В служба на злото

41

See there a scarecrow who waves through the mist.

Blue Öyster Cult, ‘Out of the Darkness’

Виж плашилото, което маха през мъглата.

Блу Ойстър Кълт, „Извън мрака“ – Б. пр.

Съвсем естествено се получи така, че през следващата седмица Страйк почти не видя Робин. Задачите им за следене бяха на различни места и обменяха информация, кажи-речи, само по мобилните си телефони.

Както беше очаквал, нито в Уоластън Клоуз, нито някъде наоколо тя не зърна и следа от бившия войник от кралския граничен пехотен полк. Но и самият Страйк нямаше по-голям успех със следенето на своя човек в Катфорд. Мършавата Стефани още на няколко пъти се показа от апартамента над магазинчето за пържени картофи. Макар че не можеше да е там денонощно, скоро Страйк беше сигурен, че е видял целия й гардероб: няколко мърляви тениски и един парцалив суичър. Ако тя наистина беше проститутка, както поверително му бе съобщил Пищяла, не работеше често. Детективът вземаше мерки Стефани да не го забележи, но се съмняваше, че хлътналите й очи биха регистрирали външността му дори да й се бе изпречил насреща. Бяха изпълнени с вътрешен мрак, вече не възприемаха външния свят.

Страйк се беше опитал да установи дали Уитъкър си е почти винаги вътре, или почти непрестанно отсъства от апартамента в Катфорд Бродуей. Но на адреса не беше регистриран стационарен телефон, а собственик на имота се водеше господин Деършак, който или го даваше под наем, или не беше в състояние да се освободи от самонастанилите се в него.

Една вечер детективът пушеше, изправен до служебния вход на театъра, наблюдаваше осветените прозорци и се чудеше дали не си въобразява движението зад тях, когато мобилният му иззвъня и той видя името на Уордъл.

– Страйк слуша. Какво става?

– Имаме известно развитие според мен – отвърна полицаят. – Изглежда старият ни приятел е действал отново.

Страйк премести телефона на другото си ухо, далеч от минаващите пешеходци.

– Продължавай.

– Някой е наръгал с нож проститутка в Шакълуел и си е запазил два от пръстите й като сувенир. Умишлено ги е отрязал – натиснал е ръката й и ги е отсякъл.

– Господи. Кога се е случило?

– Преди десет дни, на двайсет и девети април. Тя току-що излезе от предизвикана кома.

– Значи е оживяла? – попита Страйк, вече окончателно отместил очи от прозорците, зад които можеше да се спотайва Уитъкър, и насочи цялото си внимание към Уордъл.

– По чудо – отвърна полицаят. – Мушкал я е в корема, пробил е белия й дроб, после й отрязал пръстите. Не е за вярване, че е пропуснал основни органи. Почти сигурни сме, че я е помислил за мъртва. Повела го в проход между две сгради за свирка, но ги обезпокоили: двама студенти, които вървели по Шакълуел Лейн я чули да пищи и влезли в уличката да видят какво става. Ако бяха минали пет минути по-късно, щеше да й е спукана работата. Два пъти й преливаха кръв, за да я запазят жива.

– И какво казва? – осведоми се Страйк.

– Надрусана е до несвяст с обезболяващи и не си спомня самото нападение. Описва го като едър и як бял мъж с шапка. Тъмно яке с вдигната яка. Не разгледала добре лицето му, но според нея е северняк.

– Така ли мисли? – пророни Страйк, а сърцето му биеше все по-ускорено.

– Това бяха думите й. Но не е много на себе си. А, и също така я спасил да не я блъсне кола, това е последното, което си спомня. Дръпнал я от улицата, когато минавал един ван.

– Ама че кавалер – процеди Страйк и изпусна дим към звездното небе.

– Да – рече Уордъл. – Явно е искал телесните й части непов­редени.

– Има ли шанс за фоторобот?

– Утре ще пратим при нея художник, но не възлагам особени надежди.

Страйк стоеше в тъмнината и разсъждаваше усилено. На Уордъл му личеше, че е разтърсен от новото нападение.

– Нещо за някой от моите хора? – попита го.

