В служба на злото

22

I don’t give up but I ain’t a stalker,

I guess I’m just an easy talker.

Blue Öyster Cult, ‘I Just Like To Be Bad’

Не се отказвам, но и не дебна обсебен, / със думи да омайвам съм способен.

Блу Ойстър Кълт, „Харесва ми да съм лош“ – Б. пр.

– Благодаря, схванах идеята на черния хумор – заяви Робин час по-късно, едновременно нервирана и развеселена. – Може ли да продължим нататък?

Страйк се разкая за духовитостта си в приемната, защото сътрудничката му се върна от двайсетминутното си посещение в банята бяла като платно и малко лепкава. Ментовият лъх, разнасящ се от нея, подсказваше, че отново си е мила зъбите. Той предложи вместо да вземат такси, да подишат въздух, като изминат пеша краткото разстояние по Бродуей до „Федърс“, най-близкия пъб, където поръча чай за двама им. Лично той беше готов за бира, но Робин не беше обучена да съчетава кървави подробности с алкохол и Страйк се опасяваше да не би ако надигне халба, да затвърди убедеността й, че е емоционално закоравял.

В единайсет преди обед в сряда във „Федърс“ цареше тишина. Седнаха на маса в дъното на големия пъб, далеч от двама цивилни полицаи, които разговаряха приглушено до прозореца.

– Разправих на Уордъл за приятелчето ни с прилепналата шапка, докато ти беше в банята – каза Страйк на Робин. – Обеща да прати цивилен детектив около Денмарк Стрийт да държи мястото под око няколко дни.

– Според теб дали репортерите ще се върнат? – попита Робин, която още не бе имала време да се тревожи за това.

– Надявам се, че не. Уордъл няма да оповестява фалшивите писма. Казва, че ако го стори, ще играе по свирката на оня побъркан. Клони към версията, че убиецът наистина е искал да натопи мен.

– А ти не го вярваш, така ли?

– Не – отвърна Страйк. – Не е чак толкова ненормален. Нещо по-странно става тук.

Той замълча и от уважение към мисловния му процес Робин също не заговори.

– Тероризъм, така го наричам аз – изрече бавно Страйк, като почеса небръснатата си брадичка. – Опитва се да ни притесни, да обърка живота ни възможно най-много. И нека си го признаем: успява. Полицията идва в офиса ни, вика ни в Скотланд Ярд, изгубихме повечето си клиенти, ти си...

– За мен не се тревожи! – побърза да каже Робин. – Не искам да ме мислиш...

– По дяволите, Робин – изруга Страйк в изблик на гняв, – и двамата видяхме онзи тип вчера. Уордъл е на мнение, че трябва да те накарам да си седиш у дома и аз...

– Умолявам те – промълви тя с наново събудени страхове от сутринта, – не ме карай да спра работа.

– Не си струва да бъдеш убита, за да избягаш от личния си живот!

Той мигом съжали, че го е изрекъл, като я видя как трепна болезнено.

– Не използвам службата си като бягство – продума. – Аз обичам работата си. Тази сутрин се събудих и направо ми приз­ля при мисълта за онова, което ти разказах снощи. Уплаших се, защото може да си помислиш, че не съм корава вече...

– Това няма нищо общо с онова, което ми разказа снощи и дали си корава, или не. Говорим за психопат, който може да те следи, който вече е насякъл жена на парчета.

Робин изпи хладкия си чай и не каза нищо. Умираше от глад. Ала само при мисълта да яде храна от пъб, в която присъства месо под някаква форма, по главата й изби пот.

– Няма начин да е било първо убийство, нали? – зададе реторичен въпрос Страйк, а тъмните му очи бяха приковани към ръчно изрисуваните имена на бири над бара. – Обезглавил я е, отрязал е крайниците, взел е части от нея. Не се ли иска практика за това?

– Най-вероятно да – съгласи се Робин.

– Доставило му е удоволствие да го върши. Устроил си е монооргия в онази баня.

Робин вече не беше сигурна дали изпитва глад, или гадене.

– Садистичен маниак ми има зъб и е решил да обедини хобитата си – разсъждаваше на глас Страйк.

