В служба на злото

12

. . . the writings done in blood.

Blue Öyster Cult, ‘OD’d on Life Itself’

... написано е с кръв.

Блу Ойстър Кълт, „Свръхдоза от самия живот“ – Б. пр.

Мнозина мъже биха приели като приятно задължение да вървят срещу заплащане след надарена блондинка из Лондон, но у Страйк следенето на Платиненорусата предизвикваше нарастваща досада. След часове висене край Хаутън Стрийт, където коридорите от стъкло и стомана на Лондонския институт по икономика от време на време му даваха възможност да вижда как Платиненорусата се приближава към библиотеката, Страйк я проследи до „Спеърминт Рино“ за смяната й, започваща в четири часа следобед. Там вече се отклони (Рейвън щеше да го осведоми, ако Платиненорусата извършеше нещо неуместно), защото в шест часа беше срещата му с Уордъл.

Изяде един сандвич в закусвалня близо до пъба, където щяха да се видят. Мобилният му телефон иззвъня веднъж, но като видя, че е сестра му, той остави гласовата поща да се включи. Имаше смътна представа, че наближава рожденият ден на племенника му Джак, на който нямаше никакво намерение да ходи след последния път, запомнен главно с любопитството, проявено от другите майки, приятелки на Луси, и оглушителните крясъци на превъзбудени и изнервени деца.

„Олд Блу Ласт“ се намираше в горния край на Грейт Истърн Стрийт в Шордич – внушителна триетажна тухлена сграда, извита като носа на кораб. Доколкото Страйк си спомняше, преди тук се помещаваше стриптийз клуб и бардак: негов и на Ник съученик беше изгубил там девствеността си с жена на годините на майка си.

Табела зад самата входна врата оповестяваше прераждането на „Олд Блу Ласт“ като музикално средище. Страйк видя, че от осем същата вечер ще има удоволствието да се наслади на изпълнение на живо на Излингтън Бойс Клъб, Ред Дрейпс, Ин Голдън Тиърс и Неон Индекс. Стисна скептично устни, когато влезе в тъмна зала с дъсчен под, където на огромното антично огледало зад бара с позлатени букви се рекламираха марки светъл ейл от отминала епоха. От високия таван висяха сферични стъклени лампи, осветяващи множество от млади мъже и жени, повечето с вид на студенти и облечени по мода, която на Страйк му бе трудно да възприеме.

Макар в душата си да беше любителка на групи, свирещи по стадиони, майка му го беше водила по такива места, където нейни приятели се събираха за някоя и друга изява, преди да разтурят групата скарани, да се преобразуват и да се появят в друг клуб и под друго име три месеца по-късно. Страйк се изненадваше, че Уордъл е избрал „Олд Блу Ласт“ за срещата им, тъй като преди това двамата бяха сядали на по питие само в пъб „Федърс“, който беше близо до Скотланд Ярд. Причината се изясни, щом Страйк застана до полицая, който стърчеше сам пред бара с халба в ръка.

– Жена ми много харесва Излингтън Бойс Клъб. След работа ще дойде да се видим тук.

Страйк никога не се беше срещал със съпругата на Уордъл и без да го беше мислил кой знае колко, си я беше представял като хибрид между Платиненорусата (защото погледът на Уордъл неизменно се спираше на момичета с фалшив тен и оскъдно облекло) и единствената полицейска съпруга, която познаваше – Хели, отдадена на децата, дома си и пикантните клюки. Фактът, че жената на Уордъл харесваше инди група, непозната на Страйк, въпреки факта, че вече беше предубеден срещу тях, го накара да си помисли, че тя можеше да се окаже по-интересна личност, отколкото би могло да се предполага първоначално.

– Какво имаш за мен? – обърна се Страйк към Уордъл, след като си осигури халба бира от все по-ангажирания барман. По негласно споразумение се бяха отдалечили от бара и се настаниха на последната свободна маса за двама в салона.

