В служба на злото

51

Don’t turn your back, don’t show your profile,

You’ll never know when it’s your turn to go.

Blue Öyster Cult, ‘Don’t Turn Your Back’

Не обръщай гръб, не показвай профил, / не знаеш кога ще дойде ред да си отидеш.

Блу Ойстър Кълт, „Не обръщай гръб“ – Б. пр.

„Отзивите от обществеността бяха поразително много. В момента се движим по над хиляда и двеста следи, някои от които изглеждат обещаващи – каза детектив инспектор Рой Карвър. – Подновяваме апела към гражданите за информация относно местонахождението на червената хонда СВ750, използвана да транспортира част от тялото на Келси Плат, и все така проявяваме интерес да разговаряме с всеки, бил на Олд Стрийт в нощта на 5 юни, когато бе убита Хедър Смарт.“

Според Робин заглавието „Полицията върви по нови следи в преследването на Шакълуелския изкормвач“ не се оправдаваше от нищо в краткото сведение под него, макар че Карвър едва ли би споделил с пресата подробности за ново развитие по случая.

Пет снимки на жени, предполагаеми жертви на Изкормвача, запълваха по-голямата част от страницата. Самоличността и жестоката им съдба бяха изписани през гърдите им с удебелен шрифт.

Робин вдигна поглед от „Дейли Експрес“ с дълбока въздишка. Матю бе изпратен на одит при клиент в Хай Уикъм, така че не можеше да я закара този ден. Отне й час и двайсет минути да стигне от Ийлинг до Катфорд във влакове, пълни с туристи и служители, потящи се в лондонската жега. Стана от мястото си и тръгна към вратата, поклащаща се заедно с другите пътници, а влакът намали и спря отново на същата станция „Катфорд Бридж“.

Седмицата й на работа със Страйк след завръщането бе странна. Той явно нямаше намерение да се съобразява с инструкцията да не се бърка в разследването на Картър, но въпреки това приемаше предупреждението му достатъчно сериозно, че да бъде предпазлив.

– Ако може да събере улики, че спъвам полицейското разследване, свършено е с бизнеса ни – каза Страйк. – А знаем, че ще се опита да извърти нещата в моя вреда, независимо дали имам вина, или не.

– Защо продължаваме тогава?

Робин зададе въпроса лукаво, защото щеше да е безкрайно разочарована, ако Страйк бе обявил, че изоставят работата си по случая.

– Защото според Карвър моите заподозрени са измишльотина, а според мен той е некадърник.

Смехът на Робин секна без време, когато Страйк й каза, че иска от нея да се върне в Катфорд и да следи приятелката на Уитъкър.

– Още ли? – учуди се тя. – Защо?

– Знаеш защо. Искам да видя дали Стефани може да му даде алиби за останалите ключови дати.

– Виж какво – събра кураж тя, – вече много дълго се въртях из Катфорд. Ако нямаш нищо против, предпочитам да се заема с Брокбанк. Защо да не се опитам да изкопча нещо от Алиса?

– Налице е и Лейн, ако ти се е прищяла промяна – отбеляза Страйк.

– Той ме видя отблизо, като паднах – контрира го Робин незабавно. – Не мислиш ли, че е по-добре ти да се заемеш с Лейн?

– Наблюдавах апарамента му, докато те нямаше – каза Страйк.

– И какво?

– Главно си седи вътре. Излиза само до магазина и пак се прибира.

– Вече не мислиш, че е той, нали?

– Не съм го изключил – отвърна Страйк. – А ти защо толкова се натискаш за Брокбанк?

– Защото – храбро поде Робин – аз установих повечето неща за него. Аз получих адреса в Маркет Харбъро от Холи и този на Блондин Стрийт от забавачката...

– И се тревожиш за децата, които живеят с него – завърши Страйк.

Тя си припомни чернокожото момиченце с плитките от Катфорд Бродуей, което се бе препънало, загледано в нея.

– И какво, ако е така?

– Предпочитам да продължиш със Стефани.

Робин се ядоса, толкова се ядоса, че на мига му поиска две седмици отпуск много по-директно, отколкото би го направила иначе.

