В служба на злото

23

Moments of pleasure, in a world of pain.

Blue Öyster Cult, ‘Make Rock Not War’

Сладостни моменти в свят на болка.

Блу Ойстър Кълт, „Правете рок, не война“ – Б. пр.

На следващата сутрин мъгла се стелеше на плътни и меки пластове, подобни на паяжина, над върховете на дърветата в Риджънтс Парк. Страйк, който мигом прекрати звъненето на алармата, за да не събуди Елин, застана, балансиращ на единственото си стъпало, край прозореца, спуснал зад гърба си завесата, за да не влиза вът­ре светлината. Цяла минута се взира в призрачния парк и беше като омагьосан от ефекта на ранното утринно слънце върху разлистените клони, издигащи се над море от пара. Красота можеше да се открие навсякъде, ако човек отделеше време да я потърси, ала в битката на ежедневието беше лесно да се забрави съществуването на този напълно безплатен лукс. Носеше подобни спомени от детството си, особено от онези периоди от него, прекарани в Корнуол: проблясването на морето, зърнато за пръв път сутрин, синьо като криле на пеперуда; загадъчният сенчесто изумруден свят на Прохода Гънера в парка Триба; далечни бели платна, пърхащи като морски птици над бурни оловносиви вълни.

Зад него Елин се размърда и въздъхна в тъмното легло. Страйк излезе предпазливо иззад завесите, взе протезата си, подпряна на стената, и седна на стол да си я постави. После, все така движещ се възможно най-тихо, се отправи към банята с дрехите си в ръка.

Предишната вечер бяха имали първия си скандал: повратен момент във всяка връзка. Пълната липса на обратна връзка, след като той не се беше появил за срещата им във вторник, би трябвало да му послужи като предупреждение, само че междувременно беше твърде зает с Робин и разчленен труп, та да мисли дълго по въпроса. Вярно, тя се бе държала леденостудено, когато той й се обади да се извини, но фактът, че така лесно се съгласи на нова среща, не го беше подготвил за нов леден прием, когато се появи пред нея от плът и кръв със закъснение от двайсет и четири часа. След като вечеряха под съпровода на болезнено скован разговор, той бе предложил да си тръгне и да я остави да се цупи на воля. Тя се ядоса за малко, когато той посегна към палтото си, но беше като немощен пламък от влажна кибритена клечка; след което тя се разрази в сълзлива полуизвинителна тирада. От излиянията й той научи първо, че тя ходи на психотерапия, второ, че психотерапевтът е идентифицирал у нея тенденция към пасивна агресивност, и трето, че била толкова дълбоко оскърбена, задето не се появил във вторник, че изпила цяла бутилка вино сама пред телевизора.

Страйк отново се извини, обясни й, че е ангажиран със зап­летен случай, развил се в сложна и неочаквана посока, изрази искрено разкаяние, че е забравил срещата им, но добави, че ако тя не може да му прости, все пак е по-добре да си иде.

Тя се хвърли в обятията му и се озоваха право в леглото, след което правиха най-добрия секс в цялата им кратка връзка. Страйк си даде сметка, че му се е разминало твърде леко. Ако беше забравил да иде на среща с Шарлот, жената, с която беше поддържал интимни отношения на пресекулки в продължение на шестнайсет години, в момента щеше да има физически рани по себе си, щеше да я издирва някъде рано призори или да се опитва да я спре да не скочи от високия балкон.