– Криминолозите работят по крака – каза Уордъл, когато седнаха. – На мнение са, че е на жена приблизително между петнайсет и двайсет и пет годишна, че е била мъртва при отрязването му, но не от много време с оглед на съсирването, и че кракът е държан във фризер между отрязването и предаването му на приятелката ти Робин.

Между петнайсет и двайсет и пет годишна: по изчисления на Страйк Британи Брокбанк би трябвало да е на двайсет и една.

– Не могат ли да бъдат по-точни по отношение на възрастта?

Уордъл поклати глава.

– Засега са в състояние да я определят само в тези граници. Защо?

– Казах ти защо. Брокбанк имаше доведена дъщеря.

– Брокбанк – повтори Уордъл с тон, подсказващ, че няма спомен за такъв.

– Един от мъжете, които подозирам в изпращането на крака – поясни Страйк, като не успя да прикрие раздразнението си. – Бивш Пустинен плъх. Едър мургав мъж с деформирано ухо...

– Да, сетих се – мигом задейства паметта си Уордъл. – По цял ден ми се подхвърлят имена, приятелю. Брокбанк... Имаше татуировка на ръката над лакътя...

– Този е Лейн – поправи го Страйк. – Той е шотландецът, когото пратих в затвора за десет години. Брокбанк е онзи, дето си втълпи, че съм му причинил мозъчно увреждане.

– А, да.

– Доведената му дъщеря Британи имаше стар белег на крака. Казах ти го.

– Да, да, спомних си.

Страйк отпи от бирата си, за да потисне напиращия язвителен отговор. Щеше да се чувства далеч по-уверен, че на съмненията му се гледа сериозно, ако насреща му вместо Уордъл седеше бившият му колега от Отдела за специални разследвания Греъм Хардейкър. Отношенията им с Уордъл от самото начало бяха белязани с предпазливост, а напоследък и с известна конкуренция. Страйк оценяваше детективските способности на Уордъл като по-високи от тези на няколкото други служители от централното управление на полицията, от които имаше впечатление. Все пак Уордъл подчертано държеше повече на своите теории, отколкото на тези на Страйк, и ги обгрижваше с бащинска нежност.

– И тъй, казаха ли нещо за белега на прасеца?

– Стар. Дълго време преди настъпването на смъртта й.

– Мамицата му – пророни Страйк.

Старият белег може да не представляваше особен интерес за криминолозите, но за него беше от жизнено значение. Тъкмо от това се беше опасявал. Дори Уордъл, който имаше навика да подиграва Страйк при всеки удобен случай, сякаш донякъде съпреживяваше неговата загриженост.

– Приятелю – рече той (и това също беше нещо ново), – не е Брокбанк. Мали е. – Страйк тъкмо от това се беше боял – че споменаването на Мали ще накара Уордъл да го погне до степен да изключи всички останали заподозрени, да се развълнува от перспективата тъкмо той да е човекът, разкрил придобилия печална слава престъпник.

– А доказателства? – лаконично попита Страйк.

– Престъпният синдикат Харингей търгува с източноевропейски проститутки в Лондон и Манчестър. Говорих с колеги от „Борба с порока“. Миналата седмица разбили бардак и измъкнали оттам две малки украинки. – Уордъл понижи глас още повече. – Разпитват ги полицайки. Имали приятелка, която мис­лела, че пристига в Обединеното кралство да работи като модел и силно се съпротивлявала да предоставя сексуални услуги, макар да я пребивали. Преди две седмици Багера я извлякъл за косата от къщата и повече не са я виждали. Багера също не се е мяркал оттогава.

– Една от многото типични прояви за Багера – каза Страйк. – Това не означава, че кракът е неин. Чувал ли го е някой някога да споменава за мен?

– Да – заяви тържествуващо Уордъл.

Страйк свали чашата, от която се канеше да отпие. Не беше очаквал утвърдителен отговор.

– Нима?

– Едно от момичетата, разпитвано от „Борба с порока“, недвусмислено твърди, че Багера неотдавна е говорил за теб.

– В какъв контекст?