– Две седмици отпуск? – попита той изненадан. Повече беше свикнал тя да го моли да остане на работа, отколкото да бъде освободена.

– За сватбеното ми пътешествие.

– О – промълви той. – Добре. Да. Предполагам, че ще е скоро, нали?

– Очевидно. Сватбата е на втори.

– Господи, че това е само след... колко... три седмици и нещо.

Тя се подразни, че той не беше осъзнал колко скоро е.

– Да – каза, като се изправи и взе якето си. – И би ли имал нещо против да потвърдиш, ако ще присъстваш?

Така че тя се върна в Катфорд сред оживения пазар с неговите сергии, мирис на тамян и сурова риба, с часовете безцелно стърчане край приведените каменни мечки над служебния вход към Бродуей Тиътър.

Днес Робин бе скрила косата си под сламена шапка и носеше слънчеви очила, но въпреки това се чудеше дали собствениците на сергии не я разпознават, когато отново зае позиция да наблюдава тройния прозорец на апартамента на Уитъкър и Стефани. Само на два пъти бе зърнала момичето, откакто възобнови наблюдението си и при нито един от случаите нямаше и най-малък шанс да я заговори. От Уитъкър нямаше и следа. Робин се облегна отново на хладната сива каменна стена на театъра, готова за поредния отегчителен ден и се прозя.

В късния следобед вече беше прегряла, уморена и се опитваше да не се дразни на майка си, която постоянно й пращаше съобщения с въпроси около сватбата. Последното, заръчващо й да позвъни в цветарницата, където имали още някакво питане към нея, пристигна точно когато Робин реши, че има нужда да пийне нещо. Питаше се как ли ще реагира Линда, ако й напише в отговор, че се е спряла на пластмасови цветя – за главата, за букета си, за украсата в църквата. На всичко бе готова, само да не й се налагаше да взема решения. Прекоси улицата до магазинчето за пържени картофи, където продаваха охладени газирани напитки.

Едва бе докоснала дръжката на вратата, когато някой, също тръгнал да влиза там, се сблъска с нея.

– Простете – избъбри автоматично Робин, а после възклик­на: – О, боже мой!

Лицето на Стефани бе подуто и мораво, едното й око беше почти напълно затворено.

Сблъсъкът не беше силен, но по-дребното момиче отскочи и залитна. Робин го подхвана, за да не се спъне.

– Господи, какво стана?

Говореше на Стефани, сякаш я познаваше. Донякъде имаше чувството, че е така. Наблюдавала бе ежедневните навици на момичето, опознала беше езика на тялото й, облеклото, а слабостта й към кока-кола беше изковала един вид едностранно родство. С лекота и непринуденост зададе въпрос, който нито един англичанин не би отправил към непознат:

– Добре ли сте?

Робин сама не знаеше как успя, но две минути по-късно настаняваше Стефани на стол в благодатната сянка на кафенето в близост до магазинчето за пържени картофи. Стефани явно изпитваше болка и се срамуваше от вида си, но в същото време вече бе много огладняла и ожадняла, за да остане в апартамента горе. Сега просто отстъпи пред по-силната воля, зашеметена от съпричастността на по-възрастната жена, от предложението за безплатна храна. Робин бъбреше безсмислици, докато водеше Стефани по улицата, като поддържаше версията, че великодушното й предложение да почерпи със сандвичи се дължи на вината й, задето едва не бе съборила момичето.

Стефани прие студена фанта и сандвич с риба тон, измънка благодарност, но след няколко хапки притисна длан към бузата си, сякаш изпитваше болка, и остави сандвича.

– Зъб ли? – попита съчувствено Робин.

Момичето кимна. От незатвореното й око потече сълза.

– Кой направи това? – настойчиво попита Робин и се пресегна през масата да хване ръката на Стефани.

Играеше роля и се вживяваше в образа, докато импровизираше. Сламената шапка и дългата лека рокля, които носеше, подсъзнателно внушаваха впечатление за хипарка, преизпълнена с алтруизъм и увереност, че може да спаси Стефани. Робин усети леко ответно стисване на пръстите си, а момичето поклати глава, за да покаже, че няма да издаде нападателя си.

