечена в подобна горна дреха. Чак когато собственикът на магазина за порнофилми и списания излязъл да изкара торбите с боклук отпред, я открил под тях с отрязан нос и уши.

– Значи, това поне е истина – отбеляза Страйк.

Обезобразеното й лице беше едно от нещата, за които всички вестници бяха единодушни.

– Да, това е истина – изпъшка Уордъл. – „Шакълуелския изкормвач“. Няма що, чудесно звучи.

– А свидетели?

– Никой нищо не е видял.

– Какво стана с „Поклонник“ и неговия мотор?

– Отписахме го – призна Уордъл с мрачно изражение. – Има твърдо алиби за убийството на Хедър, бил на роднинска сватба. А и за другите две нападения не открихме улики.

Страйк остана с впечатлението, че полицаят иска да му каже нещо друго и чакаше търпеливо.

– Не искам да стигне до пресата – понижи глас Уордъл, – но мислим, че той е извършил и още две.

– Господи! – възкликна Страйк истински разтревожен. – Кога?

– Случаи от миналото – отвърна Уордъл. – Неразрешено убийство в Лийдс от 2009 година. Проститутка, родом от Кардиф. Намушкана с нож. От нея нищо не е отрязал, но й взел медальона, който винаги носела, и я захвърлил в канавка извън града. Трупът бил открит чак след две седмици. Миналата година момиче било убито и обезобразено в Милтън Кийнс. Казвала се Сейди Роуч. Осъдили приятеля й за това престъпление. Изчетох подробно всичко по случая. Семейството се борило упорито за освобождаването му и излязъл след обжалване. Нищо не го свързвало с убийството, освен че се скарали преди това и че веднъж той заплашил някакъв с джобно ножче. Впрегнахме психолог и криминалисти да работят по всичките пет нападения и изводът е, че имат достатъчно общи белези, за да се смята, че извършителят е един и същ. Очевидно използва два ножа – месарски и мачете. Всички жертви са уязвими – проститутки, пияни, емоционално разстроени. Подбирани са на улицата с изключение на Келси. Вземал е трофеи от всички тях. Твърде рано е да се каже дали имаме сходна ДНК, открита по жените. По всяка вероятност не. Не изглежда да е правил секс с някоя от тях. Явно друго го възбужда.

Страйк беше гладен, но нещо му подсказваше да не прекъсва мрачното мълчание на Уордъл. Полицаят пийна още бира, после изрече, без да поглежда Страйк в очите:

– Разследвам всичките твои хора: Брокбанк, Лейн и Уитъкър.

Крайно време беше.

– Брокбанк е интересен – посочи Уордъл.

– Откри ли го? – попита Страйк, като замръзна с доближена към устните му бира.

– Още не, но знаем, че редовно е посещавал църква в Брикстън допреди пет седмици.

– Църква ли? Сигурен ли си, че става дума за същия човек?

– Висок бивш военен, бивш играч на ръгби, с масивна челюст, с едно хлътнало око, деформирано ухо, тъмна късо подстригана коса – издекламира Уордъл. – Казва се Ноъл Брокбанк. Към метър и деветдесет или малко отгоре на ръст. Силен северняшки акцент.

– Това е той – потвърди Страйк. – Но шибана църква?

– Почакай – каза Уордъл. – Отивам да пусна една вода.

„От друга страна, защо не църква?“, помисли си Страйк и отиде на бара да вземе още две бири. Заведението се пълнеше. Заедно с бирите отнесе и меню на масата, но не можеше да се концентрира. „Млади момичета от хора... не би бил първият...“

– Имах нужда – каза Уордъл след като се върна. – Ще изляза за една цигара. Идвам след...

– Първо довърши за Брокбанк – настоя Страйк и бутна към него новата чаша.

– Честно казано, открихме го по случайност – призна Уордъл, като седна и прие питието. – Един от нашите следеше майката на местен наркобарон. Не вярвахме мама да е невинна, както тя се представяше, затова човекът ни я последвал до църквата и ей ти го там Брокбанк – стоял на вратата и раздавал книжки с псалми. Заговорил го, без да подозира, че е полицай, а и нашият човек нямал представа, че Брокбанк е издирван по друг случай. Четири седмици по-късно колегата ми чул, че търся Ноъл Брокбанк по повод случая с Келси Плат и ми каза, че срещнал човек с това име преди месец в Брикстън. Ето, виждаш ли? – подхвърли Уордъл с бледо подобие на предишната си самодоволна усмивка. – Обръщам внимание на насоките ти, Страйк. Би било глупаво да не го правя след случая Ландри.

