В служба на злото

18

I’ve been stripped, the insulation’s gone.

Blue Öyster Cult, ‘Lips in the Hills’

Оголено е съществото ми, без изолация останах.

Блу Ойстър Кълт, „Устни сред хълмовете“ – Б. пр.

Първата сутрин, когато Робин беше пристъпила в офиса на Страйк, бе и първата й сутрин на сгодена жена. Днес, докато отключваше стъклената врата, си припомни как беше наблюдавала сапфира на пръста си да потъмнява малко преди Страйк да изхвърчи отвътре, при което я блъсна и за малко да я убие, ако беше паднала надолу по металното стълбище.

На ръката й вече нямаше пръстен. Мястото, където бе стоял месеци наред, беше свръхчувствително, сякаш я бе оставил дамгосана. Носеше малка пътна чанта с дрехи за преобличане и тоалетни принадлежности.

Не може да плачеш тук. Тук не бива да плачеш.

Тя изпълни машинално обичайните задачи в началото на работния ден: свали палтото си, окачи го с чантата си на закачалката до вратата, напълни и включи чайника, а сака си тикна под бюрото, за да не го види Страйк. Постоянно й се налагаше да се обръща назад, за да провери дали е свършила каквото е имала наум, чувстваше се като отделена от тялото си, като призрак, чиито студени пръсти можеха да се промушват през дръжките на чанти и чайници.

Четири дни бяха достатъчни да се прекрати връзка, продължила девет години. Четири дни на растяща враждебност, на излезли наяве огорчения, на разменени обвинения. Някои от тях изглеждаха толкова тривиални, като си помисли човек. Ландроувърът, конните състезания, решението й да вземе лаптопа си при пътуването до дома. В неделя настана дребнава разправия по въпроса чии родители плащат за сватбените коли, която пък доведе до спор за жалката й заплата. Когато в понеделник сут­ринта се качиха в ландроувъра, за да се върнат в Лондон, вече почти не си говореха.

А снощи, у дома в Уест Ийлинг, се бе разразил бурният скандал, пред който всички предишни караници бледнееха и изглеждаха като слаби потрепервания, предвещаващи сеизмичната катастрофа, която щеше да докара пълно опустошение.

Страйк скоро щеше да слезе. Тя го чуваше как се движи в апартамента на горния етаж. Робин знаеше, че не бива да изглежда разтреперана и неспособна да се справи със задълженията си. Работата бе единственото, което имаше сега. Трябваше да си намери стая в нечий апартамент, нищо повече не можеше да си позволи с мизерното заплащане от кантората. Опита се да си представи бъдещите си съквартирантки. Щеше да е като завръщане към студентското общежитие.

Не мисли за това сега.

Докато правеше чая, осъзна, че е забравила да донесе кутийката с пакетчета чай от „Бетис“, която беше купила малко след като пробва сватбената си рокля за последен път. Мисълта едва не я срина, но тя събра цялата си воля, за да устои на напиращия плач, отнесе чашата си с чай при компютъра, готова да се заеме с имейлите, на които не бе успяла да отговори през седмицата им на изгнание извън офиса.

Знаеше, че Страйк току-що се е върнал от Шотландия: пътувал беше с нощния влак. Щеше да го заприказва за това при появата му, за да отклони вниманието му от зачервените й подпухнали очи. Преди да излезе от апартамента сутринта, се беше постарала да подобри вида им със студена вода и лед, но с ограничен успех.

Матю се беше опитал да прегради пътя й, когато излизаше от жилището им. Той също изглеждаше ужасно.

– Слушай, трябва да поговорим. Трябва.

„Вече не – помисли си Робин и поднесе чашата с горещ чай към устните си с треперещи ръце. – Вече не трябва да правя нищо, което не искам.“

Храбрата мисъл бе подкопана от едничка гореща сълза, която потече без предупреждение по бузата й. Ужасена, тя я изтри припряно; не вярваше, че са й останали още сълзи за проливане. Обърна се към монитора и почти без да съзнава какво пише, натрака на клавиатурата отговор към клиент, оспорващ фактурата си.

Стъпки по раздрънканото стълбище отвън я накараха да се стегне. Вратата се отвори. Робин вдигна очи. Мъжът, застанал там, не беше Страйк.