– Още не – отвърна Уордъл лаконично. Страйк предпочете да не го притиска по въпроса. Нужна му беше тази отворена линия към хода на разследването.

– А какво стана със следата ти към Поклонник? – попита и се обърна да погледне към прозорците на Уитъкър, където всичко си оставаше непроменено. – Излезе ли нещо оттам?

– Опитвам се да пусна по дирите му отряда за киберпрестъпления, но ми отговориха, че сега имат да опържат по-едра риба – отговори Уордъл с известно огорчение. – Според тях е безопасен перверзник.

Страйк си припомни, че и Робин бе на такова мнение. Нямаше какво друго да си кажат. Сбогува се с Уордъл, после отново потъна в нишата в студената стена и остана да пуши, втренчил поглед в прозорците на Уитъкър със спуснати завеси.

На следващата сутрин Страйк и Робин се срещнаха в офиса по случайност. Току-що излязъл от апартамента си, под мишница с картонена папка със снимки на Бясното татенце, Страйк възнамеряваше да продължи, без да се отбива в офиса, но размазаната фигура на Робин зад стъклото го накара да размисли.

– Добро утро.

– Здравей – отвърна Робин.

Тя беше доволна да го срещне и още по-доволна да го види усмихнат. Последният им разговор бе някак странно скован. Детективът носеше най-хубавия си костюм, който го правеше да изглежда по-слаб.

– Защо си толкова елегантен? – попита го.

– Заради спешна среща с адвокати. Съпругата на Бясното татенце иска да им покажа всичко, каквото имам, всичките му снимки как дебне пред училището и как изскача срещу децата. Обади ми се късно снощи, малко преди това се появил на прага й пиян и я заплашвал. Тя ще се опита да издейства ограничителна заповед срещу него.

– Означава ли това, че ще прекратим наблюдението?

– Съмнявам се. Бясното татенце няма да се даде лесно – отговори Страйк и погледна часовника си. – Няма значение, заб­рави това. Разполагам с десет минути, а имам новини.

Разправи й за покушението срещу проститутката в Шакълуел. Когато приключи, Робин изглеждаше замислена.

– Взел е пръсти?

– Да.

– Когато бяхме във „Федърс“, ми каза, че не вярваш убийст­вото на Келси да му е първото. Беше сигурен, че е придобил опит в... в онова, което й е сторил.

Страйк кимна.

– Знаеш ли дали от полицията са проучили за други убийст­ва, при които липсва някоя част от жена?

– Сигурно – отвърна Страйк, като си отбеляза на ум да попита Уордъл. – Във всеки случай ако не са, след станалото ще го направят.

– И тя не вярва, че би го разпознала?

– Както казах, прикривал е лицето си. Едър бял мъж с черно яке.

– Свалили ли са ДНК проби от нея? – поинтересува се Робин.

Едновременно и двамата си помислиха за изтърпяното от самата Робин в болницата след нападението й. Почувства се нещастна от спомена как беше принудена да пишка в шишенце с едно напълно затворено око след удара му, с болки навсякъде, с шия, подута от това, че я беше душил, как после трябваше да легне на кушетка за преглед и колко внимателна и добра бе лекарката, която разтвори коленете й.

– Не – отвърна Страйк. – Той не е... не е имало проникване. Вече трябва да тръгвам. Днес няма смисъл да следиш Бясното татенце. Знае, че е сгазил лука, и надали ще се появи пред училището. Ако можеш, дръж под око Уоластън...

– Почакай! Тоест, ако имаш време де – добави тя.

– Имам още няколко минути – каза той, като отново погледна часовника си. – Какво има? Да не си забелязала Лейн?

– Не – отговори Робин, – но ми се струва... просто е възможно... да имаме следа към Брокбанк.

– Шегуваш се!

– Става дума за стриптийз клуб на Къмършъл Роуд. Поглед­нах го в картата на Гугъл. Изглежда доста западнал. Обадих се и попитах за Ноъл Брокбанк, една жена каза: „Кой?“, а после добави: „Искате да кажете Найъл ли?“. После закри слушалката с ръка и попита друга жена как се казвал новият охранител. Очевидно току-що е постъпил. Описах външния му вид и тя отговори: „Да, това е Найъл“. Разбира се, може въобще да не е той, а просто мургав мъж, който наистина се казва Найл, но когато описах издължената му челюст, веднага каза...