„Обърна внимание чак като удари на камък с Мали Багера и Поклонника“, рече си Страйк, но се показа впечатлен и благодарен, преди да се върне към основния въпрос.

– И казваш, че Брокбанк е спрял да посещава църквата?

– Да – въздъхна Уордъл. – Ходих там вчера да говоря с викария. Млад, ентусиазиран, знаеш я тази порода градски свещеници – добави Уордъл, напълно погрешно впрочем, защото контактът на Страйк с духовенството се ограничаваше до военни свещеници. – Отделил много време на Брокбанк. Твърди, че доста се е напатил в живота си.

– Мозъчно увреждане, уволнен от армията по инвалидност, изгубил семейството си и тем подобни глупости, а?

– Да, в този дух – кимна Уордъл. – Синът му много му липсвал.

– Аха – мрачно подхвърли Страйк. – Знае ли къде живее?

– Не, но очевидно приятелката му...

– Алиса?

Уордъл се намръщи леко, извади от вътрешния си джоб бележник и се консултира с него.

– Да, точно така – отвърна. – Алиса Винсънт. Ти пък откъде знаеш?

– И двамата били уволнени от стриптийзьорски клуб. Ще ти обясня след малко – забързано отвърна Страйк, тъй като Уордъл показваше признаци на отплесване. – Разкажи за Алиса.

– Успяла да уреди да й дадат от общината къща в източен Лондон, близо до дома на майка й. Брокбанк казал на викария, че ще се нанесе при нея и децата.

– Деца? – промълви Страйк и в ума му изникна Робин.

– Две малки момиченца.

– Знаем ли къде е тази къща? – попита Страйк.

– Още не. Викарият съжалявал, че той ги напуска – добави Уордъл, като неспокойно поглеждаше към тротоара, където двама мъже пушеха. – Разбрах от него, че Брокбанк е бил в църквата в неделя, трети април, уикенда на убийството на Келси.

Страйк си спести коментар предвид явното желание на Уордъл да пуши и предложи да излязат на тротоара за по цигара.

Пушиха мълчаливо няколко минути, застанали един до друг. В двете посоки ги отминаваха служители, уморени от дългото работно време. Спускаше се вечер. Точно над тях, помежду индиговия сумрак и неоновата коралова светлина на залязващото слънце, имаше ивица безцветно небе – плоско празно петно въздух.

– Господи, колко ми е липсвало – промърмори Уордъл и засмука дима от цигарата, сякаш беше майчиното му мляко, след което отново подхвана нишката на разговора им. – Та така, Брокбанк бил в църквата през този уикенд и помагал с каквото можел. Много добре се справял с децата.

– Ха, не се и съмнявам – подхвърли Страйк.

– Голямо хладнокръвие би се изисквало, не мислиш ли? – каза Уордъл и издуха дима към улицата, вперил очи в скулптурата „Ден“ на Ъпстайн, която украсяваше старата офис сграда на министерството на транспорта – момче, застанало пред мъж на трон с тяло, извито така, че успяваше едновременно да прегърне краля зад себе си и да излага пениса си на показ. – Да убиеш и да разчлениш момиче, а после да се появиш в църквата, все едно нищо не се е случило.

– Ти католик ли си? – попита го Страйк.

Уордъл изглеждаше изненадан.

– Да, такъв съм. Защо се интересуваш? – изрече с подозрение той.

Страйк поклати глава и леко се усмихна.

– Знам, че на един психопат не би му пукало – почти се заоправдава Уордъл. – Просто казвам... Във всеки случай наши хора издирват къде живее в момента. Щом е общинска къща и ако името й наистина е Алиса Винсънт, не би трябвало да е много трудно.

– Чудесно – каза Страйк. Полицията имаше ресурси, с които той и Робин не можеха да се състезават. Може би сега най-сетне щеше да излезе някаква точна информация. – А нещо за Лейн?

– А, Лейн... – Уордъл загаси цигарата си и веднага запали нова. – За него знаем повече. Живее сам в Уоластън Клоуз от година и половина. Кара на помощи за инвалидност. Страдал от белодробна инфекция през уикенда на втори и трети април и приятелят му Дики го посетил да му помогне. Не можел да излезе да си напазарува.

