В служба на злото

35

Dominance and Submission

Доминиране и подчинение – Б. пр.

Откакто бе напуснал дома си, беше съжителствал с три жени, но тази – То – му опъваше нервите до крайност. Всичките три мръсници му се бяха вричали в любов, каквото и да означаваше това. Така наречената им любов бе направила първите две пос­лушни и податливи. Естествено, по природа всички жени бяха неверни кучки, решени да вземат повече, отколкото дават, но първите две въобще не можеха да се сравняват с То. Принуден беше да търпи повече отвсякога, защото То беше част от грандиозния му план.

И все пак постоянно си фантазираше как убива То. Представяше си как глупавото й лице помръква, докато ножът потъва все по-дълбоко в корема й, неспособна да повярва как нейното Бейби (То го наричаше Бейби) я убива, макар топлата й кръв вече да блика върху дланите му и ръждив мирис да изпълва въздуха, още трептящ от писъците й...

Принудата да се прави на добър поставяше на тежко изпитание самоконтрола му. Да пуска чара си, да ги привлича и държи влюбени беше лесно, открай време му бе като втора природа. Ала да поддържа тази поза за продължителни периоди от време беше нещо друго. Преструвките го довеждаха на ръба на срив. Понякога само звукът от дишането на То пораждаше у него желание да грабне ножа си и да пробие гадните й дробове...

Ако не очистеше някоя скоро, направо щеше да експлодира.

Рано в понеделник сутринта си намери извинение да излезе, но щом приближи Денмарк Стрийт с намерение да подхване следата на Секретарката с пристигането й на работа, нещо шавна у него като потрепването на мустаците на плъх.

Спря до телефонна кабина на отсрещната страна на улицата и с присвити очи заоглежда фигурата на ъгъла на Денмарк Стрийт, точно пред магазина за музикални инструменти, боядисан в ярките цветове на цирков плакат.

Познаваше полицаите, ходовете им, игричките им. Младият човек, застанал с ръце в джобовете на черното си сако, се преструваше на нехаен случаен минувач...

Тая шибана игра той я беше измислил. Умееше да се направи практически невидим. А гледай го тоя тъпанар, застанал на ъгъла. Въобразяваше си, че черното му сако го слива с тълпата... Не продавай на краставичар краставици, момко.

Той бавно се обърна и се скри от поглед зад телефонната кабина, където смъкна прилепналата шапка от главата си... Беше с нея, когато Страйк го подгони. Черното сако може би имаше описание. Трябваше да се досети, че детективът ще привика приятелчетата си от полицията, страхливият му копелдак...

Все пак не беше разпространен фоторобот, помисли си, и самочувствието му отново се повиши, когато пое назад по улицата. Страйк го бе доближил на няколко крачки, макар и да не го беше осъзнал, и все още нямаше и най-бегла идея кой е той. Господи, колко хубаво щеше да е, след като обработи Секретарката, да наблюдава как Страйк и шибаният му бизнес потъват под калното свлачище от медийни хули, че не е могъл да опази сътрудничката си, че нищо чудно да е замесен в смъртта й, и тогава щеше да бъде напълно съсипан...

Той вече планираше следващия си ход. Щеше да иде до Лондонския институт по икономика, където Секретарката често следеше другата руса уличница, и да я подхване оттам. Междувременно му трябваше друга шапка и, може би, нови слънчеви очила. Бръкна в джоба си да провери за пари. Нямаше почти никакви, както обикновено. Трябваше да принуди То отново да тръгне на работа. Писнало му беше да седи у дома, да мрънка и да си търси извинения.

Накрая купи две нови шапки – бейзболна и сива плетена шапка, за да замести същия тип черна, носена досега, която изхвърли в кошче за боклук на Кеймбридж Съркъс. После взе мет­рото до Холборн.

Нея я нямаше там. Нямаше въобще никакви студенти. След безплодно оглеждане да зърне червеникавозлатиста коса, припомни си, че днес беше Велики понеденик. Институтът беше затворен за банковата ваканция.

Два часа по-късно отново се върна на Тотнъм Корт Роуд, огледа се за нея около входа на „Спеърминт Рино“, но никъде не я видя.

След поредица от дни, в които му бе невъзможно да излезе и да я потърси, разочарованието му причини едва ли не физическа болка. Развълнуван, закрачи по тихи странични улици с надеждата, че някое момиче ще се размине с него, изобщо някоя жена, не беше задължително да е Секретарката; ножовете под якето му биха приветствали коя да е точно сега.

Може би тя беше толкова разтърсена от малката му поздравителна картичка, че беше напуснала. Не бе искал нещо такова. Искаше я ужасена и извадена от релси, но работеща за Страйк, защото тя беше неговото средство да си отмъсти на мръсника.

Горчиво разочарован, в ранната привечер той се върна при То. Знаеше, че ще се наложи да остане с То през следващите два дни, и перспективата пресушаваше и последните остатъци от самоконтрол у него. Ако можеше да използва То по начина, по който планираше да използва Секретарката, би било различно, щеше да постигне душевно отпускане; тогава щеше да бърза към къщи с готови ножове – ала не смееше. То му беше нужно живо и поробено от него.

Още преди да минат четиресет и осемте часа, вече бе готов да се взриви от бяс и незадоволено насилие. В сряда вечерта каза на То, че на следващия ден трябва да излезе рано по задачи, и директно заяви, че и То трябва да се върне на работа. Последвалото хленчене и жалване го изтощи дотолкова, че отново се разгневи. Стъписано от внезапната му ярост, То се опита да го умилостиви. То имало нужда от него, То го желаело, То съжалявало...

Спа отделно от То, като се престори, че още е сърдит. Това му даде свобода да мастурбира, но си остана неудовлетворен. Имаше нужда от женска плът в контакт с остра стомана, за да усети надмощието си, докато кръвта блика, да чуе пълното подчинение в писъците й, в нейните молби, в предсмъртните й стонове и хъркане. Спомените за случаите, когато го бе правил, не му носеха успокоение; те само възпламеняваха пот­ребността му. Изгаряше от жажда да го стори пак: той искаше Секретарката.

В четвъртък сутринта стана в пет без петнайсет, облече се, нахлупи бейзболната шапка и пое през Лондон към апартамента, който тя споделяше с Красавеца. Слънцето вече беше изгряло, когато стигна до Хейстингс Роуд. Прастар ландроувър, паркиран недалеч от къщата, му осигури прикритие. Облегна се на него, за да наблюдава през предното стъкло прозорците на апартамента й.

В седем зад прозорците на дневната се долови движение и скоро след това Красавеца излезе, облечен в костюм. Изглеждаше изморен и омърлушен. Мислиш си, че сега си нещастен, жалък глупчо... Почакай, докато се позабавлявам с приятелката ти...

Най-после се появи и тя, придружена от по-възрастна жена, която приличаше на нея.

Дяволите го взели.

Ама какво правеше, излизаше на разходка с проклетата си майка ли? Прие го като подигравка. Понякога като че целият свят беше в заговор срещу него, за да му попречи да получи нещата, които искаше, за да го смачка. Ненавиждаше чувството, че всесилието му се изплъзва, че хора и обстоятелства са се обединили против него и го свеждат до обикновен лигав и недоволен смъртен. Някой трябваше да си плати за това.