– Някой, когото познаваш ли беше? – прошепна Робин.

Още сълзи се затъркаляха по лицето на Стефани. Тя дръпна ръката си и отпи от фантата, но отново потрепна, когато течността влезе в контакт със зъба, за който сътрудничката на Страйк предположи, че е счупен.

– Баща ти ли? – отново с шепот попита Робин.

Изглеждаше естествено да направи такова предположение. Стефани надали беше повече от седемнайсетгодишна. Беше толкова слаба, че почти нямаше гърди. Сълзите отмиха всякакви следи от молива за очи, с какъвто обичайно беше гримирана. Зацапаното й лице беше инфантилно, с намек за неправилна захапка, но сега сред всичко това изпъкваха моравите и сивкави подутини. Уитъкър я бе налагал, докато кръвоносните съдове в дясното й око се бяха спукали: бялото сега беше алено.

– Не – прошепна Стефани. – Приятелят ми.

– Къде е той? – попита Робин и отново хвана ръката й, сега студена от ледената фанта.

– Замина – отвърна Стефани.

– Той с теб ли живее?

Стефани кимна и се опита да пийне още фанта, като държеше ледената течност далеч от наранената страна на лицето си.

– Аз не исках той да заминава – прошепна тя.

Робин се наведе към нея и задръжките на момичето паднаха под влияние на срещнатата доброта и на захарта.

– Помолих го да ме вземе с него, а той не пожела. Знам, че е хукнал по жени, знам си го. Има си друга, чух Банджо да споменава нещо. Има си някъде друго момиче.

За смайване на Робин основната болка на Стефани, много по-остра от тази в счупения зъб и смазаното й лице, идваше от това, че гадният пласьор на крак Уитъкър може би спеше с друга жена.

– Аз само поисках да ида с него – повтори Стефани и сълзите бликнаха по-обилно по лицето й, при което цепката на затвореното око съвсем се зачерви.

Робин съзнаваше, че добросърдечното, малко шантаво момиче, в което се бе превъплътила, би започнало да убеждава Стефани да напусне мъжа, пребил я така жестоко. От друга страна знаеше, че това бе най-сигурният начин да накара Стефани да се махне от нея.

– Ядосал се е, защото си искала да го придружиш? – повтори тя. – Къде отиде той?

– Каза, че с Кълт като миналия път... Те са група – измънка Стефани и изтри нос с опакото на дланта си. – Той им е мениджър... ама това му е само оправдание – разплака се по-силно тя – да ходи тук и там и да си намира момичета за чукане. Казах, че ще ида с него... щото миналия път той сам поиска да ида и да оправя цялата банда.

Робин силно се постара да не покаже, че е разбрала какво й каза току-що момичето. Ала изглежда, че проблясък на гняв и отвращение бе замърсил чистата доброта, която се опитваше да излъчва, защото Стефани внезапно се затвори. Тя не искаше да бъде съдена. Това го търпеше през всеки ден от живота си.

– Ходи ли на лекар? – попита тихо Робин.

– Какво? Не – отвърна Стефани и обхвана с ръце тънкия си торс.

– Кога трябва да се върне приятелят ти?

Стефани само поклати глава и вдигна рамене. Временната симпатия, която Робин бе запалила помежду им, като че бе изстинала.

– Кълт – каза Робин, като се мъчеше бързо да импровизира. Устата й беше пресъхнала. – Да не би да говориш за Дет Кълт?

– Да – отвърна Стефани леко изненадана.

– Ти на кой концерт беше? Аз ги гледах онзи ден!

Само не ме питай къде, за бога...

– В един пъб, май се казваше „Зелената цигулка“. В Енфийлд.

– О, не, не е бил същият концерт – каза Робин. – Твоят кога беше?

– Трябва да се изпишкам – промърмори Стефани и се огледа.