Прониза я първичен, инстинктивен страх. Нямаше време да анализира защо непознатият бе упражнил такъв ефект върху нея; само знаеше, че той е опасен. В един миг бе преценила, че няма да може да стигне до вратата навреме, алармата й против изнасилвачи беше в джоба на палтото, а най-доброто й оръжие беше ножът за отваряне на писма на сантимери от лявата й ръка.

Мъжът беше изпит и блед, с бръсната глава, с няколко лунички, пръснати по широкия нос, устата му беше разтегната и с плътни устни. Татуировки покриваха китките, кокалчетата на ръцете и шията му. Отстрани в ухилената му уста проблясваше златен зъб. Дълбок белег прорязваше лицето му от средата на горната устна към скулата му и придърпваше крайчето й нагоре в постоянна присмехулна гримаса тип Елвис. Облечен беше с торбести дънки и горнище от анцуг, а от него се носеше силен мирис на застоял тютюн и канабис.

– Здрасти – рече той. Щракна няколко пъти с пръсти, докато прекосяваше стаята. Щрак-щрак-щрак. – Е, к’во, самичка ли си тук?

– Не – избъбри тя с пресъхнала уста. Искаше да грабне ножа за писма, преди той да се е приближил още. Щрак-щрак-щрак. – Шефът ми е...

– Пищял! – раздаде се гласът на Страйк откъм прага.

Непознатият се извърна.

– Горелка – каза той, спря да щрака с пръсти и вдигна ръка за поздрав. – Живо-здраво, брат.

„Мили боже“, помисли си Робин, отмаляла от облекчение. Защо Страйк не я беше предупредил, че този човек ще дойде? Извърна се и се залови отново с имейла, та Страйк да не види лицето й. Докато детективът въвеждаше Пищяла във вътрешния кабинет и затваряше вратата зад тях, Робин дочу името Уитъкър.

При други обстоятелства щеше да иска да е там и да слуша. Довърши имейла си и реши, че е редно да им предложи кафе. Най-напред отиде да наплиска лицето си с още студена вода в малката баня на стълбищната площадка, в която все така се разнасяше силна миризма на канал въпреки всички ароматизиращи препарати, които тя купуваше с парите за дребни разноски.

Междувременно Страйк беше успял да разгледа Робин достатъчно добре, че да бъде шокиран от вида й. Никога не я беше виждал толкова бледа, нито очите й – толкова подпухнали и кървясали. Дори когато седна зад бюрото си, нетърпелив да чуе с каква информация за Уитъкър Пищяла бе дошъл в офиса му, през ума му мина мисъл: „Какво й е сторил този негодник?“. За част от секундата, преди да се фокусира върху госта си, си представи как фрасва здравата Матю и изпита наслада.

– Изглеждаш доста ядосан, Горелка? – попита Пищяла, като се отпусна на стола насреща и ентусиазирано защрака с пръсти. Имаше този тик още от юношеска възраст и Страйк окайваше човека, който би направил опит да го спре.

– Гроги съм – обясни Страйк. – Само преди два часа се върнах от Шотландия.

– Никога не съм ходил в Шотландия – отбеляза Пищяла.

Страйк не беше чувал гостът му някога в живота си да е напускал Лондон.

– Е, какво имаш за мен?

– Той още се навърта наоколо – каза Пищяла и спря щракането с пръсти, колкото да извади пакет цигари „Мейфеър“ от джоба си. Запали една с евтина запалка, без да пита Страйк дали не възразява. Детективът вдигна рамене мислено, извади една от своите „Бенсън и Хеджис“ и си услужи със запалката на Пищяла. – Видях дилъра му. Каза ми, че онзи бил в Катфорд.

– Нима е напуснал Хакни?

– Освен ако не е оставил там свой клонинг, така трябва да е станало, Горелка. За клонинги не съм проверявал. Срещу допълнително заплащане мога да го свърша.

Страйк изсумтя развеселен. Хората, които подценяваха Пищяла, поемаха голям риск. Той изглеждаше, сякаш беше опитвал всяка незаконна субстанция на света, и неспособността му да седи мирно често караше познатите му да мислят, че е дрогиран с нещо. В действителност беше много по-съсредоточен и трезв от доста бизнесмени в края на работния им ден, макар и да притежаваше нелечими престъпни наклонности.