– Отново ти се усмихна късметът, както е обичайно за теб... – каза Страйк с поглед към часовника. – Тръгвам. Изпрати ми адреса на този стриптийз клуб в есемес.

– Мислех, че може аз да...

– Не, искам да се ограничиш до Уоластън Клоуз – отсече Страйк. – Поддържай връзка.

Когато стъклената врата се затвори зад него и той затропа по металните стълби, тя опита да се почувства доволна от думите му, че й се е усмихнал късметът. И все пак, беше се надявала на шанс да свърши нещо различно от това да се взира с часове в апартаментите на Уоластън Клоуз. Вече започваше да подозира, че Лейн го няма там и още по-лошо – че Страйк го знаеше.

Посещението в адвокатската кантора беше кратко, но продуктивно. Човекът остана възхитен от изобилните доказателства, които Страйк разположи пред него, ярко документиращи неп­рестанните нарушения от страна на Бясното татенце на спогодбата за опека.

– О, чудесно – засия той над увеличена снимка на по-малкия син, криещ се със сълзи на очи зад бавачката си, докато баща му размахваше пръст с озъбена гримаса, почти опрял нос в този на бойката жена. – Отлично, отлично...

А после, забелязал изражението на клиентката си, побърза да скрие възторга си от образа на стресираното й дете и предложи чай.

Час по-късно, още с костюма си, но с тикната в джоба вратовръзка, Страйк следеше Стефани в търговския център в Катфорд. Това означаваше да мине под гигантска ухилена черна котка от плексиглас на входа на мола. Висока два етажа от върха на лапата до вирнатата опашка, тя сякаш се готвеше да скочи върху влизащите клиенти.

Детективът бе решил съвсем случайно да тръгне след Стефани; никога преди не я беше следил и бе решил да се върне пред апартамента веднага, щом установи къде отиваше и с кого щеше да се срещне. Тя вървеше както обикновено с ръце, обхванали плътно торса й, сякаш се крепеше да не се разпадне, и беше облечена в познатия сив суичър върху черна минипола и клин. Масивните й маратонки подчертаваха слабостта на подобните й на вейки крака. Влезе в аптека и Страйк я наблюдаваше през витрината как седна сгушена на стол, докато чакаше да изпълнят рецептата й, забола поглед в пръстите на краката си и избягваща да срещне очите на хората вътре. Щом получи бялата си книжна торбичка, излезе, като мина под гигантската котка с провисналата й лапа и очевидно се връщаше в апартамента. Само че отмина магазинчето за картофки на Катфорд Бродуей, а малко след това сви вдясно покрай афрокарибския гастроном и се скри в задната част на малък пъб. Заведението, което изглежда имаше само един прозорец, беше облицовано с дървена ламперия отвътре. Тя би му придала вид на викториански павилион, ако не бяха табелите, рекламиращи бърза храна, канала Скай Спортс и безжична интернет връзка.

Цялата зона беше покрита с паваж за пешеходци, но недалеч от входа на пъба беше паркиран очукан сив ван, който даде удобно прикритие на Страйк, докато обмисляше възможностите. На този етап нямаше никакъв смисъл да се изправя лице в лице с Уитъкър, а заведението бе твърде малко, че да убегне от погледа на бившия си втори баща, ако именно с него имаше среща Стефани. Искаше единствено шанс да зърне как изглеждаше Уитъкър понастоящем и да го сравни с фигурата с прилепнала шапка и евентуално с мъжа в камуфлажно яке, наблюдавал пъб „Корт“.

Страйк се облегна на вана и запали цигара. Тъкмо бе решил да потърси по-отдалечен наблюдателен пункт, откъдето да види с кого ще излезе Стефани от заведението, когато задните врати на вана, край който се спотайваше, внезапно се отвориха.

Страйк побърза да се отдръпне няколко крачки назад. В този момент отвътре излязоха четирима мъже и се разнесе лек дим с остра миризма на изгоряла пластмаса, която бившият служител на Отдела за специални разследвания мигом разпозна като крак62.

