В служба на злото

46

Subhuman

Нечовешко – Б. пр.

Сам с трофеите си се чувстваше пълноценен. Те бяха доказателство за превъзходството му, за смайващата му способност да се движи сред маймуноподобните полицаи и масата от овце, да взема каквото си поиска също като някакво божество.

Разбира се, трофеите му даваха и нещо друго.

Никога не получаваше ерекция при самото убийство. Като си мислеше предварително за него – да: понякога се докарваше до онанистична лудост с идеи какво щеше да направи, докато ги изпипваше и разиграваше в ума си. Впоследствие – сега например, когато държеше студената, гумена, свила се гърда, отрязана от торса на Келси, вече малко като гьон от непрестанното излагане на въздух извън хладилника – нямаше съвършено никакъв проблем. Беше щръкнал като колче.

Пръстите на новата бе поставил във фризера. Извади един, притисна го до устните си, после го захапа силно. Представи си я, още свързана към него, да пищи от болка. Заби зъби по-дълбоко, чувството на разкъсващата се студена плът го изпълни с наслада, стисна чак до кокал. С една ръка развърза връзките на долнището на анцуга си...

После го върна обратно в камерата на хладилника, затвори вратата, потупа я и се усмихна сам на себе си. Скоро вътре щеше да е по-пълно. Секретарката не беше дребна: към метър и седемдесет и един-два по негова преценка.

Налице беше един малък проблем: не знаеше къде е тя. Беше изгубил следата. Не се бе отбивала в офиса сутринта. Той отиде до Лондонския икономически институт, където зърна русата кучка, но от секретарката нямаше следа. Надникна в „Корт“, дори в „Тотнъм“. Но това бяха временни затруднения. Щеше да я надуши. Утре щеше да я подхване от станция „Уест Ийлинг“, ако се налагаше.

Направи си кафе и сипа в него малко уиски от бутилката, която държеше тук от месеци. Почти нищо друго нямаше в мърлявата дупка, където криеше съкровищата си, неговото тайно убежище: чайник, няколко нащърбени чаши, хладилникът – олтарът на неговата професия, – стар дюшек, на който да спи, докинг станция за айпода му. Това беше важно. Беше се превърнало в част от ритуала му.

Първия път, като ги чу, ги отхвърли като боклук, ала докато манията му да съсипе Страйк се засилваше, започна все повече да харесва музиката им. Обичаше да я слуша на слушалките си, докато дебнеше Секретарката, докато чистеше ножовете си. Сега за него това бе свещена музика. Пазеше някои от текстовете им в паметта си като фрагменти от религиозна служба. Колкото повече ги слушаше, толкова повече имаше чувството, че те го разбират.

Когато се изправеха пред ножа му, жените биваха пречистени чрез своя ужас. Имаше някаква невинност у тях, когато молеха за живота си. Кълт (както ги наричаше пред себе си) го долавяха, наясно бяха.

Включи айпода в докинг станцията и избра една от любимите си песни – ‘Dr Music’. После се отправи към мивката и пукнатото огледало за бръснене над нея с приготвен бръснач и ножици: всичките инструменти, които бяха нужни на човек за пълна трансформация.

От единствената колона на докинг станцията Ерик Блум пееше:

Girl don’t stop that screamin’

You’re sounding so sincere…

Момиче, не спирай с писъците, / тъй искрено звучиш... – Б. пр.