Бе наричал любов онова, което изпитваше към Шарлот, и то си оставаше най-силното чувство, което бе преживявал към жена. По болката, която му бе причинило, и по трайните си остатъчни ефекти повече напомняше вирус, който дори и сега не бе сигурен, че е преодолял. Да не я вижда, никога да не й се обажда, да не използва новия имейл адрес, който бе създала, за да му покаже разстроеното си лице в деня на сватбата си със старо гадже: това бе неговото самопредписано лечение, с което държеше симптомите под контрол. Ала съзнаваше, че е излязъл донякъде осакатен от тази връзка, че никога вече не би могъл да изпитва някогашните силни чувства. Огорчението на Елин от предишната вечер не бе стигнало до същината му, както някога се бе случвало с това на Шарлот. Имаше усещането, че способността му да обича е притъпена, че нервните й окончания са прерязани. Не бе имал намерение да наранява Елин; не му бе приятно тя да плаче; и все пак не изпитваше особена съпричастност към болката й. Ако трябваше да е искрен, с част от съзнанието си обмисляше обратния маршрут до дома си, докато тя проливаше сълзи.

Страйк се облече в банята, излезе безшумно в слабоосветеното антре, където прибра бръснарските си принадлежности в пътната чанта, която бе приготвил за пътуването до Бароу ин Фърнес. Вдясно от него имаше открехната врата. Инстинктивно я бутна и тя се отвори по-широко.

Момиченцето, което никога не беше срещал, спеше тук, когато не беше в дома на баща си. Стаята в бяло и розово беше безупречно чиста и подредена, с изрисувани феи по тавана около корнизите. На етажерка бяха прилежно строени барбита с безизразни усмивки и с ярки блузки върху заострените гърди. Бял килим, имитация на мечешка кожа с глава, застилаше пода пред миниатюрното креватче с четири колони.

Страйк не познаваше почти никакви малки момичета. Имаше двама кръщелници, донякъде натрапени му, както и трима племенници. Най-старият му приятел от Корнуол имаше дъщери, но Страйк практически никога не бе общувал с тях; втурваха се покрай него във вихър от конски опашки и небрежни помахвания: „Здрасти, чичо Корм, чао, чичо Корм“. Разбира се, беше израснал със сестра, макар че Луси никога не беше глезена с луксозно креватче с бонбоненорозов балдахин, нищо че може би силно си е мечтала за такова.

Британи Брокбанк беше имала плюшено лъвче. Припомни си го ей така, изведнъж, докато гледаше полярната мечка на пода: плюшено лъвче с комично лице. Беше го облякла в розова поличка и то лежеше на канапето, когато вторият й баща се бе нахвърлил срещу Страйк със счупено бирено шише в ръка.

Детективът се върна обратно в коридора и бръкна в джоба си. Винаги носеше у себе си бележник и химикалка. Надраска набързо бележка до Елин, като спомена най-хубавата част от предишната вечер, и я остави на масичката в антрето, за да не рискува да я събуди. После, също така тихо, както беше направил всичко друго, метна през рамо пътната си чанта и излезе от апартамента. Имаше среща с Робин в осем часа на метростанция „Уест Ийлинг“.

Последните следи от мъгла се вдигаха от Хейстингс Роуд, когато Робин излезе от къщата си, объркана и с натежали очи, с пликче храна в едната ръка и пътна чанта с чисти дрехи в другата. Отключи багажника на стария сив ландроувър, пъхна дрехите вътре и забърза към шофьорското място с храната.

Матю току-що се беше опитал да я прегърне в антрето и тя се противопостави със сила, опряла две ръце на топлите му гладки гърди – отблъсна го и му викна да се маха. Той беше само по боксерки. Боеше се, че сега навлича бързешком дрехи, готов да я подгони. Тръшна вратата на колата и закопча колана, нетърпелива да тръгне, но тъкмо завъртя ключа в стартера и Матю изскочи от къщата бос, само по тениска и долнище от анцуг. Никога не бе виждала толкова уязвимо изражение на лицето му.

– Робин – извика той, когато тя настъпи газта и се отдели от тротоара. – Обичам те. Обичам те!

Тя завъртя волана и излезе от мястото за паркиране, като се размина с хондата на съседите само на сантиметри. Виждаше как Матю се смалява в огледалото за обратно виждане. Той, с неговия пълен самоконтрол, бе крещял с пълно гърло, че я обича, като рискуваше да си навлече любопитството, присмеха и презрението на съседите.