62 Кокаин, обработен с химикали, за да може да се пуши по-лесно под формата на цигари. – Б. р.

И четиримата бяха неугледни на вид, с мръсни дънки и тениски, с трудно определима възраст заради изпитите си и преждевременно сбръчкани лица. Устите на двама от тях бяха хлътнали, защото имаха опадали зъби. Стъписани за кратко да видят непознат с приличен костюм в такава близост, те като че прочетоха в изненаданото му изражение неведение за ставалото вътре и затръшнаха вратите на вана.

Трима се заклатушкаха към пъба, но четвъртият не тръгна с тях. Той се взираше в Страйк, а Страйк – в него. Беше Уитъкър.

По-едър бе, отколкото го помнеше Корморан. Вярно, знаеше, че Уитъкър е висок почти колкото него, но беше забравил колко е широкоплещест и колко тежък кокал има под многото си татуировки. Тънката му тениска с логото на групата Слейър – едновременно милитаристична и окултна – беше прилепнала и очертаваше реб­рата му, докато двамата мъже стояха изправени един срещу друг.

Жълтеникавото му лице бе спаружено като стара ябълка, плътта се бе стопила, кожата прилепваше към костите и под скулите имаше дълбоко хлътнали места. Слепената му коса беше оредяла на слепоочията и висеше на сплъстени кичури около ушите. Стояха така, Страйк, непривично издокаран с италианския си костюм, и Уитъкър, от когото се разнасяха изпарения на крак, със златистите си очи на свещеник еретик, сега потънали зад сбръчкани и увиснали клепачи.

Детективът не знаеше колко дълго бяха стояли втренчени един в друг, но през това време в съзнанието му премина поток от съвършено свързани мисли.

Ако Уитъкър беше убиецът, можеше да изпадне в паника, но нямаше да бъде силно изненадан да види Страйк. Ако не беше убиецът, шокът му да завари Корморан точно пред вана си, би бил огромен. Но пък вторият му баща никога не се държеше като другите хора. Неизменно искаше да изглежда невъзмутим и всесилен.

Тогава Уитъкър реагира и Страйк мигом си даде сметка, че би било нелогично да очаква нещо различно от това. Ухили му се, като разкри почернели зъби и двайсетгодишната омраза незабавно се надигна у Страйк. Прищя му се да фрасне мъжа нас­реща с юмрук в лицето.

– Я виж ти – избъбри тихо Уитъкър. – Шибаният сержант Шерлок Холмс.

Извърна глава и Страйк видя скалпа му да проблясва през оредяващата коса. Изпита злорадство, че оня оплешивява. На суетен гадняр като него това надали му беше драго.

– Банджо! – извика Уитъкър към последния от тримата си спътници, който тъкмо беше стигнал до пъба. – Доведи я тук!

Усмивката му си остана все така нагла, но налудничавите очи се стрелкаха от вана към Страйк и после отново към заведението. Мръсните му пръсти се свиваха и разпускаха. При всичкото му престорено хладнокръвие все пак беше нервен. Защо не питаше по каква причина Страйк е тук? Или вече знаеше?

Приятелят, когото нарече Банджо, се появи отново, потът­рил Стефани за тънката китка. В свободната си ръка тя още стискаше бялото пликче от аптеката. Изглеждаше безукорно чисто на фона на евтините и мърляви дрехи на двама им. Около врата й проблясваше златно синджирче.

– Защо си...? Какво...? – изскимтя тя неразбиращо.

Банджо я довлече пред Уитъкър.

– Иди ми вземи бира – заръча му той и Банджо послушно се отдалечи. Уитъкър плъзна ръка по тила на Стефани и тя вдиг­на очи към него с робското покорство на момиче, което, както Леда преди това, съзираше в този тип прекрасни неща, съвършено невидими за Страйк. Тогава пръстите на мъжа стиснаха тънкия й врат така, че кожата около тях побеля, и я разтърси, не толкова, че да привлече вниманието на минувач, но достатъчно силно, че да предизвика уплаха по лицето й.

– Знаеш ли нещо за това?