– Адски удобно – вметна Страйк.

– Или самата истина – посочи Уордъл. – Разпитахме Дики и той потвърди всичко, казано от Лейн.

– Лейн изненада ли се, че полицията се интересува какво е правил?

– Беше доста стъписан отначало.

– Пусна ли ви в апартамента?

– Не стигнахме до там. Срещнахме го да прекосява паркинга с патериците и седнахме на разговор в близко кафе.

– Онова еквадорското в тунела под моста?

Уордъл впери в Страйк изпитателен поглед, на който той отвърна невъзмутимо.

– И ти си го следил, нали? Не ни се пречкай там, Страйк, ние сме го поели.

Страйк можеше да отговори, че едва под натиска на пресата Уордъл се задейства да открие тримата заподозрени, които отдавна му беше посочил, но предпочете да запази мълчание.

– Лейн не е глупав – продължи Уордъл. – Малко след като започнахме да го разпитваме, се сети за какво дава дума. Наясно е, че ти си ни дал името му. Прочел е в пресата, че ти е бил изпратен отрязан крак.

– И какво е мнението му по въпроса?

– Имаше някакъв намек за злорадство, че си си получил зас­луженото – подсмихна се Уордъл. – Но, общо взето реакцията му бе очакваната. Известно любопитство, малко нещо оправдания и самозащита.

– Изглеждаше ли болен?

– Да – отвърна Уордъл. – Не ни очакваше, като го видяхме, а креташе на патериците си. Изглежда зле отблизо. Кървясали очи, нездрава кожа. Явно го е закъсал.

Страйк не каза нищо. Все така си оставаше недоверчив за болестта на Лейн. Въпреки ясните фотографски доказателства за употреба на стероиди, кожни плаки и язви, които видя с очите си, Страйк упорито се съпротивляваше на идеята, че Лейн е истински болен.

– Какво е правил, когато другите жени са били убити?

– Бил сам у дома си – отвърна Уордъл. – Нищо не може да потвърди или опровергае това.

Страйк само изсумтя.

Върнаха се в пъба. Една двойка беше заела масата им, затова си намериха друга до френския прозорец, гледащ към улицата.

– Кажи сега за Уитъкър.

– Снощи се видяхме с него. Мениджър е на някаква музикална група.

– Сигурен ли си? – попита недоверчиво Страйк, като си припомни, че и според Пищяла Уитъкър твърдял същото, а в действителност живеел на гърба на Стефани.

– Да, сигурен съм. Посетихме приятелката му наркоманка...

– Влязохте ли в апартамента?

– Тя ни държа на вратата, което не е изненадващо – отвърна Уордъл. – Отвътре се носеше воня. Каза ни, че бил с момчетата, даде ни адреса на концерта и той наистина беше там. Отвън беше паркиран стар ван, а бандата вътре беше още по-стара. Да си чувал някога за Дет Кълт?

– Не – отговори Страйк.

– Не си и прави труда, нищо не струват – осведоми го Уордъл. – Наложи се да ги слушам половин час, преди да имам шанс да се доближа до твоя човек. Свиреха в някакво мазе в Уондсуърт. Днес цял ден ми пищят ушите. Уитъкър като че ли ни очакваше. Срещнал те пред вана си преди няколко седмици.

– Казах ти за това – припомни му Страйк. – Изпаренията от крак...

– Да, да – каза Уордъл. – На този му нямам доверие за нищо, но той твърди, че Стефани можела да му даде алиби за целия ден на кралската сватба, тоест това го изключва от нападението на проститутката в Шакълуел, а по време на убийствата на Келси и Хедър е пътувал с Дет Кълт.

– Значи е подсигурен и за трите убийства, а? – подхвърли Страйк. – Добре се е уредил. От групата потвърдиха ли, че е бил с тях?

– Честно казано, доста уклончиви бяха – призна Уордъл. – Вокалистът им е със слухов апарат. Не знам дали чу всичко, което го попитах. Не се тревожи, възложил съм на хората ми да проверят всички свидетелски показания – добави той, като видя, че Страйк се намръщи. – Ще установим дали наистина е бил там, или не.

Уордъл се прозя и се размърда на стола.

– Трябва да се връщам в службата – каза. – Нищо чудно да остана там цяла нощ. Затрупват ни с информация, откакто всичко излезе по вестниците.