Сърцето й бумтеше болезнено в гърдите й. Часът беше седем и петнайсет, Страйк още нямаше да е дошъл на метростанцията. Робин зави вляво в края на улицата с единственото намерение да се отдалечи от Матю.

Беше станал призори, докато тя се опитваше да си приготви багажа, без да го събуди.

– Къде отиваш?

– Да помогна на Страйк в разследването.

– Заминаваш с преспиване ли?

– Така се очаква.

– Къде?

– Не знам точно.

Боеше се да му каже кое е мястото да не би да реши да ги последва. Държанието на Матю, когато се бе прибрала предишната вечер, я остави напълно разтърсена. Той плака и я умолява. Никога не го беше виждала такъв, дори и след смъртта на майка му.

– Робин, трябва да говорим.

– Говорихме достатъчно.

– Майка ти знае ли къде отиваш?

– Да.

Лъжеше. Робин още не беше съобщила на майка си за разваления годеж, нито че заминава на север със Страйк. В края на краищата тя беше на двайсет и шест години, на майка й не й влизаше в работата. Ала знаеше, че Матю всъщност я пита дали е казала на майка си, че сватбата отпада, защото и двамата бяха наясно: тя не би отпътувала със Страйк неизвестно закъде, ако годежът им още беше в сила. Пръстенът със сапфира си беше там, където го остави – на книжния рафт при старите му учебници по счетоводство.

– О, по дяволите – прошепна Робин и замига, за да прогони сълзите, докато завиваше напосоки по тихите улици, като се опитваше да отклони съзнанието си от голия си пръст и от спомена за съкрушеното лице на Матю.

Краткото ходене пеша отведе Страйк много по-далеч, отколкото предполагаше самото разстояние. Това, мислеше си той, докато пушеше първата си цигара за деня, беше Лондон: тръгваш от тиха и подредена улица със симетрични къщи, напомнящи сладоледена торта. Съседът руснак на Елин с костюм на тънко райе се качваше в аудито си и детективът получи отсечено ким­ване в отговор на своето „Добро утро“. Повървя малко, мина покрай статуята на Шерлок Холмс при станцията на Бейкър Стрийт и вече седеше в мърлявия влак на метрото, заобиколен от бъбрещи си работници поляци, съвсем свежи и делово нас­троени в седем сутринта. Слезе на оживената гара Падингтън, като си пробиваше път с пътната си чанта през рамо покрай кафенета сред тълпи пътуващи. Докато пропътува няколкото спирки във влака за Хийтроу, се озова сред многобройно семейство от югозападна Англия, вече облечени като за Флорида въпреки острия хлад на ранното утро. Следяха притеснено названията на станциите, стиснали дръжките на куфарите си, като че се опасяваха от предстоящо нападение и обир.

Страйк пристигна на станция „Уест Ийлинг“ петнайсет минути по-рано, отчаяно копнеещ за цигара. Пусна сака до краката си и запали с надеждата, че Робин няма да е прекалено точна. Съмняваше се, че тя би му разрешила да пуши в ландроувъра. Ала едва беше дръпнал няколко пъти, когато иззад ъгъла се зададе масивна кола, зад предното стъкло на която се виждаше отличителната червеникавозлатиста глава на Робин.

– Не ми пречи, че пушиш – подвикна тя сред шума на двигателя, когато той нарами сака си и понечи да изгаси цигарата, – стига само да държиш прозореца отворен.

Той се качи вътре, метна пътната си чанта на задната седалка и затръшна вратата.

– Бездруго не може да завони по-зле от сега – подхвърли Робин, докато сменяше скоростите с обичайната си сръчност.