– За к-какво? – заекна тя. Хапчетата затрополиха в бялото книжно пликче.

– За него! – тихо процеди Уитъкър. – За него, от когото толкова се интересуваше, мръсна малка кучко...

– Пусни я – за пръв път проговори Страйк.

– Да не би да ми заповядваш? – попита Уитъкър все така тихо с широка усмивка и налудничаво пламъче в очите.

С внезапна стряскаща сила той стисна шията на Стефани с две ръце и я вдигна във въздуха. Тя изпусна бялото пликче в опит да се освободи, краката й се люшкаха, а лицето й стана мораво.

Без никаква мисъл в ума си Страйк заби силно кроше в корема на Уитъкър и той падна назад, като повлече момичето със себе си. Преди детективът да успее да се намеси, главата й дрънна в бетонната настилка. Останал за миг без дъх, Уитъкър се опита да се изправи на крака, като изшептя поток от сквернословия през черните си зъби. С крайчеца на окото си Страйк зърна тримата приятели на Уитъкър, водени от Банджо, да излизат от пъба: бяха видели всичко през единствения мърляв прозорец. Единият от мъжете държеше нож с късо ръждиво острие.

– Хайде, направете го! – подкани ги Страйк, без да мръдне от мястото си и разперил широко ръце. – Докарайте ченгетата до подвижния си склад за дрога!

Едва дишащият Уитъкър направи жест от земята към приятелите си да ги спре и това беше най-разумната постъпка, която Страйк бе виждал от него. На прозореца на пъба надничаха лица.

– Ти, гадно копеле майчино... – изхриптя Уитъкър.

– Да, нека си поговорим за майки – каза Страйк и изправи Стефани на крака. Кръвта бучеше в ушите му. Ръцете го сърбяха да заблъска Уитъкър, докато жълтото му лице стане на пихтия. – Той уби моята – обърна се към момичето, вгледан в празните й очи. Ръцете й бяха толкова тънки, че дланите му се сключваха около тях. – Чу ли това? Вече е убил една жена. Може би и повече.

Уитъкър се опита да сграбчи Страйк за коленете и да го повали; детективът го изрита, без да пуска Стефани. На бялата й шия личаха червените отпечатъци от пръстите на Уитъкър, както и от верижката, на която висеше деформирано сърце.

– Ела с мен още сега – каза й Страйк. – Той е проклет убиец. Има приюти за жени. Махни се от него.

Очите й бяха като отвори към мрак, какъвто той никога не бе познавал. Все едно й бе предложил еднорог: идеята му бе чиста лудост, извън представите за възможното, и колкото и да не бе за вярване, макар Уитъкър да я бе стиснал за гърлото до задушаване, тя се изръгна от Страйк, сякаш той бе похитител. С препъване отиде до Уитъкър и го обгърна закрилнически, а изкривеното сърце на верижката й се разлюля.

Мъжът на земята се остави тя да му помогне да се изправи и се обърна към Страйк, като потъркваше корема си на мястото на удара. От устата му излезе ненормално кискане като на бабичка. Уитъкър беше спечелил: и двамата го знаеха. Стефани се бе вкопчила в него, сякаш бе нейният спасител. Той зарови мръсни пръсти в косата на тила й, придърпа я към себе си и я целуна с език, заврян в гърлото й, а със свободната си ръка даваше знак на приятелите си да се качат във вана. Банджо седна на шофьорското място.

– Довиждане, мамино момченце – прошепна Уитъкър на Страйк, блъсна Стефани пред себе си и я вкара отзад във вана. Преди вратите му да се затворят и да заглушат присмехулните ругатни на тримата мъже вътре, Уитъкър погледна Страйк право в очите и ухилен направи познатия жест, като че прерязваше гърло във въздуха. Ванът потегли.

Внезапно Страйк осъзна, че наблизо стояха няколко души, втренчени в него с изненадата на публика при неочаквано запалени светлини в залата. Все още на прозореца на заведението се виждаха лица. Нямаше какво друго да направи, освен да запомни регистрационния номер на очукания стар ван, преди да се скрие зад ъгъла. Тръгна си бесен, а зяпачите побързаха да се махнат от пътя му.