Страйк вече умираше от глад, но пъбът беше много шумен, а той предпочиташе да се храни някъде, където да може и да мис­ли. С Уордъл излязоха заедно и двамата запалиха нови цигари в движение.

– Психологът ни има мнение по въпроса – заговори Уордъл, докато вървяха и пелена от мрак се разгръщаше в небето над тях. – Ако сме прави и си имаме работа със сериен убиец, то той има доста успешен похват. Очевидно планира нещата в някаква степен, иначе не би се измъкнал толкова пъти подред. Само че има промяна в модела в случая с Келси. Знаел е точно къде е отседнала. Писмата и неговата увереност, че при нея няма да има никой друг, говори за напълно предумишлен акт. Уви, при цялото ни старателно търсене не можем да намерим доказателства за когото и да било от твоите хора, че е бил близо до нея. Буквално разглобихме лаптопа й и не откриваме нищо там. Единствените, с които тя е говорила за крака си, са онези откачалки Джейсън и Темпест. Почти не е имала приятели и малкото такива са все момичета. Нищо подозрително не намерихме в телефона й. Доколкото ни е известно, никой от твоите заподозрени не е живял или работил някога във Финчли или Шепърдс Буш, нито е бил в близост до училището или колежа й. Не ни е известно да имат връзка с обкръжението й. Как би могъл някой дотолкова да се сближи с нея и да я манипулира, без семейството й да забележи?

– Знаем, че е била двулична – изтъкна Страйк. – Не забравяй уж измисления приятел, който се оказа съвсем реален, защото я е взел от „Кафе Руж“.

– Да – въздъхна Уордъл. – Още нямаме нищо за проклетия мотоциклет. Пуснахме описание в пресата, но засега – никакъв резултат. Как е партньорката ти? – попита той. Вече бяха пред стъклените врати на службата му, но Уордъл явно бе решен да допуши цигарата си до последния милиметър. – Дано не е много изнервена.

– Добре е – отвърна Страйк. – Отиде си в Йоркшър за проба на сватбената рокля. Накарах я да си вземе няколко дни отпуск, напоследък работеше и през уикенда.

Робин беше приела без възражения. А и защо й беше да остава при плъзналите по Денмарк Стрийт репортери, при тази нископлатена работа и при положение че сега полицията следеше Брокбанк, Лейн и Уитъкър много по-ефикасно, отколкото беше по възможностите на агенцията им?

– Късмет – пожела Страйк на Уордъл на раздяла. Полицаят вдигна ръка едновременно за благодарност и сбогуване и се скри в голямата сграда зад бавно въртящата се призма, по която проблясваше надписът „Ню Скотланд Ярд“.

Страйк закрачи към станцията на метрото, като си мечтаеше за кебап и обмисляше проблема, пред който Уордъл го бе изправил току-що. Как би могъл някой от заподозрените да се доближи до Келси Плат достатъчно, че да знае движенията й или да спечели доверието й?

Замисли се за Лейн, живеещ сам в онази мрачна сграда, издържащ се от инвалидни помощи, болен и с наднормено тегло, на вид много по-стар от своите трийсет и четири години. Навремето беше забавен. Останало ли бе нещо, с което да очарова момиче дотолкова, че да се вози на мотоциклет с него или да го пусне в апартамента в Шепърдс Буш, за който близките й не подозираха?

Ами Уитъкър, вонящ на дрога, с неговите почернели зъби и оредялата му сплъстена коса? Вярно, някога бе притежавал магнетизъм и кльощавата наркоманка Стефани очевидно го намираше привлекателен, но единствената известна страст на Келси беше към чистичко русо момче само няколко години по-голямо от нея.

После идеше ред на Брокбанк. За Страйк едрият мургав бивш военен беше направо отблъскващ, при това бе абсолютна противоположност на хубавия Найъл. Брокбанк живееше и работеше на километри от района на Келси и макар и двамата да бяха ходили на църква, съответните храмове бяха на двата срещуположни бряга на Темза. Полицията със сигурност би изровила контакт помежду им, ако съществуваше такъв.

Дали липсата на известна връзка между Келси и тримата заподозрени на Страйк не изключваше всеки от тях като убиеца? Ала докато логиката натрапваше отговора „да“, нещо у Страйк продължаваше упорито да му нашепва „не“.