Потътри се към тоалетната. Когато вратата се затвори зад нея, Робин трескаво затърси информация в телефона си. След няколко опита установи, че Дет Кълт бяха свирили в „Зелената цигулка“ в Енфийлд в събота, на четвърти юни, деня, преди да бъде убита Хедър Смарт.

Сенките се удължаваха навън пред кафенето, което вече беше съвсем празно с изключение на тях двете. Вечерта наближаваше. Заведението скоро щеше да затвори.

– Благодаря за сандвича и за всичко – каза Стефани, появила се до нея. – Аз ще...

– Поръчай си още нещо, шоколад или друго – насърчи я Робин, макар че келнерката, бършеща масите, изглеждаше готова да ги изхвърли.

– Защо? – попита Стефани с пръв признак на подозрение.

– Защото наистина искам да поговорим за приятеля ти – отвърна Робин.

– Защо? – повтори тийнейджърката, вече малко нервна.

– Моля те, седни. Не е нещо лошо – увещаваше я Робин. – Просто се тревожа за теб.

Стефани се поколеба, после бавно се отпусна на стола, от който беше станала. За пръв път Робин забеляза дълбоката червена резка около шията й.

– Той да не би... да не би да се е опитал да те души? – попита.

– Какво?

Стефани попипа тънкото си вратле и очите й отново се напълниха със сълзи.

– О, това... от медальона ми е. Той ми го даде, после... тъй като не изкарвах достатъчно пари... – избъбри и се разплака истински. – Продаде го.

Неспособна да измисли какво друго да направи, Робин протегна ръце през масата и пое в тях дланта на Стефани, като я стисна силно, сякаш малката бе на движещо се плато, което се отдалечаваше.

– И казваш, че те е накарал... с цялата група? – попита тихо Робин.

– Това беше безплатно – изхлипа момичето и стана ясно, че тя още окайва неспособността си да печели пари. – Аз само им духах.

– След концерта ли? – попита Робин, като освободи едната си ръка, за да подаде на Стефани книжни салфетки.

– Не – отвърна момичето и си издуха носа, – на следващата вечер. Бяхме във вана пред къщата на вокалиста. Той живее в Енфийлд.

Робин не предполагаше, че може да се почувства едновременно отвратена и възторжена. Щом Стефани бе придружавала Уитъкър вечерта на пети юни, той нямаше как да е убил Хедър Смарт.

– А приятелят ти... той беше ли там? – попита тихо тя. – През цялото време, докато ти... сещаш се...?

– Какво става тук, мамка му?

Робин вдигна глава. Стефани издърпа ръката си, изглеждаше уплашена.

До тях беше застанал Уитъкър. Робин го разпозна веднага от снимките, които беше виждала онлайн. Беше висок и широкоплещест и все пак мършав. Вехтата му черна тениска бе избеляла почти до сиво от пране. Златистите очи на свещеник еретик бяха запленяващи с напрежението, което излъчваха. Въп­реки сплъстената коса, хлътналото жълтеникаво лице, въпреки факта, че я отблъскваше, тя бе способна да долови странната му маниакална аура, магнетичното му притегляне като вонята на мърша. Той събуждаше подтика да изследваш, провокиран от всичко мръсно и гнило, не по-малко мощен от това, че предизвикваше срам.

– Ти коя си? – попита той, не агресивно, а с някаква мъркаща нотка в гласа. Зяпаше без всякакво стеснение в деколето на лятната й рокля.

– Блъснах се в приятелката ви пред магазинчето за картоф­ки – отвърна Робин. – Доведох я да я почерпя с нещо за пиене.

– О, виж ти.

– Затваряме – подвикна келнерката.

Робин видя, че появата на Уитъкър й дойде в повече. Пиърсингите и татуировките му, вманиаченият му поглед, миризмата му биха били желани в твърде малко заведения за хранене.

Стефани изглеждаше ужасена, макар че Уитъкър напълно я игнорираше. Цялото му внимание беше насочено към Робин, която се почувства абсурдно скована, докато плащаше сметката и докато вървеше към изхода с Уитъкър зад гърба й.

– Е, довиждане тогава... – промълви тя със слаб глас на Стефани.