– Това отговаря ли на профила на някого от мъжете, които подозираш? – попита Робин. – Знаеш ли дали някой от тях е убивал преди?

– Да – отсече Страйк. – Уитъкър. Той уби майка ми.

„Но по много различен начин“, помисли си Робин. Игла, а не нож, бе сложила край на живота на Леда Страйк. От уважение към детектива, който изглеждаше мрачен, тя не изрече гласно мисълта. После си припомни нещо друго.

– Предполагам, знаеш – каза предпазливо, – че Уитъкър е държал мъртвото тяло на друга жена в апартамента си близо месец.

– Да – отвърна Страйк, – чух.

Новината бе стигнала до него, когато беше на Балканите, съобщила му я беше сестра му Луси. Той бе открил в интернет снимка на Уитъкър как влиза в съда. Бившият му пастрок беше трудно разпознаваем с късо остриганата си коса и с брада, но имаше все същите втренчени златисти очи. Версията на Уитъкър, ако Страйк си спомняше правилно, беше, че се боял от „още едно фалшиво обвинение“ в убийство, затова се опитал да мумифицира трупа на жената, като го увил в чували и го скрил под дъските на пода. Защитникът бе пледирал пред съдия, несклонен да прояви съчувствие, че новаторският подход на клиента му се дължал на проблем, развит вследствие на тежка злоупотреба с наркотици.

– Но не я беше убил той, нали? – попита Робин, като се мъчеше да си припомни какво пишеше в Уикипедия.

– Била е мъртва от цял месец, затова се съмнявам, че е било лесно да се направят заключения при аутопсията – отвърна Страйк. – Лично аз бих заложил, че той я е убил. Колко трябва да не му върви на един човек, че две от приятелките му да умрат у дома край него, без той да има пръст в това? Уитъкър обичаше смъртта, падаше си по трупове. Твърдеше, че бил гробар като тийнейджър. Околните го вземаха за човек, стигащ до крайности в слабостта си към готиката, или за евтин позьор с неговите некрофилски текстове на песни, Сатанинската библия и прочее глупости. Но той беше зъл и аморален негодник, който разправяше на всеки срещнат, че е зъл и аморален негодник. И какъв беше резултатът? Жените се надпреварваха да се докопат до него. Имам нужда от питие – заяви Страйк. Изправи се и тръгна към бара.

Робин остана загледана след него, леко стъписана от внезапния му гняв. Мнението му, че Уитъкър бе убил два пъти, не беше подкрепено нито от съдилищата, нито, доколкото тя знаеше, от полицейското разследване. Беше привикнала с настояването на Страйк фактите да се събират и документират грижливо и щателно, с честите му напомняния, че предчувствията и антипатиите могат да имат информативна стойност, но не бива да се допуска те да диктуват посоката на едно разследване. Разбира се, тук ставаше въпрос за родната майка на Страйк...

Той се върна с пинта светла бира „Никълсънс“ и две менюта.

– Прощавай – измърмори, – размислих се за неща, за които не се бях сещал дълго време. Тези проклети текстове на песни...

– Да – каза Робин.

– Да му се не види, няма как да е Багера – заяви объркано и нервно Страйк, като прекара ръка през гъстата си къдрава коса, от което тя си остана съвършено непроменена. – Той е професионален гангстер! Ако е открил, че съм дал показания срещу него и е търсил възмездие, щеше да ме гръмне, дявол го взел. Не би се халосвал с отрязани крака и откъси от песни, като знае, че ще пратя полицията по петите му. Той е бизнесмен.

– Уордъл все още ли си мисли, че е той?

– Да – отговори Страйк, – но би трябвало да е наясно по-добре от всеки друг, че процедурите по вземане на анонимни показания са желязно изпипани. Ако не бяха, из целия град щяха да се въргалят мъртви ченгета.

Въздържа се да критикува повече полицая, макар да му струваше усилие. Човекът прояви разбиране и отзивчивост, когато би могъл да създаде ядове на Страйк. Детективът не беше забравил, че когато за последен път си беше имал вземане-даване със служители на централното управление на полицията, беше прекарал цели пет часа в стая за разпити само заради един каприз на зле настроени към него ченгета.