– Имаш ли адрес? – попита Страйк и придърпа към себе си бележник.

– Още не – отвърна Пищяла.

– Той работи ли?

– Разправя наляво и надясно, че бил мениджър на някаква метъл банда.

– Но?

– Сутеньор е – изтърси без заобикалки Пищяла.

На вратата се почука.

– Някой иска ли кафе? – попита Робин. Страйк отгатна, че тя умишлено държи лицето си в сянка. Очите му се стрелнаха към лявата й ръка: годежният пръстен го нямаше там.

– Благодарско – обади се Пищяла. – С две бучки захар.

– За мен чай, благодаря – каза Страйк, проследи я с пог­лед как излиза, а после извади от бюрото си стария метален пепелник, който беше свил от бар в Германия. Побутна го към Пищяла, преди дългата пепел от цигарата му да е паднала на пода.

– Откъде знаеш, че е сутеньор?

– Познавам една засукана мацка, дето мачка чаршафите с него – отвърна Пищяла. – Казва, че живеели заедно. Много е млада. Едва е излязла от възрастта „прокурорско чедо“.

– Ясно – каза Страйк.

Беше имал работа с проституцията в разните й аспекти още откакто стана следовател, но това тук беше различно: ставаше дума за втория му баща, човек, когото майка му беше обичала и окичвала с романтичен ореол, от когото беше родила дете. Почти можеше да подуши отново Уитъкър – мръсните му дрехи, животинската му воня.

– Катфорд – повтори той.

– Да. Ще продължа да разузнавам, ако искаш – каза Пищяла и пренебрегвайки пепелника, изтърси пепелта си на пода. – Колко струва това според теб, Горелка?

Докато още преговаряха по хонорара му, дискусия, протичаща с чувство за хумор, но и с пълното съзнание на двамата, че Пищяла няма да си мръдне пръста без заплащане, Робин донесе кафето. Напълно осветено, лицето й изглеждаше като на призрак.

– Приключих с най-важните имейли – каза тя на Страйк, като се преструваше, че не забелязва настойчивия му поглед. – Отивам да подхвана Платиненорусата.

Пищяла очевидно много се заинтригува от последната фраза, но никой не си направи труда да му обясни.

– Добре ли си? – попита я Страйк, като му се щеше гостът му да не присъства.

– Напълно – отвърна Робин с неуспешен опит за усмивка. – Ще се видим по-късно.

– Отива да подхване Платиненорусата? – повтори любопитно Пищяла, когато се чу затварянето на входната врата.

– Въобще не е така пикантно, както ти звучи – подхвърли Страйк и се облегна на стола си, за да погледне през прозореца. Робин излезе от сградата, облечена с шлифера си, отправи се нагоре по Денмарк Стрийт и се скри от поглед. Едър мъж с прилепнала шапка излезе от магазина за китари насреща и тръгна в същата посока, но вниманието на Страйк вече беше насочено към Пищяла, който каза:

– Вярно ли е, че някой ти е изпратил крак, Горелка?

– Да – отвърна Страйк. – Отрязан, поставен в кашон и предаден лично.

– Да му се не види и шибаната работа – промълви Пищяла, който не се шокираше никак лесно.

След като той си тръгна с пачка банкноти за вече предоставени услуги и с обещанието за същата сума при нови сведения за Уитъкър, Страйк се обади по телефона на Робин. Тя не вдиг­на, но това не беше необичайно, ако беше на място, където не можеше да говори свободно. Той й прати есемес:

Кажи ми, когато си на място, където можем да се срещнем.

После седна на освободения от нея стол, за да даде и той своя дял в отговаряне на запитвания и плащане на фактури.

Не му бе лесно обаче да се съсредоточи след две нощи под­ред, прекарани в спален вагон. Пет минути по-късно провери мобилния си телефон, но Робин още не беше отговорила, така че той се залови да си приготви още един чай. Когато доближи керамичната чаша до устните си, усети бегъл дъх на канабис, предаден от докосването, докато с Пищяла се бяха ръкували за сбогуване.

Познатият му беше родом от Канинг Таун, но имаше братовчеди в Уайтчапъл, които преди двайсет години бяха подхванали вражда с конкурентна банда. Готовността на Пищяла да помогне на братовчедите си беше довела дотам, че бе останал да лежи сам в канавка на Фулборн Стрийт с обилно кървене от раната на устата и бузата си, която го бе оставила трайно обезо­бразен. Там го бе открила Леда Страйк, отскочила да си купи хартийки за свиване на цигари.