Страйк си сложи колана, докато се отделиха от тротоара и ускориха. Огледа интериора на колата. Беше доста поизвехтял и миризмата на гумени ботуши и лабрадор наистина бе ясно доловима. Напомни на Страйк за военните автомобили, които бе карал по всевъзможни терени в Босна и Афганистан, но в същото време добавяше нещо към общата картина на произхода на Робин. Този ландроувър говореше за кални пътища и разорани полета. Той си спомняше как му бе казала, че чичо й живеел във ферма.

– Имала ли си някога пони?

Тя го погледна изненадана. В този кратък миг той забеляза подпухналите й очи, бледността й. Очевидно не беше спала много.

– От къде на къде ти дойде наум да ме питаш?

– Това ми прилича точно на кола, с която се ходи на конни състезания.

В отговора й се долови съвсем лека резервираност.

– Да, имах пони.

Той се разсмя, смъкна стъклото на прозореца докрай и опря върху него лявата си ръка с цигарата.

– Какво смешно има?

– Не знам. Как се казваше?

– Ангъс – отвърна тя. – Голям проклетник беше. Вечно ме хвърляше.

– Нямам доверие на коне – подхвърли Страйк и продължи да пуши.

– Яздил ли си някога?

Беше ред на Робин да се усмихне. Хрумна й, че едно от малкото места, където Страйк би почувствал дискомфорт, бе на гърба на кон.

– Не – отвърна той. – И възнамерявам да оставя нещата така.

– Чичо ми има порода коне, които биха те издържали – осведоми го Робин. – Клайдсдейл. Много са масивни.

– Схванах намека – сухо отвърна Страйк и тя се разсмя.

Докато Робин се провираше сред все по-сгъстяващото се улично движение, той пушеше мълчаливо и си мислеше колко му харесва да я кара да се смее. Установи също, че се чувства по-щастлив и по-комфортно, седнал в поразнебитения ландроувър, бъбрейки си на незначителни теми с Робин, околкото на снощната вечеря с Елин.

Не беше човек, който да се успокоява с удобни лъжи. Би могъл да изтъкне аргумента, че Робин въплъщава непринудените приятелски отношения, а Елин – клопките и удоволствията на сексуалната връзка. Знаеше, че истината е по-сложна и се усложняваше още повече от факта, че пръстенът със сапфир вече го нямаше на ръката на Робин. От мига, в който се срещнаха, беше наясно, че тя ще е заплаха за душевното му спокойствие. Но да застраши най-доброто и пълноценно служебно сътрудничество в живота си би било акт на съзнателен автосаботаж, който той, след изживяната продължителна и разрушителна връзка, след усилията и саможертвата, вложени в изграждане на бизнеса му, не можеше и нямаше да допусне.

– Умишлено ли ме игнорираш?

– Какво?

Нищо чудно наистина да не я е чул добре при това трещене на стария двигател.

– Попитах как вървят нещата с Елин.

Никога преди не го бе питала открито за негова връзка. Страйк предполагаше, че споделеното помежду им преди две вечери ги беше направило по-близки. Той лично би го избегнал, стига да беше възможно.

– Добре – отвърна кратко, хвърли угарката от цигарата си и вдигна стъклото, което малко намали шума.

– Значи, ти прости, така ли?

– За какво?

– Задето напълно забрави, че имате среща! – възкликна Робин.

– А, това ли? Да. Всъщност, не... но после да.

В този момен Робин зави по шосе А40 и завоалираният отговор на спътника й внезапно породи ярък образ в съзнанието й: едрото космато тяло на Страйк с неговия крак и половина, преплетено с това на Елин, руса и алабастрово бяла върху също така безукорно белите чаршафи... Нямаше съмнение, че чаршафите на Елин са бели, чисти и навяващи нещо скандинавско. Вероятно имаше кой да се грижи за прането й. Тя беше издигната социално, твърде заможна, за да ги глади сама, както правеше Робин пред телевизора в тясната дневна в Ийлинг.

