В служба на злото

29

I Just Like To Be Bad

Харесва ми да съм лош – Б. пр.

Понякога му беше трудно сред хора, които се мислеха за негови приятели: мъже, с които поддържаше контакти, когато му трябваха пари. Кражбата бе тяхно основно занятие, напиването до несвяст в събота вечер – представата им за отдих; той беше популярен сред тях, имаха го за другар, за равен. Равен!

В деня, когато полицията я откри, желанието му беше да е сам, да се наслади на целия медиен шум. Материалите във вестника бяха добро четиво. Чувстваше се горд: за пръв път бе успял да убие на спокойствие, без да бърза, да организира нещата както той ги искаше. Възнамеряваше да стори същото със Секретарката: да има време да й се наслади, докато е жива, преди да я убие.

Единственото му огорчение беше, че въобще не се споменаваха писмата, които би трябвало да насочат полицията към Страйк, да ги накарат да разпитват и изтормозят мръсника, така че името му да бъде обсипвано с кал по вестниците и тъпият народ да реши, че няма как да не е забъркан.

Ала ето че се редяха колона след колона с факти, снимки на апартамента, където й беше видял сметката, интервюта с полицая хубавец. Наслаждаваше се на материалите: те бяха сувенири също като парчетата от нея, които бе взел за частната си колекция.

Разбира се, неговата гордост и радост трябваше да бъде укривана от То, защото към То в дадения момент трябваше да се подхожда много внимателно. То не беше доволно, никак дори. Животът не се бе подредил както То беше очаквало и на него му се налагаше да се преструва, че му пука, да бъде загрижен и отзивчив, защото То беше полезно за него: носеше му пари, а можеше да се наложи да го снабдява и с алиби. Човек не знаеше кога ще му потрябва. Веднъж бе на косъм да бъде разкрит.

Случи се при второто му убийство – в Милтън Кейнс. Не мърсиш собствения си праг: това винаги бе един от водещите му принципи. Не беше ходил в Милтън Кейнс нито преди, нито след случая и нямаше никаква връзка с това място. Беше откраднал кола, отделно от момчетата, солова акция. Предварително си беше подготвил фалшиви номера. А после просто я беше подкарал и се чудеше дали ще му излезе късметът. След първото убийство последваха няколко провалени опита: заговаряше момичета в пъбове, в клубове, опитваше се да ги отдели, само че не му се получаваше така добре, както в миналото. Вече не изглеждаше добре както някога, знаеше го, ала не му се искаше да установява модел с проститутки. Ако прибягваш към един и същ тип всеки път, полицията ще събере две и две. Веднъж му се беше удало да затътри подпийнало момиче в тъмна уличка, но още преди да успее да извади ножа, се зададоха група кискащи се хлапаци и той офейка. След това се отказа от опитите да забърсва момичета по обичайния начин. Налагаше се да става със сила.

Шофирал бе часове наред с нарастващо разочарование: нямаше и помен от потенциална жертва в Милтън Кейнс. Десет минути преди полунощ вече бе на ръба да се откаже и да се задоволи с проститутка, когато я зърна. Тя се караше с гаджето си на островче по средата на улицата; беше късо подстригана брюнетка с дънки. Задмина ги с кяолата, като ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Видя я как изфуча и тръгна, беше като пияна от собствения си гняв и сълзи. Вбесеният мъж, когото остави насред пътя, викна след нея, после с отвратено изражение пое в обратната посока.

Той направи обратен завой и подкара към нея. Тя вървеше и хлипаше, като бършеше очи с ръкава си.

Той свали стъклото на колата.

– Добре ли си, миличка?

– Разкарай се!

Сама подписа присъдата си, като хукна сърдито към храстите край пътя, за да се отдалечи от бавно пълзящата му кола. Още сто метра биха я извели на добре осветена отсечка от улицата.

Оставаше му просто да отбие от платното и да паркира. Вдиг­на качулката си, преди да слезе от колата, и с готов в ръката му нож пое спокойно назад към мястото, където тя беше изчезнала. Чуваше я как се промъква с усилие през гъстия храсталак между дърветата, насадени в този участък, за да смекчат контура на широката сива улица с две ленти. Тук нямаше улична лампа. Беше невидим за минаващите шофьори, докато вървеше прик­рит от тъмните разлистени клони. Когато тя отново се добра до тротоара, той стоеше готов да я изтласка обратно с насочен към нея нож.

Прекара цял час в храстите, преди да остави трупа. Откъсна обеците от ушите й, а после в самозабрава бе рязал части от нея. Изчака пауза в уличното движение и все още с качулка на главата се шмугна в крадената кола.

Подкара, усещайки всяка фибра в тялото си трептяща от ентусиазъм и задоволство, а от джобовете му се процеждаше кръв. Едва тогава мъглата се вдигна от очите му.

Последния път бе използвал служебна кола, която впоследствие почисти щателно пред очите на неподозиращите си колеги. Съмняваше се, че някой ще е способен да изкара кръвта от тапицираните с плат седалки и сътветно ДНК-то му щеше да е навсякъде. Какво можеше да направи? Тогава почти бе изпаднал в паниката.

Кара киломери на север, преди да изостави колата в безлюдно поле далеч от главния път, към което не гледаха никакви сгради. Тук свали фалшивите номера, натопи единия си чорап в резервоара с бензин, хвърли го върху окървавената предна седалка и го запали. На пламъка му отне дълго време да се разпали както трябва. Наложи му се да приближи автомобила няколко пъти, за да помогне, докато най-сетне в три часа посред нощ го видя, треперещ от студ от прикритието си сред дърветата, да експлодира. После хукна да бяга.

Беше зима и поне качулката не изглеждаше неуместна. Зарови фалшивите номера в една гора и забърза по пътя си с наведена глава и ръце в джобовете, опипващи скъпоценните сувенири. Обмислял бе да зарови и тях, но не можа да се накара да го стори. Замазал бе кървавите петна върху панталоните си с кал. На станцията на метрото също остана с качулка и седна в един ъгъл на влака, като се преструваше на пиян, за да държи хората далеч от себе си. Бърбореше си неразбираемо и сътвори онази аура от заплаха и лудост, която действаше като полицейс­ки кордон, щом искаше никой да не го закача.

Докато стигна до дома си, вече бяха намерили трупа й. Той изгледа репортажа по телевизията вечерта, като в същото време се хранеше от поднос върху скута си. Намериха и изгорялата кола, но не и фалшивите номера, а това беше едно доказателство за неподражаемия му късмет, за чудноватата закрила, спускана му от космоса. Приятелят, с когото се беше карала, бе арестуван, обвинен и въпреки много рехавите доказателства срещу него – осъден! Мисълта, че онзи мухльо лежеше в затвора, още го разсмиваше понякога...

И все пак през онези дълги часове, докато шофираше през нощта с мисълта, че всяка случайна среща с полицията може да е фатална, когато се боеше от заповед да изпразни джобовете си и трепереше да не би някой бдителен пътник да забележи засъхналата кръв по него, си извади сериозна поука. Планирай всяка подробност. Не оставяй нищо на случайността.

Затова сега имаше нужда от масаж с обезболяващ мехлем. Първият му приоритет беше да се погрижи глупавата нова хрум­ка на То да не попречи на собствените му планове.