За Леда беше невъзможно да отмине кървящо момче на възрастта на собствения й син. Въобще не я бе смутил фактът, че то стиска окървавен нож и крещи смъртни заплахи, явно под въздействие на някакъв наркотик. Пищяла осъзнал, че му бършат кръвта и му говорят с тон, какъвто не бил чувал, откакто майка му умряла, когато бил на осем години. Категорично отказал предложението на непознатата жена да повика линейка от страх какво можела да му стори полицията (той току-що бил наръгал с нож един от противниците си в бедрото). Затова Леда прибегнала към единствената алтернатива – отвела го в жилището, където семейството й се бе самонастанило, и лично се погрижила за него. След като нарязала лейкопласт и неумело наредила парчетата върху дълбоката рана в подобие на шевове, тя му забъркала буламач, обилно наръсен с цигарена пепел, и поръчала на смаяния си син да намери дюшек, на който Пищяла да може да легне да спи.

От самото начало Леда се беше отнасяла към Пищяла, сякаш бе отдавна зачезнал племенник, и в замяна той й даряваше обожание, на каквото бе способно само смазано от живота момче, вкопчило се в спомена за любящата си майка. След като раната му позарасна, той се възползваше редовно от поканата й да се отбива винаги щом му се прииска. Пищяла разговаряше с Леда, както не би могъл да го прави с никое друго човешко същество, и вероятно бе единственият, който не виждаше никакъв недостатък у нея. Почитта, която изпитваше към нея, се разпростря и по отношение на Страйк. Двете момчета, които във всяко друго отношение се различаваха до крайност, бяха обединени от безмълвна, ала силна омраза към Уитъкър, който ревнуваше от новия елемент в живота на Леда, но не смееше да го третира с презрението, демонстрирано към сина й.

Страйк беше уверен, че Уитъкър е разпознал у Пищяла същия дефицит, от който страдаше самият той: липса на нормални граници. Уитъкър правилно бе заключил, че завареният му син тийнейджър може и да го искаше мъртъв, но се въздържаше да не наскърбява майка си, зачиташе закона и беше решен да не предприема фатален ход, с който да унищожи собственото си бъдеще. Пищяла обаче си нямаше хабер от подобни ограничения и продължителните му периоди на съжителство с проблемното семейство поддържаха крехко равновесие при нарастващата склонност на Уитъкър към насилие.

Всъщност тъкмо редовното пребиваване на Пищяла в квартирата успокои Страйк, че може да замине за университета. Не беше успял да намери сили, за да изрази с думи най-големия си страх, когато се сбогуваше с Пищяла, но той го разбра.

– Нямай грижа, Горелка. Бъди спокоен.

И все пак той не можеше винаги да е там. В деня на смърт­та на Леда Пищяла бе на една от дългите си командировки, свързани с търговията с дрога. Страйк никога нямаше да заб­рави мъката му, огромното му чувство за вина, неудържимите му сълзи при следващата им среща. Докато Пищяла договарял добра цена за кило първокачествен боливийски кокаин в Кентиш Таун, Леда Страйк бавно се бе вкочанявала върху мръсен матрак. При аутопсията бе установено, че тя е спряла да диша цели шест часа, преди някой от съквартирантите да се опита да я разбуди от толкова продължителния сън.

Също като Страйк и Пищяла бе убеден от самото начало, че Уитъкър я е убил. Скръбта и желанието му за моментално възмездие бяха тъй неудържими, че Уитъкър можеше само да е благодарен за ареста си, иначе Пищяла всякак щеше да го докопа. Неразумно призован на свидетелското място да даде показания колко майчински е била настроена жертвата и как не е докосвала хероин в живота си, Пищяла бе креснал: „Този мръсник го е сторил!“, и при опита си да се прехвърли през бариерата и да се добере до Уитъкър, бе изведен с груба сила от съда.

Страйк съзнателно избута настрани тези спомени за отдавна погребано минало, които никак не миришеха по-хубаво при повторното си изравяне, отпи от горещия чай и отново провери мобилния си телефон. Все още нямаше нито дума от Робин.