– А как е при теб с Матю? – попита Страйк, когато вече стъпиха на магистралата. – Как мина?

– Добре – отвърна Робин.

– Глупости – отсече Страйк.

Макар от нея да се изтръгна неволен смях, Робин донякъде се ядоса на настояването му за повече информация, когато той самият бе казал толкова малко за Елин.

– Иска да се сдобрим и да сме заедно.

– Естествено, че това ще иска – подхвърли Страйк.

Робин не беше сигурна какво да отвърне на това, макар че несъмнено й стана приятно да го чуе. Хрумна й, че шефът й за пръв път даваше някаква индикация, че я вижда като жена, и тя си отбеляза фразата му, за да я обмисли насаме по-късно.

– Извини ми се и ме помоли отново да си сложа пръстена – допълни Робин. Остатъчна лоялност към Матю й попречи да уточни, че той плака и я умолява. – Само че аз...

Гласът й пресекна и макар че на Страйк му се искаше да чуе още, не й зададе повече въпроси, а свали стъклото и запали нова цигара.

Спряха за кафе при бензиностанцията Хилтън Парк. Робин отиде до тоалетната, а Страйк се нареди на опашка в „Бъргър Кинг“. Застанала пред огледалото, тя провери мобилния си телефон. Както беше очаквала, там се мъдреше съобщение от Матю, но тонът вече не беше умолителен и търсещ помирение.

Ако спиш с него, всичко ще е завинаги свършено между нас. Може да си мислиш, че ще направиш нещата квит, но не е същото. Онова със Сара беше отдавна, бяхме хлапета още и целта ми не беше да те нараня. Помисли си какво захвърляш, Робин. Обичам те.

– Извинете – промърмори Робин и се отмести, за да даде достъп на нетърпеливо момиче до сешоара за ръце.

Отново прочете съобщението на Матю. Удовлетворяващ приток на гняв заличи съчувствието и болката й от сутринта. Това тук беше истинският Матю, каза си: „Ако спиш с него, всичко ще е завинаги свършено между нас“. Значи, не й беше повярвал, че е сериозна, когато свали пръстена си и му заяви, че вече няма желание да се омъжи за него? Щяло да е „свършено завинаги“ само когато Матю кажеше?... „но не е същото“. Нейната изневяра по дефиниция щеше да е по-лоша от неговата. За него пътуването й на север бе просто упорство да получи възмездие. Мъртвата жена и убиец на свобода бяха претекст да даде израз на женската си злоба.

„Върви по дяволите“, каза си, тикна телефона си в джоба и се върна в кафето, където Страйк ядеше двоен кроасан с наденичка и бекон.

Той забеляза зачервеното й лице и стегнатата челюст и отгатна, че Матю имаше пръст в тази работа.

– Всичко наред ли е?

– Напълно – отвърна Робин и преди той да е успял да попита нещо друго, сама зададе въпрос: – Ще ми разкажеш ли най-сетне за Брокбанк?

Питането й прозвуча по-агресивно, отколкото беше възнамерявала. Тонът на съобщението от бившия й годеник я беше изнервил и в същото време я бе накарал да се запита къде ли щяха да спят със Страйк тази нощ.

– Щом искаш – отговори кротко детективът.

Извади телефона от джоба си, щракна на снимката на Брок­банк, свалена от компютъра на Хардейкър и го подаде през масата на Робин.

Тя заразглежда издълженото мургаво лице под гъста черна коса, което изглеждаше странно, но не грозно. Сякаш прочел мисълта й, Страйк отбеляза:

– Сега е по-зле. Снимката е правена при постъпването му в армията. Едното му око е хлътнало навътре, а ухото му е деформирано.

– Колко е висок? – попита Робин, като мислеше за куриера, извисяващ се над нея с кожените си дрехи и каска с огледален визьор.

– Колкото мен или малко повече.

– Каза, че си го срещнал в армията?