– Ами двамата, които си познавал в армията? – попита Робин, като понижи глас, защото на близка маса се настаниха група жени полицейски служители. – Брокбанк и Лейн. Някой от тях извършвал ли е убийство? Знам, че са били войници – побърза да добави тя, – но имам предвид извън бойни действия.

– Не бих се учудил, ако науча, че Лейн е очистил някого – каза Страйк, – но доколкото знам, не беше го правил, преди да влезе в затвора. – Беше използвал нож срещу бившата си жена, това е доказан факт. Беше я връзвал и наранявал. Прекара цяло десетилетие в затвора, но се съмнявам, че са успели да го превъзпитат. На свобода е от четири години: достатъчно време да извърши убийство. Не ти казах, че срещнах бившата му тъща в Мелроуз. Според нея е отишъл в Гейтсхед, когато е излязъл от затвора, а знаем, че може да е бил в Корби през 2008 година.... но – допълни Страйк – тя ми каза също така, че бил болен.

– От какво?

– От някаква форма на артрит. Не знаеше подробности. Може ли човек в лоша физическа форма да извърши онова, което видяхме на снимките? – Страйк взе менюто. – Така. Аз умирам от глад, а ти от два дни не си яла нищо освен чипс.

След като Страйк поръча морска треска с пържени картофи, а Робин – плато със сирене, туршия и хляб, той направи завой към нова тема на разговор.

– Жертвата изглеждаше ли ти двайсет и четири годишна?

– Аз... не мога да преценя – заекна Робин, като се помъчи да прогони от съзнанието си гладките пълни бузи, заледените бели очи. – Не – отговори след кратка пауза. – Стори ми се, че... изглежда по-млада.

– На мен също.

– Аз... ще отскоча до банята.

– Добре ли си?

– Пишка ми се... пих много чай.

Той я проследи с поглед, довърши бирата си, като през това време обмисляше нещо, което още не беше споделил с Робин или с някой друг.

Жена следовател в Германия му беше показала есето на детето. Страйк още си спомняше последното изречение, написано със спретнат момичешки почерк върху лист бледорозова хартия.

Жената променила името си на Анастасия, боядисала косата си и никой не разбрал къде отишла, просто изчезнала.

– Това ли искаш да направиш, Британи? – попитала бе следователката тихо на записа, който Страйк гледа по-късно. – Искаш да избягаш и да изчезнеш ли?

– Това е просто разказче! – настояла бе Британи, като се опита да се изсмее пренебрежително. Извиваше пръстчетата си, а единият й крак беше почти усукан около другия. Тънката й русолява коса висеше безжизнено край бледото луничаво лице. Очилата й изглеждаха паянтови. На Страйк му бе заприличала на жълто вълнисто папагалче. – Всичко е моя измислица!

ДНК анализът скоро щеше да установи коя е била жената в хладилника, а после полицията щеше да проучи коя е била в действителност Оксана Волошина – ако това беше истинското й име. Страйк не можеше да прецени дали не го гони параноя, задето продължава да вярва, че тялото принадлежи на Британи Брокбанк. Защо в първото писмо до него беше използвано името Келси? Защо главата изглеждаше толкова млада с пухкави по детински бузи?

– Вече трябваше да съм поела следенето на Платиненорусата – рече тъжно Робин, като погледна часовника си, щом се върна и седна отново до масата. Близо до тях служителка в офис изглежда празнуваше рождения си ден. Под шумния смях на колегите си тя разопакова един от подаръците – бюстие в черно и червено.

– Няма защо да се тревожиш за нея – рече разсеяно Страйк и в този момент им сервираха обяда. Той се храни мълчаливо няколко минути, после остави ножа и вилицата си, извади бележника си, погледна нещо в записките, които бе направил в кабинета на Хардейкър в Единбург, и взе телефона си. Робин го гледаше как набира думи и се чудеше какво всъщност прави.

– Така – каза Страйк, след като прочете резултатите. – Утре заминавам за Бароу ин Фърнес.