Щеше й се да притежава куража на Страйк. Той бе настоял приятелката на втория му баща да тръгне с него под самия нос на Уитъкър, а на Робин устата й бе пресъхнала. Мъжът се взираше в нея, сякаш бе забелязал нещо рядко и интересно на сметище. Зад тях келнерката залости вратите. Потъващото слънце хвърляше хладни сенки върху улицата, която Робин познаваше само като гореща и смрадлива.

– Значи, се месиш просто от добро сърце, а, миличка? – с мек глас попита Уитъкър и Робин не можеше да прецени дали в него имаше повече злоба, или сладост.

– Ами просто се разтревожих – отвърна Робин и се насили да погледне в тези раздалечени очи, – защото нараняванията на Стефани изглеждат сериозни.

– Това ли? – Уитъкър постави ръка върху моравосивото лице на момичето. – Падна от колело, нали, Стеф? Тромава глупачка ми е тя.

Робин внезапно разбра неудържимата омраза на Страйк към този човек. На нея също й се прииска да го удари.

– Надявам се да се видим пак, Стефани – каза.

Не посмя да й даде телефонен номер пред Уитъкър. Обърна се и се отдалечи от тях с чувството, че е долна страхливка. Стефани щеше да се върне горе с този човек. Редно бе да нап­рави нещо повече, но какво? Какво можеше да й каже, че да промени нещата? Дали трябваше да съобщи за побоя в полицията? Това щеше ли да се брои за вмешателство в разследването на Карвър?

Едва когато беше напълно уверена, че е извън полезрението на Уитъкър, изгуби усещането, че невидими мравки пъплят по гърба й. Робин извади телефона си и се обади на Страйк.

– Знам – изпревари думите му, че по това време трябваше да се е прибрала, – става късно, но вече съм на път към метрото, а като чуеш какво научих, ще ме разбереш.

Тя вървеше бързо в засилващия се хлад на вечерта и му разказа всичко чуто от Стефани.

– Значи, той има алиби? – изрече бавно Страйк.

– За смъртта на Хедър – да, ако Стефани казва истината, а аз вярвам, че е така. Била е с него и с цялата група Дет Кълт, както казах.

– Категорично ли заяви, че Уитъкър е присъствал, докато е обслужвала групата?

– Така мисля. Тъкмо ми отговаряше, когато цъфна Уитъкър и... почакай.

Робин спря и се огледа. Унесена в разговора, по някое време беше сбъркала пътя към метростанцията. Слънцето вече залязваше. Стори й се, че с крайчеца на окото си зърва движеща се сянка до стена.

– Корморан?

– Тук съм.

Може би си бе въобразила за сянката. Беше на непозната улица с жилищни сгради, но имаше светещи прозорци, а в далечината вървеше двойка. В безопасност беше, каза си. Просто трябваше да се върне назад.

– Всичко наред ли е? – остро попита Страйк.

– Да – отвърна тя. – Просто сбърках пътя.

– Къде точно се намираш?

– Близо до метростанцията „Катфорд Бридж“ – каза Робин. – Сама не знам как се озовах тук.

Не искаше да споменава сянката. Внимателно прекоси притъмняващата улица, за да не й се налага да минава покрай стената, където й се стори, че я видя. Прехвърли телефона в лявата си ръка и стисна здраво алармата против изнасилвачи в десния си джоб.

– Връщам се по същия път, по който дойдох – съобщи тя на Страйк с желание той да знае местоположението й.

– Видя ли нещо? – настойчиво попита той.

– Не знам... може би – призна.

Ала когато се изравни с празното пространство между къщите, където бе мярнала фигурата, там нямаше никой.

– Изнервена съм – каза и ускори крачка. – Срещата с Уитъкър никак не беше забавна. Чакай, виждам име на улица. Пак ще пресека, виждам къде точно съм объркала пътя, трябвало е да завия...

Чу стъпките чак когато бяха съвсем близо. Две масивни ръце в черни ръкави се сключиха около нея и изкараха въздуха от дробовете й. Мобилният телефон се изплъзна от ръцете й и изтрака върху тротоара.