– Да – отвърна Страйк.

Минаха няколко секунди и тя вече си мислеше, че няма да й каже нищо повече.

Но всъщност разбра, че той просто изчакваше мъж и жена на възраст, които се чудеха къде да седнат, да се отдалечат достатъчно, за да не ги чуят. Когато се махнаха, Страйк каза:

– Той беше майор от Седма бронирана бригада. Ожени се за вдовицата на един колега. Тя имаше две малки дъщери. После имаха свое дете, момче.

Фактите му изплуваха, когато препрочиташе досието на Брокбанк, но истината бе, че Страйк никога не ги беше забравял. Числеше се към случаите, които запомняш завинаги.

– По-голямата доведена дъщеря се казваше Британи. На дванайсетгодишна възраст Британи споделила за сексуален тормоз пред съученичка в Германия. Приятелката казала на майка си и тя съобщила пред съответните органи. Свързаха се с нас да се намесим. Аз не я интервюирах лично, направи го жена следовател. Просто гледах записа.

Старанието й да изглежда като възрастна и да се владее беше онова, което го измъчваше тогава. Ужасена беше какво ще се случи със семейството, след като се е раздрънкала, и се опитваше да си вземе думите назад.

Не, разбира се, че не била казвала на Софи как той заплашвал да убие по-малката й сестра, ако го издаде! Не, не че Софи лъжела, просто това било шега. Била питала Софи как се предпазва да няма бебе само от любопитство, всеки се интересувал от такива неща. Естествено, той не бил казвал, че ще накълца майка й на малки парченца, ако проговорела за него. А онова за крака й? А, това ли? И то било на шега, всичко било на шега. Казал й, че имала белези по крака, защото той за малко не й го отрязал, когато била мъничка, но тогава влязла майка й и го видяла. Обяснил, че го направил, защото газила из лехите му с цветя като съвсем малко дете, но, разбира се, това било шега и майка й щяла да потвърди. Заплела се в някаква бодлива тел и се порязала зле при опит да се освободи. Да питат майка й. Той не я бил порязал. Татко й никога не би могъл да го стори.

Неволната гримаса, появила се на лицето й при усилието да изрече „татко“, още беше в паметта на Страйк: беше му заприличала на малко дете, опитващо се да нагълта цяло парче студена карантия под заплаха от наказание. Беше само на дванайсет години, а вече бе наясно, че животът за семейството й ще е поносим само ако мълчи и приема безропотно всичко, което му се прииска да прави с нея.

Страйк се беше настроил против госпожа Брокбанк още от първото им интервю. Беше слаба, прекалено силно гримирана, без съмнение жертва по своему, но той бе останал с впечатлението, че преднамерено бе пожертвала Британи, за да спаси другите си две деца, като се правеше, че не забелязва дългите отсъствия от къщи на съпруга си и голямата си дъщеря. За него решимостта й да не знае бе равносилна на съучастни­чество. Брокбанк бе заплашил Британи, че ще удуши и майка й, и сестра й, ако проговори какво прави с нея в колата, когато я води на дългите екскурзии в близката гора и по разни тъмни прексечки. Щял да нареже всички на парченца и да ги зарови в градината. После щял да вземе Райън – малкия син на Брокбанк и единствен член на семейството, на когото той май държеше – и да заминат някъде, където никой нямало да ги намери.

– Беше шега, просто шега. Всички тези приказки не ги казах сериозно.

Преплитащи се тънки пръстчета, изкривени очила, крака, още недостатъчно пораснали, че да стигнат до пода. Тя все така категорично отказваше да бъде подложена на медицински прег­лед, когато Страйк и Хардейкър отидоха в къщата на Брокбанк да го приберат за разпит.

– Беше пиян, като се появихме там. Казах му за какво сме дошли и той ми се нахвърли със счупена бирена бутилка. Свалих го с един удар – каза детективът без следа от самохвалство, – само че не биваше да го докосвам. Не беше необходимо.