– Какво? – озадачена попита Робин. – Защо?

– Брокбанк е там... или се предполага, че е там.

– Откъде знаеш?

– Установих в Единбург, че там изпращат пенсията му и току-що издирих стария семеен адрес. В къщата сега живее жена на име Холи Брокбанк. Очевидно е роднина. Би трябвало да знае къде е той. Ако мога да установя, че е бил в Къмбрия през последните няколко седмици, ще знаем, че не той е разнасял крака и те е дебнал в Лондон, нали така?

– Какво не ми казваш за Брокбанк? – попита Робин с присвити синьо-сиви очи.

Страйк игнорира въпроса.

– Искам да седиш у дома, докато съм извън града. Майната му на Двата пъти, може само себе си да вини, ако Платиненорусата забегне с друг клиент. Ще оживеем и без неговите пари.

– Така ще останем само с един клиент – изтъкна Робин.

– Имам усещането, че ще сме без нито един, ако не бъде заловен този умопобъркан – отсече Страйк. – Никой няма да иска да припари до нас.

– И как ще стигнеш до Бароу? – попита Робин.

У нея зрееше план. Нима беше предусетила тъкмо такова развитие на нещата?

– С влак – отвърна той. – Знаеш, че сега не мога да си позволя да наема кола.

– А какво ще кажеш – изрече тържествуващо Робин – аз да те закарам с моя нов... всъщност е направо античен, но се движи съвсем добре... ландроувър?

– Че откога се сдоби с ландроувър?

– От неделя.Това е старата кола на родителите ми.

– Аха – отрони той. – Е, това звучи чудесно...

– Но?

– Не, ще ми е от голяма помощ...

– Но? – настоя Робин, която отгатваше, че той има някакви резерви.

– Не знам колко дълго ще се забавя там.

– Няма никакво значение. Така или иначе, ми нареди да кис­на у дома.

Страйк се поколеба. Питаше се доколко желанието й да го закара се коренеше в надеждата да нарани Матю. Ясно си представяше как ще погледне счетоводителят на едно неопределено дълго пътуване на север сами двамата с пренощуване. Чистите професионални отношения не включваха използването един на друг за пораждане на ревност у партньорите.

– О, по дяволите – изруга неочаквано и бръкна в джоба за мобилния си телефон.

– Какво има? – попита разтревожена Робин.

– Току-що си спомних, че снощи трябваше да имам среща с Елин. Съвсем ми изскочи от ума. Чакай ме тук.

Той излезе на улицата и остави момичето да се храни. Докато гледаше едрата фигура на Страйк, който крачеше напред-назад пред прозорците на пъба с притиснат до ухото телефон, тя се запита защо Елин не се беше обадила или не беше написала съобщение, за да го попита къде е? Без значение какво бе заподозрял Страйк, имаше само една стъпка до това тя да си зададе за пръв път въпроса – какво ли щеше да каже Матю, ако тя се върнеше само за да вземе ландроувъра и изчезнеше със сак с дрехи за няколко дни.

„Няма право да недоволства – каза си в опит да бъде дръзка и независима. – Вече не му влиза в работата.“

И все пак мисълта, че ще види Матю макар и за кратко, я притесни.

Страйк се върна и направи гримаса.

– Заклеймен съм – обяви лаконично. – Променихме срещата за довечера.

Робин не разбираше защо това, че Страйк отиваше да се срещне с Елин, развали настроението й. Предположи, че е заради умората й. Последните трийсет и шест часа й бяха поднесли напрежение от разнообразен характер, което не можеше да бъде преодоляно само с един обяд в пъб. Чиновниците на близката маса вече пищяха от смях, когато младата жена отвори друг подарък – чифт пухкави белезници.

„Не празнува рожден ден – осъзна Робин. – Ще се омъжва.“

– Е, ще те карам ли, или какво? – попита малко рязко тя.

– Да – отвърна Страйк, който, изглежда, беше започнал да харесва идеята (или просто беше въодушевен от мисълта за срещата с Елин?). – Знаеш ли, това ще е чудесно. Благодаря ти.