Уордъл назова фамилията на богат руснак, собственик на казино, за когото Страйк беше изпълнил задача в края на предишната година. Страйк се намръщи. Както той виждаше нещата, осведомеността на Багера, че е работил за собственика на казино, по никакъв начин не доказваше да знае, че дължи именно на показанията на Страйк последния си престой в затвора. Единственото, което Страйк извлече от тази нова информация, бе, че руският му клиент се движи в престъпни среди – факт, който вече му бе известен.

– И какво го е грижа Багера, че съм работил срещу заплащане за Арзамастцев?

– Откъде искаш да започнеш? – подхвана Уордъл с обща, нищо незначеща фраза, целяща да мине като цялостен поглед върху картината. – Синдикатът се е разпрострял на много фронтове. Накратко, имаме човек, когото си ядосал и за когото е известно, че е пращал телесни части на хора. Той изчезва заедно с момиче точно преди на теб да бъде изпратен крак на млада жена.

– Казваш го, сякаш е убедителен довод – отбеляза Страйк, който си оставаше съвършено неубеден. – Поинтересува ли се поне бегло от Лейн, Брокбанк и Уитъкър?

– Естествено – отвърна Уордъл. – Възложил съм на хора да издирят всички тях.

Страйк се надяваше това да е истина, но се въздържа да разпитва по въпроса, за да не подлага на риск приятелските си отношения с Уордъл.

– Имаме и запис от охранителна камера на куриера – съобщи Уордъл.

– И?

– Колежката ти е добър свидетел – каза полицаят. – Моторът наистина е бил хонда. С фалшиви регистрационни номера. Облеклото му е точно както тя го описа. Отпрашил е на югозапад, към действително куриерско депо, както се оказа. За пос­ледно е уловен на камера в Уимбълдън. Оттогава няма следа от него и мотора, но, както вече казах, номерата са фалшиви. Може да е навсякъде.

– Фалшиви регистрационни номера – повтори Страйк. – Дяволски грижливо го е планирал.

Пъбът се изпълваше с посетители. Очевидно групата щеше да свири на горния етаж: хората се стичаха към вратата, водеща натам, и се чуваше познатото пищене на микрофон.

– Имам и още нещо за теб – рече Страйк без особен ентусиазъм. – Обещах на Робин да ти дам копия.

Тази сутрин преди изгрев слънце се беше върнал в офиса си. Представителите на медиите се бяха отказали да го причакват там, макар че позната от магазина за китари насреща го информира, че наоколо са се мотали фотографи до предишната вечер.

Уордъл, бегло заинтригуван, взе двете фотокопирани писма.

– И двете са пристигнали в последните два месеца – съобщи Страйк. – Според Робин си заслужава да ги погледнеш. Още една бира? – попита с жест към почти празната чаша на Уордъл?

Уордъл зачете писмата, докато Страйк отиде да вземе по още една голяма бира за двама им. Все още държеше листа с подпис РЛ, когато той се върна. Корморан взе другия лист, изписан с четлив и закръглен почерк на ученичка.

...че ще бъда истинската аз и истински завършена само когато кракът ми вече го няма. Никой не ще да разбере, че той не е и никога няма да бъде част от мен. На близките ми им е много трудно да проумеят потребността ми да бъда с ампутиран крак, според тях всичко е в главата ми, но ти ме разбираш...

„Не си познала“, помисли си Страйк и пусна фотокопието върху масата, при което забеляза, че тя бе изписала извънредно четливо адреса си в Шепърдс Буш, така че отговорът му с нас­тавления как най-добре да се лиши от крака си да не вземе да се изгуби. Беше подписано „Келси“, без фамилия.

Уордъл, все още задълбочен във второто писмо, изсумтя едновременно развеселен и отвратен.

– Дяволите да го вземат, чел ли си това?

– Не – отвърна Страйк.

Все повече младежи прииждаха в пъба. Двамата с Уордъл не бяха единствените към трийсет и пет годишни, но определено бяха в горната възрастова граница. Страйк се загледа в една хубавичка бледа млада жена, гримирана като звезда от четиресетте години на двайсети век – с подчертани с черен молив вежди, алено червило и синкава коса на букли, – да търси с поглед кавалера си.