Никога преди не го беше признавал гласно, макар че Хардейкър (който го бе подкрепил безрезервно при последвалата анкета) също го знаеше.

– След като ти се е нахвърлил с бутилка...

– Можех да му я отнема, без да го просвам.

– Каза, че бил едър...

– Много пиян беше. Бих успял да се справя с него, без да го удрям. Хардейкър присъстваше, бяхме двама срещу един. Да си кажа право, доволен бях, че ми се нахвърли. Исках да го ударя. Едно дясно кроше и го вкарах в несвяст. И тъкмо така му се размина.

– Размина му се?

– Отърва се – поясни Страйк, – излезе чист.

– Как така?

Корморан отпи още кафе. Очите му бяха разфокусирани, припомняше си.

– Вкараха го в болница, след като го ударих. Получи масивен епилептичен пристъп, когато се свести. Травматично мозъчно увреждане.

– О, господи – промълви Робин.

– Наложи се спешна операция, за да бъде спрян мозъчният кръвоизлив. Продължаваше да има припадъци. Диагностицираха травматично мозъчно увреждане, посттравматично разстройство и алкохолизъм. Не беше годен да бъде изправен пред съд. Адвокатите му се развихриха. Повдигнато ми беше обвинение за побой. За щастие, моите адвокати установиха, че в седмицата, преди да го ударя, играл ръгби. Поразровиха се и установиха, че сто и двайсет килограмов уелсец го блъснал с коляно в главата и го проснал на игрището. Младши медик не забелязал кървенето от ухото, защото бил целият омазан с кал и покрит с натъртвания. Просто му казали да иде у дома и да си почива. Оказа се, че са пропуснали фрактура в основата на черепа, което правният ми екип установи, когато накара лекарите да прегледат отново рентгеновата снимка, направена след мача. Черепната фрактура беше причинена от уелския нападател, не от мен. Дори и при това положение, ако нямах Харди като свидетел, че Брокбанк ми налетя със счупена бутилка, щях да съм затънал до шия. Накрая приеха, че съм действал при самозащита. Нямаше как да знам, че черепът му вече е пукнат и какви поражения ще му нанеса с моя удар. Междувременно откриха детско порно на компютъра му. Историята на Британи отговаряше на показания, че често е била забелязвана сама с втория й баща в колата му. Учителката й беше разпитана и каза, че в училище ставала все по-затворена. Гаврил се беше с нея две години и я беше заплашвал, че ще убие нея, майка й и сестра й, ако каже на някого. Беше успял да я убеди, че навремето се е опитал да й отреже крака. Имаше белези около пищяла. Уверил я, че тъкмо го режел с рендето, когато майка й се появила и го спряла. При интервюто майката заяви, че белезите са от инцидент, който претърпяла като съвсем малка.

Робин не каза нищо. Беше притиснала и двете ръце към устата си, очите й бяха разширени. Изражението на Страйк беше направо плашещо.

– Той лежеше в болницата, където се опитваха да овладеят припадъците му, и щом някой се опиташе да го разпита, симулираше обърканост и амнезия. Около него постоянно кръжаха адвокати, надушили тлъсто заплащане: лекарска небрежност, побой. Твърдеше, че самият той бил жертва на сексуален тормоз, че детското порно било симптом на душевните му проблеми, на алкохолизма му. Британи упорстваше, че всичко си е измислила, майката крещеше срещу всички, че Брокбанк никога не е докосвал и с пръст някое от децата, че бил идеалният баща, че вече изгубила един съпруг и сега била на път да изгуби втори. Шефовете пожелаха обвиненията да бъдат свалени. Признаха му инвалидност – каза Страйк и тъмните му очи срещнаха синьо-сивите на Робин. – Измъкна се безнаказан с изплатени компенсации и солидна пенсия и замина, като отведе и Британи.