– Робин чете писмата от откачалки и ако сметне за нужно, преразказва ми ги в резюме.

– „Искам да ти масажирам чуканчето“ – прочете на глас Уордъл. – „Мечтая да ме използваш като жива патерица. Ще ми се...“ Да му се не види. Това дори не е възможно физически... – Той обърна листа. – РЛ. Можеш ли да разчетеш този адрес?

– Не – отвърна Страйк, след като го разгледа с присвити очи. Почеркът беше гъст и извънредно труден за разчитане. Единствената разбираема дума в адреса на пръв прочит беше „Уолтъмстоу“.

– Нали щеше да ме чакаш на бара, Ерик?

Младата жена с бледосинята коса и алени устни бе застанала до масата им с питие в ръка. Носеше кожено яке върху лятна рокля в стила на четиресетте години.

– Прощавай, мило, разговор по служба – невъзмутимо отвърна Уордъл. – Ейприл, Корморан Страйк. Съпругата ми – добави.

– Здравей – каза Страйк и протегна масивната си длан. Никога не би си представил, че жената на Уордъл изглежда така. По причини, които бе твърде уморен да анализира, тя го накара да харесва Уордъл повече.

– О, значи, това си ти! – възкликна Ейприл сияеща към Страйк, докато Уордъл прибираше от масата писмата, като ги сгъна и пъхна в джоба си. – Корморан Страйк! Наслушах се толкова много за теб! Ще останеш ли да чуеш групата?

– Съмнявам се – отговори Страйк, но не троснато. Тя беше много хубавка.

На Ейприл й личеше, че не иска да го пусне да си иде. Каза му, че очакват свои приятели, и наистина няколко минути след пристигането й при тях цъфнаха шестима души. В групата имаше две жени без кавалери. Страйк се остави да го убедят да се качи горе с тях. Във вече запълнената зала имаше малка сцена. В отговор на въпросите му Ейприл обясни, че е стилистка и същия този ден е работила за снимки в списание. Освен това била, както вметна непринудено, танцьорка в бурлески.

– Бурлески? – повиши глас Страйк, за да надвика пищенето на микрофона и шума на присъстващите. „Това не е ли нещо като арт-стриптийз?“, учуди се, докато Ейприл го осведомяваше, че приятелката й Коко – момиче с доматеночервена коса, което му се усмихваше и шаваше с пръсти – също била бурлескна танцьорка.

Бяха дружелюбна компания и никой от мъжете не прояви към него досадната заядливост, каквато Матю демонстрираше всеки път, щом попаднеше в орбитата на Страйк. Отдавна не беше слушал жива музика. Дребничката Коко вече бе изявила желание да бъде повдигната, та да може да вижда...

Ала когато Излингтън Бойс Клъб се появиха на сцената, Страйк усети, че се връща против волята си към времена и хора, за които се бореше да не мисли. Мирисът на застояла пот във въдуха, познатите звуци на настройвани китари, шумът във включения микрофон – би могъл да понесе всичко това, ако позата на вокалиста и гъвкавата му безполова фигура не му напомняха Уитъкър.

Само след четири такта от песента Страйк вече знаеше, че ще си тръгне. Не че имаше нещо лошо в техния инди рок, в който китарите бяха силно застъпени – свиреха добре и въпреки злощастната си прилика с Уитъкър водещият вокал имаше приличен глас. Ала Страйк твърде често бе попадал в такава атмосфера, без да има възможност да се махне, докато тази вечер беше свободен да излезе на тишина и чист въздух и възнамеряваше да упражни това си право.

Извика за довиждане към Уордъл, а на Ейприл помаха с усмивка и след нейното ответно махване и намигване той си тръгна, достатъчно едър, та да си пробие лесно път през вече изпотените и задъхани хора. Добра се до изхода тъкмо когато Излингтън Бойс Клъб завършиха първата си песен. Дочу аплодисментите като приглушена градушка върху ламаринен покрив. Минута по-късно вече крачеше с облекчение сред монотонния шум на уличното движение.